Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТУРЛАТА

Венцеслав Константинов

web

Бухлати гори виреят само по северните склонове на планините - навярно поради по-голямата влага. Но, изглежда, хълмовете търпят по-леко студа, снеговете, усоите, отколкото огъня, слънцето, припека. Така е и с Турлата - този набъбнал като женска гръд невисок родопски връх с меки, заоблени очертания, завладяващ окото с неочакваната завършеност на формата си, с пеещата извивка на зеленото било върху фона на ясното, още непомрачено от цивилизована пушилка небе. Гледан от юг, откъм гръцката граница, този някогашен вулкан сякаш бездейства, заключил жаравата си като имане в своите недра, напомнящ олисял череп, запокитен великански шлем. Но откъм север, от прозореца на кацналата върху стръмния склон дървено-каменна къща на село Солища, Турлата оживява, раздвижва се със своите зъбери и настръхнали тъмнозелени борове и смърчове, заприличва на храм, на древно митично поселище. И вулканът задимява в пламналото въображение, слухът долавя дълбокия, клокочещ тътен под нозете.

Името на този връх, събиращ ехото на Сулийската долина, са дали според някои изследователи могъщите диви бикове с дълги, извити напред рога - червеновласите турове, обитавали преди много столетия местността над меко шумящата Сулийска река. Според други пък "турла" е изменен вид на френското "la tour", както латините нарекли някога кулообразния, величествен в своята уединеност хълм. Защото той стои някак сам, но не и самотен, издига се като преден пост, като страж пред могъщата верига на Карлък, увенчана с бялата до късна пролет шапка на Перелик.

Турлата е била видяна като естествен военен бастион и от траки, и от римляни, и от българи. На билото и до днес личат останките на старинна крепост, съградена според преданието от деспот Алексий Слав, за да охранява пътя за Беломорието.

Поверието разказва, че след като завладели Тракийската и Беломорската низина, ордите на османлиите нахлули в Родопите по долините на реките Въча и Чая. Отрядът на някой си Джадит Али паша разбил защитниците на крепостите Зареница и Заград и когато завзел цялото Рупско корито, преминал Карабалкан и се отправил към Турлата. Турците обсадили крепостта на върха, която била запасена обилно с храна и - най-важното - разполагала с вода, и дълго не успявали да сломят съпротивата й. Тогава на един хитър ходжа дошло наум да нахрани едно магаре със сол и да го пусне да обикаля край крепостните стени. Полудяло от жажда, животното усетило водата, заровило с копита, открило глинените тръби на водопровода и ги прегризало. Тъй крепостта останала без вода и скоро се предала, озверените нашественици я сринали до основи, а защитниците били изклани. Местността се обезлюдила, останали само преданията и мъката по загиналата надежда. В такива дни навярно сърцето на родопчанката е родило своя трепетен, протяжно-дълбок химн:

Бела съм бела, юначе...
цяла съм света огрела -
един бе Карлък останал...
И той не щеше остана,
ам беше в мъгла отънал.

Онези далечни, митични времена са подхранили и другата, зловещо красивата легенда за несметното златно имане, заровено на Турлата. Старци-иманяри разказват с пресъхнал глас, че в крепостта имало девет "гивенде", девет разблудни красиви моми, обкичени целите със злато. Преди да се предадат на турците, защитниците събрали златото им на куп и заедно с личните си съкровища го закопали в земята. И до днес това злато не е намерено: такова имане "се движи и потъва", щом го наближиш, защото - и това ще кажат пак същите старци-иманяри, посветили дългия си живот на поетични поверия за несметни, невероятни богатства - "млогу пари развалят живокйас". За да се извади съкровището, трябва да се изпълнят няколко невъзможни условия: по пълнолуние в златно рало трябва да се запрегнат два бели вола-близнаци, заченати пак по пълнолуние; красива, "каматна" мома, чиято първа кръв е изтекла също по пълнолуние, трябва да ги поведе и да разоре върха на Турлата; точно в полунощ златното орало само ще запре, защото "злато при злато отива". На мястото трябва да се накладе огън и всички да се разотидат. На заранта пепелта се проверява, за да се види какви следи има по нея и да се стори курбан от същото животно; ако ли пък през пепелта е минал човек, тогава трябва да се принесе в жертва момата, та последната й кръв да изтече над златото - пак по пълнолуние! - така то вече не мърда и дава да се изкопае...

Турлата е обвеяна от легенди, както челото й често е обвито от мъгли и облаци. Във висините и днес се рее черен орел, наричан от сулийци "карагуй", който внезапно се спуща от небето, за да грабне я кокошка, я агне-сукалче; а старите хора разправят, че някога карагуй отмъкнал детенце от люлката му, додето майката, "каматна булка", се била зазяпала в красотите на Турлата... Защото човек се ражда, и добре да живее, пак умира; род прихожда и род захожда, а Турлата вовек стои, и окото се не насища с гледане и ухото се не напълня със слушане на птичи песни.

Все същата си е Турлата, както преди милион години, когато е приключила сметките си с нетрайността на огъня, когато жаравата на вулкана се е скрила, за да се съхрани под многото пластове благодатна, сенчеста земя. Променяло се е само човешкото око, взряно в меките й, трепетни очертания, променяла се е и все тъй непроменена е оставала да кипи неуталожената човешка съдба в котловината. Малцината оцелели, незасегнати от миграцията жители на село Солища, гледат на Турлата с ново око, в бляновете им се мяркат модерни ски-шанци и курортни комплекси по склоновете на Карлък. И кой знае, днес земните мечти по-лесно се сбъдват, може би няма да минат много години и Сулийската долина отново ще се огласи от разноезична, разпалена реч, но този път в мирно, туристическо нашествие. А то пък ще оживи поминъка, навярно и надеждите на това яко, пуснало здрав корен в своята вечна земя, родопско население!

А Турлата все тъй ще се извисява над живота - завършена, непроменлива - и ще продължи да крие тайната на заровеното в недрата й богатство, което сегиз-тогиз ще разбужда сладка болка в сърцето на закоравелия иманяр...

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Отечество, 1979, бр. 14.
















Партньори