Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРНИЯТ ЖИВОТ НА ДОКТОР ФАУСТ

Венцеслав Константинов

web

Един самотен мислител и изследовател, теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили - това е представата ни за Фауст. Смятаме го за типично въплъщение на немската национална същност и на немската душа, защото у него е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северното съзнание с неговите съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото.

Но митът за договора на човека с Дявола иде от дълбока древност. Науката приема, че е възникнал на изток, в старата персийска литература. "Отречи се от светия маздейски закон и ти ще намериш щастие на земята" - говори злият демон Ариман на Заратустра в свещената книга на парсите "Зенд-Авеста". А в епопеята си "Шах-наме" поетът Фирдоуси разказва за арабския цар-змей Зохак, комуто злият дух Иблис обещал да го въздигне по-високо от слънцето, ако сключи с него договор. В тези персийски предания вече прозира праобразът на Фауст.

Християнският морал през Средновековието налага възбрана над стремежа към свобода и наслади, отхвърля копнежа към практически знания и власт над природните сили. Тези естествени проявления на човешката същност са били смятани за сигурен знак, че някой се е поддал на изкушенията на Дявола и е сключил с него съюз. Та нали в евангелските книги се разказва как духът отвел Исус в пустинята, за да бъде съблазняван от Сатаната! "Заведе го Дяволът на много висока планина" - четем в евангелието на Матей - "и като му показа всичките царства на света и тяхната слава, рече му: "Всичко това ще ти дам, ако паднеш и ми се поклониш!"

От съблазните на Сатаната бил застрашен целият свят, но той не загинал, защото наред с "пъклената магия" съществувала - според средновековните представи - и "божествената магия" - по-силна от всички чародейства на ада. Нейната същност - твърде важна за по-късните разработки на Фаустовата тема - се разкрива във византийската легенда за Теофил:

Теофил бил беден каноник, но въпреки това го избрали за сицилийски епископ. Обаче Теофил се отказал от тази чест. Друг каноник, повишен в епископския сан, изключил Теофил от монашеския орден за неспазване на устава. На Теофиловото честолюбие била нанесена рана и той решил да отмъсти жестоко на епископа и да си възвърне титлата. Магьосникът Самуил се заел да помогне на клетника и сред развалините на стар рицарски замък Теофил сключил договор с Дявола, отрекъл се от Бога, като издал разписка, писана с кръв. За това злодеяние Дяволът го надарил с богатства и власт. След време обаче Теофил започнал да се разкайва за постъпката си и се обърнал за помощ към божията майка - застъпница на всички грешници. Дева Мария чула молбите му, отнела разписката от Дявола и така спасила Теофил от преизподнята.

Ето как се проявява "божествената магия" на милосърдието, което избавя и възвисява човешките същества. В епохата на Възраждането обаче кладите на инквизицията се разгарят с нова сила. Хиляди непризнати мъдреци, учени и алхимици издъхват сред огъня, заподозрени във връзки с Дявола. Под влияние на Реформацията силно се понижава култът към Богородица и нито разкаянието, нито молитвите могат вече да предпазят изкусените от неизбежната гибел. Отдалият се на Дявола човек няма никакви изгледи за спасение и в определения от договора срок непременно се продънва в ада. Така средновековните легенди получават нов завършек - предвещават катастрофата на героя и трагичния му край. Затова пък дяволските обещания стават все по-големи и предлагат тук, на земята, всичко, за което може да жадува човешкото сърце.

Ето как в една поема на нюрнбергския майстерзингер Ханс Закс Дяволът изкушава един невинен юноша:

Над този свят царувам аз,
раздавам чест, пари и власт!
И щом наслади ти жадуваш -
да любиш, пиеш и лудуваш,
да тънеш в радост без тревога -
то опълчи се срещу Бога!
Не слушай майка, ни баща
и аз ще те възнаградя
със всичко скъпо под небето,
което блазни ти сърцето!

Възраждането събужда интереса към античната литература и философия, а те от своя страна разпалват стремежа да се опознаят тайните на природата и да се подчинят нейните неизвестни сили. Така идеалът на алхимиците става непостижимият философски камък, с чиято помощ да превръщат неблагородните метали в злато, да лекуват всички болести и да се сдобият с вечна младост. От една страна, магията се смята за окончателно отричане от Бога, а от друга - за висше превъзходство на човека.

Именно в тази противоречива епоха, обединила в себе си християнски и антично-езически възгледи, се появява легендата за магьосника Доктор Фауст. Полугений, полушарлатанин, историческата личност Георг Фауст от края на XV век прекарва живота си в най-разнообразни и чудновати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а когато получава богато наследство от своя чичо, бързо го пропилява в дирене на философския камък. После овладява тайните на магията и скоро надминава с резултатите си всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от място на място, от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Тук историята се слива с легендата. Според преданието Фауст бил винаги съпровождан от куче и кон - вероятно преобразени дяволи. Заедно със своя слуга и ученик Вагнер той давал представления на различни места, а в двореца на император Максимилиан успял да извика духа на Александър Македонски. Около 1540 година намерили Фауст убит от Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с Дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта на Георг Фауст вече се носели за него фантастични легенди и те били записани в така наречените "народни книги за доктор Фауст".

Първото литературно изображение на Фауст намираме в издадената през 1587 година във Франкфурт народна книга с показателното заглавие: "Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора." В шестдесет и осем глави се разказва как Фауст, син на селянин, изучава във Витенберг богословие, проявява огромни способности за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години. Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди оброка, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: "O homo fuge" - Бягай, човече! Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен, Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигнало! Фауст добил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден Дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.

За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, при все че църквата виждала в нея изкушение за младежта, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.

В края на XVI век немската народна книга проникнала в Англия и там поетът Кристофър Марлоу създава първата драматична обработка на легендата под заглавие "Трагичната история на Доктор Фауст". Сега героят е представен като честолюбив и жаден за власт човек. Новото в него е титаничната му воля и стремеж към величие. Подвластен на своите пориви, Фауст малко мисли за проклятието и очакващите го вечни мъки - привлича го настоящето с всички възможности за земно осъществяване и наслади, които то му предлага. Фауст мечтае чрез магия да се превърне в полубог и с помощта на призованите духове да завладее целия свят:

Ах, който съвършенството добие,
ще властвува над царство необятно,
простряло се, духът догдето стига!
Така и Фауст, мъдрият магьосник,
ще стане днес на боговете равен!

Напразно добрият ангел и студентите на Фауст се опитват да му помогнат да устои на изкушението. Дори призованият дух на Мефистофел страда за бъдещата му съдба. Но нищо не помага, и Фауст, който вече не се бои нито от Бога, нито от Дявола, подписва зловещия договор. След поредица от сцени, представящи изумителния живот на богоотстъпника, Марлоу изобразява последното тържество на Фауст. Със силата на заклинанията си той извиква прекрасната Елена и нейното обладание е последното титанично дело на живота му. Заключителният хор от трагедията излага задължителното нравоучение:

Прекършен е напъпилият клон,
към облаците който се стремеше,
изсъхна бързо лавровият стрък,
поникнал във душата на мъдреца.
Погина Фауст! В ада се продъни!
Защото с Демона в съюз се свърза!

През XVII è XVIII век Фаустовата тема се разпространява в цялата европейска литература. Появяват се чешки и холандски обработки, а в Испания Калдерон де да Барка създава драмата си "Чудодейният маг", в която свързва Фаустовия мотив с легендата за мъченичеството на Св. Киприан и Св. Юстина. В Германия, където Просвещението въздига народностното самосъзнание, Готхолд Ефраим Лесинг пръв съзира в една съвременна разработка на Фаустовата легенда национална поетическа задача. До нас е достигнал само малък фрагмент от неговия "Фауст", в който новото е това, че накрая небесното и пъкленото войнство водят битка за душата на героя и ангелите възклицават: "Не тържествувайте, не сте победили над човечеството и науката! Бог не е дал на хората най-благородния от стремежите, за да ги прави вечно нещастни!" Така Лесинговият Фауст олицетворява човешкото влечение към истината, което не бива да изчезне. В историята на Фаустовия мит тук за пръв път се прокрадва идеята за крайното избавление на героя. Доверието в победата на човешкия дух над силите на злото вече не позволява трагически изход.

Най-висок връх в своя литературен живот Доктор Фауст достига през XIX век в лиричната трагедия на Йохан Волфганг Гьоте. Тя е проникната от духа на немското Просвещение и тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо: той е мечтател, който жадува да проникне в божественото, стреми се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзнанието за духовно могъщество и чувството за социално безсилие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът е неспособен да обясни и разбере многообразието на света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творческата дейност. Неговият Фауст е прозрял, че да се опознае животът означава той да бъде изживян в неговата пълнота, с всичките му радости и несгоди.

Тази борба между стремежа към знание и потребността от преживявания като особена форма на познанието е характерна за титаничните личности от литературния период на "Бурните устреми". Затова и Фауст призовава Земния дух - въплъщение на вечното движение и творческата мощ на природата. Основен съзидателен принцип е за него не словото или вечната идея, а делото. Гьотевият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Дяволът ще има право на душата му едва когато героят постигне доволство и каже на мига да спре, едва когато желанията са вече мъртви. Ето защо Гьоте представя и Мефистофел вече не като средновековен Сатана, враждебен на човека, а като дух на отрицанието, необходим за вътрешното му развитие и себепостигане. Той е, както сам казва, "от тая сила част, що злото все желае, а добро създава".

След сключването на традиционния договор Мефистофел повежда Фауст първо в "малкия", а после из "големия" свят - въвежда го в личния живот на хората, с техните всекидневни удоволствия и несполуки, а после го запознава с живота на обществото, с проблемите на управлението, историческото развитие, изкуството и нравствеността. Така Фауст се научава да поставя постижими граници на своите желания, за да може, влагайки всичките си човешки качества, да създаде действително велики неща. И вече не чрез магията и с помощта на призраци, а с творческа дейност Фауст достига до по-високи форми на живота: изгражда един нов свят според разбиранията си и така се доближава до онази деятелна мощ, която със страстен копнеж е съзерцавал някога в образа на Земния дух.

В поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда - наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят в небесата безсмъртната същност на Фауст, пеейки:

Духът възвишен е спасен
от силите на злото.
Човека, вечно устремен,
избавяме в живота.
Ако божествена любов
го осени отгоре,
ще го посрещнем с благослов
в небесните простори.

Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната съзидателна стихия на природата. По този начин в неговия "Фауст" се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната "божествена магия", която избавя човека от проклятие в неспирния космически път на неговото развитие.

Гьотевият "Фауст" представлява завършек на едно митологично разрастване, започнало с живота на историческата личност Георг Фауст. Оттук нататък Фаустовата тема може да бъде разработвана само като изображение на всечовешкото битие. Така в своята драматична поема "Фауст" австрийският поет-романтик Николаус Ленау описва един мятащ се, неукротимо пламенен герой, който от страстта към познанието се завръща обратно при религиозната вяра в Бога. С това той се противопоставя на Гьоте, защото неговото разрешение на проблемата за човека му изглежда невъзможно след крушението на революционните идеали. Стигнал до умопомрачение от отчаяние, героят на Ленау безволно приема оброка с Дявола, който го кара да избира между един блудкав живот, изпълнен със скотско търпение, и смелото проникване до истината за света. Ето как Мефистофел изкушава романтичния Фауст на Ленау, преди той да подпише с петльово пера съдбоносния договор:

Глупец бе ти, но в този час
спогодба ти предлагам аз!
Тиранът стар държи човека
в набожен страх от памтивека,
но моят враг не ме възпира
за лов да бродя из всемира -
стани ми спътник в този лов
и аз, кълна се, съм готов
загадката да ти разкрия
на междузвездната стихия!

Драматичната поема на Ленау завършва със самоубийството на Фауст, който не намира утеха нито в познанието, нито в Бога. Така основно ядро на поемата става напразното боготърсачество. И този мотив, напомнящ вече за Достоевски, ще добие огромно разпространение в литературата на XIX век, който - по думите на Георг Брандес - изживява всички страдания на Фауст и понася всички негови мъки.

Развитието на Фаустовата тема не спира дотук. Хайнрих Хайне създава танцовата поема "Доктор Фауст", Байрон - драмата "Манфред", Пушкин написва сцена из "Фауст", а Тургенев - новела в писма на същата тема; унгарският поет-романтик Имре Мадач сътворява философската драма "Трагедията на човека", а пък аржентинският писател Естанислау дел Кампо - епоса "Фаусто", като пренася сюжета в Пампата и света на гаучо. От разработките през XX век трябва да се отбележат драмата на Анатолий Луначарски "Фауст и градът", както и тази на румънския писател Виктор Ефтимиу "Доктор Фауст, магьосникът". Да споменем и поемата на Пол Валери "Моят Фауст", в която Мефистофел е представен като жалка фигура сред техническите постижения на нашия век и от прелъстител се превръща в прелъстен.

Едно столетие след възникването на Гьотевия "Фауст", в дните на Втората световна война, Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман "Доктор Фаустус", публикуван през 1947 година, вече не е магьосник и чернокнижник, а е човек на изкуството от първата половина на нашия век. Нещо повече: той е композитор, защото според писателя тъкмо музиката е най-сродна с дяволската същност, с ирационалното начало у човека, но и с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото магьосничество. Необикновеното преображение на класическия герой Томас Ман обяснява в речта си "Германия и германците", произнесена след края на войната:

"Голям пропуск в преданието и в Гьотевата поема е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област. Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства - абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света - отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по "дълбочина"."

Така в романа на Томас Ман дяволската същност на музиката се свързва с дяволския мотив на средновековната легенда, променя го и му придава естетическите измерения на нашето столетие. "Доктор Фаустус" може да бъде разглеждан и като духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на националсоциализма. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, а после съзнателно се заразява от сифилис. По този начин съвременният Фауст "сключва" своя договор с Дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилистичните спирохети ще разцъфти художествената му дарба. По думите на Томас Ман "това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили."

Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн придобива, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Защото Леверкюн наистина успява да създаде своята грандиозна оратория "Apocalipsis cum figuris", сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът се заобикаля от студена, ледена стена. Най-силно чувства този хлад на живота си, когато остава сам със собствената си съвест. Но студът прониква и в изкуството му. Адриан Леверкюн се усеща преситен от всяка лъхаща "огън и жар" музика, обременена от банални емоции, и се стреми към "охладняване", като създава нови технически похвати и правила. Така студът в живота и творчеството на съвременния Фауст се извисява до символ, превръща се в проклятие за твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят на Томас Ман изпада в духовно помрачение и лудостта му избухва, когато изпълнява на пиано демоничната си кантата "Плачът на доктор Фаустус". Нейните звуци се издигат като дълбок и печален стон от бездната, пълна противоположност на Шилеровата "Ода на радостта" от Бетховеновата Девета симфония.

В тази своя "най-необуздана книга", както Томас Ман ще нарече романа си, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал се осъществява във волята за творчество - въпреки всичко и на всяка цена. Но "Доктор Фаустус" е и равносметка на конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на композитора, е време на ликуващи хитлеристки победи, на безчовечни престъпления и политическо безумие. Романът на Томас Ман завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и за родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство - по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност: изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на "ти" с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е нещо повече от откровение - то е предчувствие.

Още в есето си "Гьоте и Толстой" (1925) Томас Ман е определил понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма на изкуството и алтруизма на художника - това понятие е ЛЮБОВТА. "Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга", заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, присъства в равносметката на романа. Като пародира Фаустовата тема и с това я освобождава от нейната поетическа мистика, Томас Ман превръща своя Фауст в "герой на нашето време", понесъл кръста на творчеството, но с поглед към едно по-човечно бъдеще на изкуството.

Фаустовата тема има свой живот и в българската литература. Героят на Емилиян Станев Теофил от романа "Антихрист" е своеобразен български средновековен събрат на немския ренесансов учен-алхимик. И него Сатаната съблазнява със света в забулената от сладки тайни манастирска нощ. Теофил се моли на Бога, но в душата си е с Дявола и дири истината - по думите на писателя - "както сме наклонни ние, българите, без да разумяваме, че който постъпва така, това, което днес му е било драго като божие, утре ще загуби цена като дяволско и не ще знае кое е негово, кое е чуждо, та лесно ще го лъжат и ограбват. Защото познание, придобито с постоянно отрицание, се губи като вода под пясък...".

А героинята на Блага Димитрова от пиесата "Д-р Фаустина" е съвременна жена, която се бори за правото си да осъществи всички свои заложби, разкъсвана между женската си същност и повелите на разума.

В своята "Повест за Истатко Бирков" Георги Марковски пък свързва легендата за Доктор Фауст с Гьотевото просветителско тълкуване, като влага прозренията на Томас Ман за същността на злото заедно с мотиви от българския национален бит и култура. Неговият Фауст-Истатко е неук кларинетист; изправен на разстрел, в минути на душевен срив той ражда гениалната тема на симфонията "Гибел, път и спасение на Човека". И за да бъде тя създадена, за да проникне селският музикант отвъд границите на собственото си "аз", той подписва договор с фашисткия професор Сатанаил Пфайфер. Възниква необикновена музикална творба; но веднъж постигнал съвършенство, героят изживява пълен духовен упадък. Писателят внушава идеята, че не постигнатата цел, а стремежът оправдава човешкото съществуване.

Ето как зародилата се в глъбините на народния дух легенда се е превърнала през вековете в художествено наследство на цялото човечество. Литературният живот на Доктор Фауст, разраснал се до всечовешки епос, ще продължи дълго - докато съществува необходимостта от изкуство.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2004, № 9 (58)

Други публикации:
Култура (София), 1990, № 1, с. 51-59.
















Партньори