Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АРБАНАСИ

Венцеслав Константинов

web

На броени километри от старопрестолния град Търново, върху едно каменисто и високо плато, е разположено Арбанаси. Долу тече Янтра, а под скалите като средновековен замък се извисява Петропавловският манастир. Гледано отдалеч, Арбанаси прилича по-скоро на старинен град, съставен от отделни малки крепости, които могат да бъдат завзети само насилствено. Къщите му са обширни, каменни, с високи бели сводове и малки прозорчета бойници, с дебели дъбови врати, обковани с железни пулове. Зад непристъпните зидове се простират зелени градини, изпълнени с прохлада и мека тишина. Тук подухват свежи ветрове, човек се любува на многото и разнообразни цветя, запламтели в последните лъчи на залязващото зад хълмовете на Търново слънце, наслаждава се на ярката синева, струяща над селото. В хладните къщи, засенчени от дългите, издадени навън стрехи, се диша леко, сетивата отпочиват сред празненството на багрите, омекотени от златистите отблясъци на каменните зидове. В това село всичко е направено за услада на тялото и душата. Да се даде закрила на живота и същевременно да се изгради за родата един интимен свят, съвършено различен от убийствения хаос извън дома - това е била навярно идеята, въплътена в прочутите арбанашки къщи...

Основано от бездомни албански преселници в началото на турското нашествие на полуострова, белязано още в зародиша си от несигурност, мъка и насилие, Арбанаси здраво се е вкопчило в каменистите урви на времето и е устоявало единствено поради яките си, дълбоки коренища.

Непрекъснато застрашавано от грабежи и чума, с очи, вперени в дебнещата смърт, селото бързо се е съвземало от бедите с примирението на другоземеца, усещащ дълбоко в сърцето си, че всеки божи ден му е подарен и е грях да се пропилява залудо. Изкусни в търговията, арбанасчани забогатявали със същата бързина, с която и осиромашавали. Тук жълтиците и маргаритът били в такова изобилие, че ги сушели - според преданието - на рогозки. Едрите мустакати мъже с дълги коси и високи фесове носели скъпи, стигащи до земята кожуси, подплатени целите с лисичи кожи, украсени с копринени гайтани и сърмени петелки, кичели се като жени с диаманти, рубини и бисери. А арбанашките кокони, когато отивали на църква, подире им вървели слугините с огледала в ръце, за да нагиздят господарките си в преддверието на божия дом с извадените от касетките скъпоценни накити. И дългите плетеници от жълтици заблестявали в църковния полумрак, спущали се покрай изнежените шии, кръстосвали се върху бухналата гръд, препасвали кръста, увивали се около бедрата, стоплени от свежата плът.

В съзерцание на всичката тази красота летописецът на селото, свещеник в манастирската църква "Св. Никола", ще се "провикне" в дневника си: "Да мълча не мога! Трябва да говоря, да възпея чудното Арбанаси, голямо село посред България, на една възвишена местност, жилище на ромеи. Блести то като огледало по цялата епархия. Тук въздухът е пречист, а вътрешностите му вятърът ги разхладява, пък водата на стария извор сърцето подмладява... Край селото очите на човека се развличат - природните промени много ги омайват. Непрекъснато благоухаят цветовете и миризмите на цветята. Усеща сърцето благодат, защото е всичко чудно и дивно. Очите се уморяват да гледат толкова неща, за които умът трябва да размишлява, а езикът да ги изказва..."

И сред всичката тази радост чумата не забравя да напомня за себе си, да прибира своя кървав данък (повече от сто души на ден в "чумавите години"), дошла сякаш да усили още повече жаждата за живот, да изостри до неимоверност сладостта на изплъзващия се миг. В църквата "Св. Архангели" върху мраморна надгробна плоча четем следната възхвала на един почти постигнат житейски идеал: "Под хладния камък, на широко прострян, тук е скрит, уви, двадесетгодишен младеж, съкрушен от ужасна болест, що чума наричат, истинска рожба на благородни родители: исполин, силен на ръце, удивителен на лице, разговорлив, изцяло весел и учен, сияещ с девствеността и великодушието си..."

Славата на богатото село се носела из цяло Загоре и възбуждала в сърцата завист и алчност. Нощната тишина в Арбанаси често се раздирала от крясъци и гърмежи. Нападателите обикаляли около каменните крепости и думкали огромни тъпани, за да сплашат населението, да го принудят да побегне и изостави къщите си. И до днес по вратите личат дупки от куршуми и следи от турски ятагани. Мнозина се отчайвали, напускали имотите си и потегляли за Влашко, като се заклевали никога вече да не стъпят на тази благословена поравно от живота и от смъртта земя. Така селото се люшкало между мимолетната радост и несекващото страдание години наред, докато в края на XVIII век странстващи кърджалийски орди, освирепели от чумата и глада, не го сринали до основи. Този бил краят на това влюбено в земната наслада човешко поселище. То никога вече не успяло да се възмогне до прежното си великолепие. В отчаянието си от гледката на опустошението летописецът като някакъв съвременен Йов проплаква:

"На един висок баир се намирам сега сам, в едно пусто село. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения, виждам фъртуните и душата ми се помрачава. Виждам небето мътно. Че как да се опазя, къде да намеря спокойствие, да отида там да живея? Обръщам се към изток - едра градушка ме удря. Обръщам се на запад - и той ме устрашава. Обръщам се на север - и там гърми и святка. Втурвам се на юг - и там е смрад. Виждам вълци как силно тичат и лъвове как се нижат, всички побеснели и много сърдити. Обръщам се към небето и със сълзи извиквам: "Желая, боже, свобода в тази неволя!"

Оцелелите до днес старинни къщи замайват с невероятната си архитектура, с пищните си украси от дърворезба и ковано желязо, карат сърцето да тръпне при мисълта за оня разточително-смислен живот, що царял някога на тази висока земя. Под сините стрехи на църквите все тъй зеленеят надгробните плочи, обрасли с мъхове и папрат, взиращи се като очи от тревата. В клоните на старите овощни дървета все тъй къркорят бели петли, прохладният вятър шумоли в листата, дюлите тихо жълтеят. В красиво изписаните иконостаси свещенодействат залутани прилепи - самотни богове на пламенни светци, полегнали по зидовете в полумрака, с нежни, човешки очи. Стеле се богомолна тишина, в сърцето заглъхват неясни слова. Църквата - замиращ вятър - сякаш пътува сред надгробните плочи, набъбнали от смърт и красота. А от небето струи светлина - студена, вечна.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Отечество, 1977, бр. 20.
















Партньори