Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАЧО НАЧОВ

Татяна Томова

web

[Продължение]

Забележка за Паисиевата история 5

Начов отбелязва тук, че Паисиевата “История” няма пълно издание в българската книжнина, а руската вече я е удостоила с две издания, макар че за нея това съчинение представлява интерес предимно като историко-литературен паметник. Той призовава към написването на един критичен преглед на “Историята”. В този свой труд Начов разглежда два нейни преписа.

Първият ръкопис принадлежи на Т. Н. Шишков, състои се от 102 листа само текст и по съдържанието си е сходен на Тошковичовия препис (преписван в Русия, обнародван от Лонгин, смята се за един от най-пълните). Езикът му на много места е подновен с елементи от живата народна реч по източно наречие. Той представя Паисиевия труд в последен стадий на развитие: с него е направен вече опит да се илюстрова книгата и са внесени стихотворения - две песни. Любопитни са преди всичко изображенията в ръкописа. Те се състоят от 57 различни герба в началото на книгата и 22 лика на светии в края. Следва списък на държавите, чиито са съответните гербове, по азбучен ред и на светците, които са изобразени. След това Начов отбелязва различията в съдържанието между този препис и Тошковичовия, някои от които ще посочим и тук. На страница 8 при разказа за превземането от наследника на Асен на старите области в Македония и заселването им с българи, на лист 16а отдясно на полето е отбелязано: “и от това время говорятъ "езикъ болгарски арнауте и греци и латини и прочеи народи ду Елада еже естъ еленика.” На страница 12 в края на разказа за Асен е прибавено: “тугава уставили болгарите дарветата, сиречъ сопите или криваците, по совету греческую (= -скому), и прияли лакови и сосъ стрели бранъ творили, а греци собрали криваците и положиле ихъ въ Еди-Куле въ вечни поменъ.” Известие за сопите или криваците, с които са воювали българите, се среща и в преправките на Паисиевия труд, ала там то се отнася до Самуиловото време. На страница 51 за 29-тия български светия - св. Димитър Нови - се казва, че мощите му, открити от “Бога на нкои човци”, били пренесени “въ село Басарбово близе прi Рохчукъ въ епархiе червеноводскiя” вм. “с. Басарбово близу Свищовъ въ епархiю Терновскую.”

Вторият ръкопис е преписван в с. Змево (Старозагорско) през 1831 г. и се състои от 88 листа. Този ръкопис съдържа статии за така наречените “български крале” Илирика, Бладилия, Коледа, Брема, Болга, Перуна, Декефала, Вукича, Свиталианъ и Геверлинъ, а също и за Константина В. и Ликиния, липсва краткия преглед на сръбската история. Езикът му е еднообразен, а изложението - по-кратко. Начов смята за излишно да споменава разликите между този препис и Тошковичовия, защото интересуващите се читатели биха могли сами да ги намерят.

За българското знаме, колко силни са били българите и как от несъгласие са попаднали под турското иго се разказва в отделна статия. Приложеният на края списък на българските царе споменава имена, за които в текста не се говори: Нина, Тахлада, Будинъ, Орбатъ, Тербалъ. Според Начов името Орбатъ навярно е изкривено Кобратъ. Преписвачът на този ръкопис е разполагал с много повече извори, благодарение на които е могъл да внесе много допълнения и изменения.

Тези преписи дават основание на Начов да направи някои изводи относно Паисиевата “История”, които той излага по-нататък в статията си. Самият първообраз е бил написан по подражание на старовремските хронографи и даже с техен стил. Поведен от тях, Паисий е търсил произхода на народите още от Ноевите синове след раздялата им подир потопа. За попълване на така построената история, която е откривала цели векове празнини, Паисий и неговите ученици от горещо родолюбие не се стеснявали да преиначат имена и факти и да съединят в една генеалогия цялата онази редица от български “кралье и царье”. Интересно е олицетворяването на Коледата в цар, който бил пожелал да го почитат за бог, Начов смята това за опит от страна на преписвача да си изтълкува коледуването. По-любопитно е обаче вмятането на името на Перун между царете. Мисълта за това превръщане на Перун в цар е могла лесно да бъде вдъхната по книжовен път. Например в апокрифа “Ходене на Богородица по мъките” преводачът е внесъл притурка, че езичниците в числото на боговете считат и хора като Трояна, Хърса, Велеса и Перуна. Най-голямо внимание обаче заслужават домашните извори, които са послужили при съставянето и преработването на Паисиевата “История”. Патриарх Евтимий е посочен между изворите, ала историята за падането на България под турско робство е разширена с много подробности, които очевидно са почерпени от народните предания. Според нея последните съдбоносни сражения на Шишман са при Средец, Самоков и Златица.

В края на статията Начов прави обобщението, че Паисий е употребил в работата си всички извори, с които е могъл да разполага по онова време. Според него Паисиевият труд няма голяма критична цена, но ако се върнем назад в онова време и си представим дълбокия мрак, който е обгръщал българските земи, образът на великия патриот ще изпъкне пред нас като пръв начетен и книжовен човек.

Този труд на Начов поражда една своеобразна полемика с Иван Шишманов, който отговаря чрез статия, публикувана в “Български преглед” (ІІ, кн. 1, 1894 г., с. 104 - 108). В нея той признава заслугите на Начов като изследвач на старата ни книжовна история, но го укорява, че сам не се заема да направи критическо издание на “Историята”. В тези свои бележки Шишманов дава сведения за още един неин препис, озаглавен: “Iсторiа славяноболгарска издана трудомъ отъ Г: священн инока Паисия нинже ново преведена Г. П. Р. и Г. Х. Д.; иждивенiемъ же и прилежанiемъ г. Евстатiа Аггеловича родомъ же Терновица”. По-нататък Шишманов прави сравнение между Софийския ръкопис и този на Т. Н. Шишков, за който Начо Начов ни дава сведения. Те вероятно са преписани от един и същ първообраз, защото имат незначителни разлики в езика и писането на отделните думи. Остава обаче въпросът кой е преписвачът на Софийския ръкопис. Отговорът на този въпрос се намира в самия текст на страници 43 - 44 в едно похвално стихотворение - “Къ переводчикамъ”.

1. Паiсiа свещенномонаха, 2. Христа Драгановича, 3. Петка Рачович

Софийският ръкопис ще е същият препис, за който старият П. Р. Славейков споменава в напечатаните от сина му спомени във Фотиновия Юбилеен сборник (“Една страница от историята на нашето възраждане или как нашите бащи деди работели за пробуждането на народа”, стр. 83 - 90). Петко Рачович е самият Славейков, Христо Драганович е оня учител, Христо Драганов, с когото той преписвал Паисиевата “История”, дадена нему от баща му. За самия ръкопис Славейков помни, че баща му го е взел от приятеля си Стоенчо В. - Ахтар, на когото пък бил донесен от Елена.

 

“За побратимството” 6

В тази своя статия Начов дава сведения за един особено разпространен народно-църковен обичай, практикуван в различните си форми при всички европейски народи - побратимяването, за което има сведения още от дълбока древност. Много изследователи са се занимавали с този проблем - А. Н. Веселовски, Волков, D-r Fr. Krauss, Giovani Tamassia. Начов прави едно обобщение на техните трудове, като излага, групира и допълва сведения за побратимството у нас. Главният източник, по който той описва обичая, е стар требник (не по-късен от ХVІІ в.) от с. Себища (Дебърско), намиращ се в ръкописната сбирка на Начов:

“Които ще се побратимяватъ, изправятъ се пред светите двери и се покланятъ три пъти. Свещеникътъ им хваща десните ръце и ги полага върху евангелието, като казва: Благословенъ Богъ нашъ, Св. Боже, Прсвятая Тройце, Отче нашъ, тропаря на деня, Приидите поклонимся, псаломъ 50, Помилуй мя Боже, прокименъ гласъ: Се колъ красно, се нынблагословите Господа. След туй се чете: “

Следва представяне на молитвите, които се четат. Съществуват отделни обредни молитви за побратимството. Попът ги чете в църква или в къщите на побратимяващите се, когато не се извършва целият чин на братотворението.

Църквата се бори срещу народното побратимство като мощен битов факт, но накрая се принуждава да го вземе под своя закрила и така да нареди свой обред за осъществяването му. В нейна услуга се явява и една апокрифна легенда - как Пров нарекъл Христос свой брат.

Спорен е въпросът кога побратимството е придобило църковно узаконение. Тук Начов цитира Безсонов (Болгарскiя псни, т. І, 121 - 2), който приема, че узаконяването от страна на църквата принадлежи към времето на първото осъзнаване на тежкото турско робство. Но това мнение не издържа на критиките, защото още в паметници от VІ в. се срещат сведения за побратимството. Такъв паметник е именно Синайският глаголически требник, писан около ХІ век. Има и пряко историческо доказателство, че побратимяването е съществувало като църковен обред в Русия през ХІІІ в. - “Сказанiе о Петр Царевич Ордынскомъ”. Ростовският владика Игнат извършил в църква такава церемония над ростиславския княз Борис Василкович и татарския царевич Петър.

Поради двойственото отношение на църквата, обредът за побратимството и посестримството не успява да добие строго определен вид, нито да влезе във всеобща употреба. Но вкоренено здраво в хорското съзнание, то продължава да съществува в народната си форма.

По-нататък в статията си Начо Начов представя видовете на църковното побратимяване, които и ние ще изложим в съкратен вид:

А. “Нарочитото” или неслучайно побратимство, свързването в което става по взаимно желание и съгласие.

1. “Побратимство освещано чрзъ чина за братотворението”.

Тази форма продължава да е жива и по времето на Начов - изпълнява се в Рилския и Калоферския манастир. В по-старо време се е практикувала най-вече по църквите в градовете. В Стара Загора Начов е слушал, че побратимяващите се отивали в църква, изправяли се пред царските двери със запалени свещи в ръце и там попът извършвал обред над тях. Същата форма е известна и при сърбите, а също и в руските източници (Волков).

2. Побратимство по молитва

Този тип се осъществява чрез няколко молитви:

Проста молитва.

Молитва за възлагане на кръст - когато се разболее жена или мома, избира се момък, с когото тя отива в манастир или църква. Там момъкът налага кръст и чете молитва. Ако момата оздравее, тя нарича момъка брат, а той нея - сестра.

Молитва и благословия - среща се в Старозагорските села, напр. затъкване над дясното ухо на всеки побратим на китка от босилек.

Молитва и поръсване със светена вода - в Малкотърновско (Одрински вилает) след като свърши службата в църквата, побратимяващите се отиват при служещия свещеник и му казват решението си. Той ги привиква настрана, кара ги да се наведат, препасва ги с поясчето, с което служи, съблича и слага върху главите им свещените одежди и им чете молитва за побратимяване, като ги ръси със светена вода.

3. Побратимство по евангелие

В Прилепско побратимяването се осъществява в къща или в църква, в неделен ден или на по-личен празник. Свещеникът чете само евангелието. Побратимите или, както в тази област ги наричат, свети-йовановите стоят с наведени глави, докато се чете текстът. След това свещеникът им заповядва да целунат евангелието и ги благославя. Ако обредът се извършва в църква, побратимите отиват в дома на единия и обядват. А след гощавката домакинът дарява побратима и сродниците му. След някой ден и другата страна дава угощение.

Свидетелства за побратимство по евангелие се срещат и в народната поезия:

            Ние сме си побратиме,
На вангелiе побратимени
                        (Кукушка п. - Шапкаревъ І, отд. ІІІ, № 341, стр. 86)

4. Побратимство по клетва

Побратимството по клетва (ср. с терм. eidhbroedhr) се практикува в Лясковец (Търновско). Обредът се състои в това, че побратимяваните се заклеват пред икона в дома си, че ще бъдат побратими или посестрими и след това дават гощавка. Тази форма е позната и при руснаците.

Свидетелства за тази форма се срещат и в епоса: Щом Марко видял в Дукатинче истински юнак, повикал го в църква, където се побратимили, като се клели един на друг (Безсонов, Болг. Псни, 121; Веселовски, 1, с. 306). Старофренските братя юнаци пък се кълнат над мощите и евангелието.

Б. Случайно побратимство: то се извършва непреднамерено, понякога насила, против желанието и на двете страни:

1. Побратимство по кръщение в една и съща вода

Кръщаването на две деца в една и съща вода поражда побратимство между тях. Начов свидетелства, че в Стара Загора пазят строго да не се кръщават момче и момиче в една вода, защото ставали брат и сестра и някога можели да се вземат, а това била грешно:

            Ей сестро, сестро Султано!
Иди го викай Никола,
            Никола, моето брато,
Що ке го питам, распитам,
            Да ли го има туй памет,
Туй памет да го памети:
            Кога бехме мали малечки,
В една вода кръстени,
            В едно миро кладени,
В една бахча растели,
            Като дробен босилек,
На едно склийо пеехме,
            На единъ стол си седехме,
На една книга пеехме,
            Единъ збор си зборехме:
Кой ке се пишим армаса,
            Три годин болен да лежи.
                                    Из с. Баялци (Гевгелийско, Мак.) 7

Нещо сходно се среща и във френските chansons de geste, където са известни типове, например, Ami и Amile. Другарският съюз по звание се представя в съвършенство: Ami и Amile не са сродници, но са предопределени да бъдат фиктивно такива и по Божията воля трябва да станат, защото сродникът не се избира. Те са повече от фиктивни братя, те са фиктивни близнаци, покрай друго и покрай точното съвпадение на раждането и кръщението им.

2. Побратимство по задружно къпане в Йордан

За този обичай, сходен с предишния, Начов е получил сведения от баба си, Хаджи Кръстинка хаджи Минкова (родена хаджи Илиева) - в Йордан се къпели мъже и жени заедно, само по една риза; които се къпели така по едно и също време, ставали братя и сестри и не можели да се вземат. Същото е потвърдила и майката на Начов, хаджи Станка А. Начова: “братъ (или сестра) ти става тоя, който те поеме или се намри до тебе, като влизашъ или като се кпишъ въ Йорданъ”. Ризата, с която се къпят, трябва да е съвсем нова, сред окъпването тя се скрива и пази, за да облекат с нея поклонника след смъртта му.

3. Побратимство по задружно ходене по светини

Задружното ходене до гроба на Св. Иван Рилски, Света гора и Божи гроб пораждат побратимство, но не се смята за духовно родство. В Стара Загора това задружно ходене до Божи гроб, без къпане в Йордан, не дава право на родство, макар и тези, които отиват заедно до Йерусалим, да се наричат с турското име “хаджи-кардашлар” (братя по хаджийство, поклонение Божиему гробу).

4. Побратимство, свързано с изпросване на Божа милост

Два случая на такова побратимство описва Ив. Г. Георгиев (Мсб, Х, 209 - 210). На някого от Тетевен, като се варял сапун в къщата му, едно от децата пада случайно във врялата лой, откъдето го извадили труп без кожа. Нещастието се сметнало за Божие наказание за някой грях на родителите и било решено те да се разделят и побратимят. Това те направили в Рилския манастир. След няколко години побратимството било развалено, мъжът и жената се прибрали и заживели отново заедно като съпрузи, ала постъпката им била строго осъдена от обществената съвест.

Една жена от Троян пък три пъти близнила. Поповете я разделили от съпруга , като чели разделна (парясана) книга и така побратимили мъжа и жената. На мъжа се позволявало да се ожени за друга, но на жената - не. Тя останала да си живее с децата в отделна стая в къщата на мъжа си и за негова сметка.

В тези два случая силата на побратимството изменя отношението между съпрузите, защото то се схваща като истинско братство. Така се угажда на Бога и се получава прошка за греховете.

По-нататък Начов представя и видовете народно побратимство.

А. Неслучайно побратимство:

1. Побратимство по кръв

Побратимството по кръв (la fraternisation par le sang, Bluts bruederschaft, ò. кан-кардашлък) представя една от най-примитивните форми, които живеят у българите. В определения за свързване ден, побратимяваните, пред всички поканени свидетели за обреда, роднини, съседи и познайници, си порязват с ножче големия пръст (палеца) на дясната ръка и смучат от кръвта си един на друг, като се препасват с един пояс. След това присъстващите им честитят и ги даряват, даряват се помежду си и побратимите, следва угощение, обикновено от страна на по-младия побратим.

В Хасковското окръжие на Иванов ден побратимяваните си приготвят китки от чемшир с привързани за тях с червен конец жълтици, разменят си китките и след това се извършва процесът на кръвопускането. От този момент побратимите стават кръвни сродници. След това се приближават до огнището и стъпват на него. Започва гощавка, побратимите се прегръщат, целуват си ръка, пак си разменят китките, пият вино от една бъклица, благославят се, даряват се с ризи, кърпи, надвечер играят хоро под звука на гайди.

В Казанлъшко побратимяваните си разменят от кръвта, като си порязват ръцете и всеки остава да капнат капки от кръвта му в раната на другия.

Този обичай е познат при сърбите и албанците в същия си вид. Засвидетелстван е в световната история от Херодот (История, ІV, 70, ІІІ, 8) и Тацит (Анали, ХІІ, 47). През ХІІІ в. цариградският (латински) император, за да има помощта на куманите от Кавказ срещу никейския император Ватацес, свързва побратимство с кръв в специална чаша.

2. Побратимство, свързано над домашното огнище

Всъщност може да се каже, че тази форма е народно-църковна. Начов отново посочва конкретен случай от Старозагорско. През 1893 г. Марин Дунюв решил да си хване “аратликъ” от с. Курбетиво (Старозагорско), където Марин работил “абаджилък” (шивачество) и искал да има там роднина. Поръчал на жена си да приготви риза за дар. На Ивановден дошъл побратимът, а Марин повикал двама-трима роднини и съседи. Разровили огъня на огнището от две страни и върху оголеното място сложили дъска, на която побратимяваните стъпили с десните си крака - единият на единия край на дъската, а другият - на другия. Попът ги попитал от сърце ли се побратимяват и след това изчел евангелието, наставлявал ги да се обичат и да се тачат като роднини.

3. Побратимство по ходене на росен

Болни хора по предварително споразумение тръгват заедно и отиват да преспят за цяр на място, където расте росен (Dictamnus albus), най-любимото цвете на русалките, в нощта срещу Спасовден (Възнесение). Ако болният е мъж, си взима жена за посестрима. Ако е жена - мъж за побратим. Побратимът и посестримата цялата нощ пазят болния, без да заспиват, извършват някои обредни действия по обичая под цвета на росена (палят обредна свещ, поставят паница с вода). По глуха доба приказват само шепнешком, а сетне - никак. Бракът между тях не се позволява, те се считат за брат и сестра. На разсъмване болният се поръсва с вода от паницата. Ако е паднал в нея цвят от росен, това е най-сигурният признак за изцеляване.

4. Побратимство по обещание

Свързва се със Северна България. Който ще се хваща за побратим, откак се разбере с избраника си, повиква го вкъщи, заедно още няколко познати и съседи. Побратимяваните стават прави, хващат се за десните ръце и обявяват пред присъстващите, че от тази минута стават побратими и канят занапред вече всички да ги имат за такива. Тази церемония се свършва с гощавка.

Б. Случайно побратимство.

1. За сторено добро в премеждие

Облагодетелстваното лице се отплаща на случайния си благодетел като го хваща за побратим. В Тетевен Ненка Дочова паднала в реката до града и била извадена от случайно намиращия се там Димитър Иванов. За благодарност тя отишла у избавителя си с кравай и дарове и му заявила, че от оня ден го хваща за побратим, като му целунала ръка. Когато се поминал Димитър, тя го жалила заедно с роднините му, носела черно за него и две години го поменувала в поменика си (Мсб, Х, 208).

2. Побратимство с “едномсече” или с близначе

Според народното поверие две деца едномесечета (т.е. братчета, сестрички или братя и сестри, чието раждане съвпада в един месец) не могат да живеят едно без друго: ако едното умре, подир известно време умира и другото, защото “братъ за брата милi”. За да спасят живото дете, него го побратимявали с някое чуждо. В Троян например взимат камък, тежък колкото живото братче (сестриче) и го спускат в гроба. След това там влиза повиканото живо дете и произнася: “оставамъ ти за братъ тоя камъкъ, а N (името на живото братче) си взимамъ за братъ. Това се извършва преди спускането на умрялото в гроба (Мсб, Х, 208).

3. Побратимство по мляко

Ако майката няма мляко или е умряла, детето се закърмва от друга жена и става без никакъв друг обред побратим (сюд-кардаши) с децата на кърмачката си. В с. Конопчии (Старозагорско) се пази като задължително условие детето да не е сукало от майка си изобщо, а да засучи за пръв път от жената кърмачка. Жена, която кърми момче, по народното поверие, има право да откаже да закърми чуждо момиче, защото тези деца като пораснат не биха могли да се вземат. Но за грях се счита, ако жена, която кърми момче, откаже да закърми друго момче, или ако има момиче, да откаже да закърми момиче (Мсб, Х, 209).

4. Побратимство по деверство

Става случайно, когато на сватба за девер и зълва се взимат чужди лица, деверът нарича зълвата “посестрима”, а тя него - “побратим”. В същите отношения се считат и деверите, както помежду си и към жениха, така и към невестата, тя се обръща към девера си с думата “брате”.

След изброяването на видовете побратимяване, Начов дава и някои от по-отличителните черти на този обичай, като ги разглежда и в българския фолклор:

- Побратимството е сложено под закрилата на Йоан Кръстител;

- Вярност и преданост - побратимството е свято тачен съюз, който обвързва лицата, между които е сключен, с най-съвършена взаимна вярност и преданост;

- Чистота на нравствените отношения - обяви ли се мома за посестрима, момъкът побратим трябва да мисли за нея като за сестра и да забрави всички любовни мисли;

- Религиозен синкретизъм - побратимство се свързва и с друговерци и с другородци. Българи и сърби християни се побратимяват с турци, православни и католици;

- Отношение към пол и възраст - побратимства се свързват между мъже и жени, момци и моми, както и само между жени. Относно възрастта побратимството не знае предел;

- Колективност - побратимяват се и повече от двама души;

- Неразтрогваемост - този съюз е неразрушим, защото и природното братство е такова;

- Родство - в народното съзнание побратимяването се схваща като братство;

- Наследствени права - не поражда никакви такива права;

- Всенародност и тържественост на обреда.

След това Начов разглежда примерите за побратимство в епоса.

 

Нещо за нашите рабоши и цифри 8

В този труд Начов ни запознава с предназначението и значението на рабошите, обяснява какво представляват те и каква е историята им. Той тръгва от словото на Черноризец Храбър (ІХ - Х в.), който по повод изнамирането на старобългарската азбука, казва: ... Начов разсъждава по въпроса, дали рабошите произлизат именно от тези “черти и резки”. След създаването на старобългарската азбука, тези знакове са продължили да съществуват още доста време сред необразованите слоеве на обществото, тъй като самата азбука не е могла да се разпространи толкова бързо из целия народ и ръкописите, по своята голяма цена, били достъпни само за висшата класа - свещениците и болярите.

Етимологията на думата рабош също не е ясна. Според Начов тя навярно произлиза от глагола Българите в някои области и гърците го наричат чтула, а турците - чтеле.

Рабошът представлява една издялана във вид на призма тояжка, дебела и широка обикновено от 1 до 2 см. И дълга 20, 40, 60, 80, даже и повече сантима, спрямо целта, за която служи. Отрязва се и издялква от дърво, което си реже лесно - върба, топола, леска. От едната страна тази клечка е издялана и изгладена на повече от половината си дължина по-вдлъбнато и на нея с остро ножче се врязват резките, а другият край само се изглажда и служи за дръжка на рабоша. Понякога на тази част се пробива дупка, през която се прекарва връв и се окачва на стената, за да не се загуби.

Рабошът е съставен от две нееднакви части: едната - по-голямата - се нарича майка или женско, а другата - по-малката - щен или мъжко. Щенто се прави, когато от издяланата и огладена част се отцепи надлъжно една призмовидна клечица. Тя се отсича така, че пресеченият край да остане заострен, а на мястото му в по-голямата част да остане вдлъбнатина.

Отбелязването при рабошите се извършва с прави черти и точки. Системата е единична - една изрязана в дървото права черта (І) означава 1, две прави черти (ІІ) - 2 и т.н. Колкото единици трябва да се напишат, толкова и черти се бележат. Числото 5 се означава с “ / “ (една наклонена черта), 10 - с Х (кръстачка). Има специални знаци и за 100, 1000, но селяните много рядко имат работа с големи числа. Дробните числа се бележат по следния начин: половината се означава с една права резка, която се образува с леко издълбаване от ножа. Този знак се нарича калдърма.

Когато искат да отбележат едно число на рабоша, постъпват така: събират двете му части, майката и щенто, изрязват с нож знаковете едновременно и върху двете части и след това едното лице взима едната част, а другото - другата. Когато се правят сметки, трябва да се срещнат и двете части, за да се проверят. При рабоша трудно могат да се направят фалшификации, тъй като, когато се съберат двете части, няма напълно да прилегнат.

Един рабош може да служи дълго време, защото когато си прегледат сметките и двете лица, всичко отбелязано се издълбава с нож. Употребата на рабошите е непрактична и създава големи неудобства. Селяните ги употребяват, за да отбелязват на тях снопите, овцете си, дадени или взети пари. Рабоши употребяват млекарите, фурнаджиите, хлебарите. При фурнаджиите те служат не за отбелязване, а само за да се познае на кого е оставеният у тях предмет - майката се връзва на донесената вещ, а щенто остава у притежателя.

Рабошите остават следа и във фолклора:

            Събрали ми се, събрали
Кметове и чорбаджии
            Всрдъ село на мегданчето,
Тежка виргия да ржтъ,
            Да ржтъ йоще да пиштъ.
Рзали, кому рзали,
            Писали, кому писали,
Тодорчу триста рзали
            Йоще петдесеть отгор,
Че има Тодоръ иманье
            Да дава да се наплаща.
Тодоръ се жалба нажали,
            Нахлупи калпакъ до вжди,
Оброни сълзи два реда,
            Че на надол погледн...

                                    (Сборн. Чолаковъ, № 15, стр. 271)

Във втората част на тази статия Начов разглежда как са се означавали цифрите в старобългарската азбука чрез букви, придружени с титли. Той прави сравнение със старогръцката азбука, понеже по-голямата част от българските букви са заети от нея. 24-те заимствани от гърците букви са разделени съответно на три серии, както и оригиналът. С осемте букви на първата серия се означават всички еднозначни числа ( без 6), с втората серия - числата 10, 20, 30, 40, 50, 60, 70, 80 (без 90), а с третата - 100, 200, 300, 400, 500, 600, 700, 800 (без 900). За другите три числа се употребяват старобългарските

Начов посочва и още някои различия между цифровите означения между старобългарския и гръцкия език. Например, отстрани на буквите отдолу са поставени точки, това, което го няма при гръцките букви, също така вместо се употребява v , мястото на буквите като цифри е разбъркано.

Казват се няколко думи и за глаголическото цифрово означение - и там, по подражание на гръцката азбука, буквите се употребяват вместо цифри и пак са разделени на три серии, но и в нея се забелязват някои особености: над буквите няма титла, от двете страни на буквите няма точки и всички букви имат числово означение, както вървят в естествения си ред.

Начов дава и някои сведения за арабските цифри. През ХІІІ век те се появяват в Европа, най-първо в Англия, а после в Италия, Германия (ХІV в.), и Франция (ХV в.). Руснаците употребяват арабските цифри по времето на Петър Велики, а у нас те идват в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Издава учителското дружество "Милосердие" въ гр. Чирпанъ, Цариградъ. Печатница Македония. 1871 г., Теодоровъ, Книгописъ № 14830. [обратно]

2. Миладинова-Алексиева, Ц. - "Епоха, земя и хора", 2 изд., С., 1985 г. [обратно]

3. СбНУНК, кн. VІІІ, 1892, с. 389-418; кн. ІХ, 1893, с. 85-160; кн. Х, 1894, с. 69-160. [обратно]

4. Свободно мнение, г. ІІ, 1914 , № 26, с. 410-413. [обратно]

5. Периодическо списание, кн. ХLVІ, 1894, с. 505 - 525, 727 - 729. [обратно]

6. Периодическо списание, кн. ХLІХ - L, 1895, с. 32 - 72; кн. LІ, 1895, с. 375 - 403; кн. LІІ - LІІІ, 1896, с. 433 - 508. [обратно]

7. От личната ръкописна сбирка на Начо Начов. [обратно]

8. СбНУН, кн. VІІ, 1852, с. 496 - 505. [обратно]

9. СбНУН и Мсб са наименованията на един и същ сборник. [обратно]

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Илиев, Ат. - Начо А. Начов, В: Летопис на БАН, № 4 /за 1915, 16, 17г./, С., 1919 г., с. 127 - 141

2. Кандиларов, Г. - Българските гимназии и основни училища в Солун, 1930 г., с. 48, 58 - 59, 81

3. Миладинова-Алексиева, Ц. - Епоха, земя и хора, 2 изд., С., 1985 г., с. 107, 110, 111, 192, 219

 

СЪКРАЩЕНИЯ

Мсб - Министерски сборник

СбНУН - Сборник за народни умотворения и народопис 9

 

 

 

© Татяна Томова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2001, № 7 (20)

 

 

 

 

 

 
















Партньори