Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАЧО НАЧОВ

Татяна Томова

web

В тази статия ще стане въпрос за един незаслужено забравен просветител и общественик от епохата на Възраждането и след Освобождението. За да бъде представена по-добре неговата личност, тук са разгледани не само обществените му занимания, но и някои от по-известните му публикации. Без да има претенциите за изчерпателност, материалът се стреми да представи биографията на този деец, за когото досега е писано съвършено малко.

 

-1-

Начо Атанасов Начов се ражда на 16 август 1853 г. в Стара Загора. Дядо му, Хаджи Начо Хаджи Вълчов, когото едва 24-годишен старозагорчани избрали за представител на българите от града и каазата пред турските власти, бил застрелян подло в гръб от турците. Още у детето Начо се забелязва природната интелигентност, характерна за възрожденския тип просветител, интересът му към учението, наблюдателността му и стремежът за поглъщане на повече знания. В любов към българското фолклорно наследство и националната ни история го възпитава баба му по майчина линия Хаджи Кръстинка Хаджи Минкова, която увлекателно разказва народни обичаи и легенди. Майка му, Хаджи Станка А. Начова, е не по-малко увлекателна разказвачка и добра певица. Някои от обичаите, чути от тях, Начов включва по-късно в своите изследвания.

Детството на Начо Начов преминава в китната къщица в съседство с църквата “Св. Николай”. Във взаимното училище при църквата завършва първоначалното си образование по белланкастърската метода, въведена в Стара Загора през 1841 г. Той е изключително добър ученик и завършва с висок успех по всички предмети. След това постъпва в І клас на Главното Свети Николско училище, което от 1866/67 г. става V-класно. Годините на следване на Начов съвпадат с времето, когато училището в Стара Загора е реформирано, като главно отличие на реформата е, че естествените науки се застъпват в достатъчен за това време размер. Издават се много учебни помагала. На някои от предметите учителите, едва придобили елементарни знания, сами се учат и в същото време преподават на учениците. Начов се отличава с добро поведение, тих нрав, прилежание и любознателност. Любимите му предмети в училище са зоологията и ботаниката, с които обича да се занимава и в свободните си часове.

През учебната 1867/68 г. Начов напуска училището, причините за което остават неизвестни. Стремежът му към знания обаче не го оставя да бездейства и той продължава заниманията си сам. Самостоятелно овладява турски и френски, среща се с ученици, следвали в чужди страни. Библиотеката му по това време наброява над 50 тома. Другари на Начов са най-вече учители - в такава среда той успява да изгради в себе си една личност, любознателна и начетена.

На 17-годишна възраст Начо Начов, с незавършено гимназиално образование, но все пак придобил самостоятелно множество знания, е назначен в Чирпанското главно училище, където учителства две пълни години. Там Начов слага началото на самостоятелната си книжовна дейност. Той събира илюстративен материал и издава езиковедски труд с особено значение - “Кратка българска граматика” 1. През учебната 1872/73 г. е поканен за учител в същото Старозагорско главно училище, в което сам е учил. Силно впечатление на съгражданите си той прави с речта, която произнася на празника на славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий на 11 май 1874 г. Учителства в Горна Оряховица, но скоро пак се завръща като преподавател в Стара Загора, където се сприятелява с П. Р. Славейков. Руско-турската освободителна война го заварва в родния му град. През юли, в разгара на войната, градът е ограбен и опожарен, Начов едвам се спасява да не бъде убит, домът му обаче е изгорен, унищожен е неговият труд, както и най-ценното - библиотеката му. Начов отново заминава за Горна Оряховица. В края на март 1878 г. по време на руската окупация Начов следва в курс по руски език и след като го завършва, е назначен за секретар при руския окръжен началник в Мустафа Паша (Свиленград). От 1 юни 1878 г. пък заема службата на околийски началник в Ихтиманска околия, която временно се състои от няколко села.

От 15 юли до 15 август 1879 г. той подготвя известните “писма на единъ румелийски българинъ”, които са обнародвани като анонимни по-напред в подлистника на в. “Марица”, а после - издадени в отделна брошура, 13 на брой. В тези писма изпъква патриотичен позив към всички фактори в княжеството за постигането на главната цел, а именно обединение в едно независимо политически цяло. Писмата предизвикват голям интерес у българската общност. Когато през 1881 г. Начов става известен като автор на “писмата”, Гавраил Кръстевич, вслушвайки се в добрите отзиви за него, го привиква в Пловдив. От 1 септември 1881 г. го назначава за префект в Сливен, където Начов продължава книжовната си дейност, правейки преводи от френски език. През 1884 г. Гавраил Кръстевич го избира за свой заместник и от 27 юни той заема длъжността на секретар и директор на вътрешните работи на Източна Румелия.

По време на Съединението през септември 1885 г. Начов отново е в Горна Оряховица, където се занимава, а през 1887 г. и довършва руско-български речник, в който всички фрази, снабдени с ударения, са обяснени и на български език. Този труд е изоставен, поради излизането на подобен речник.

През юни 1887 г. Начов заминава за Русия, където слуша лекции в Историко-филологическия факултет на университета в Санкт-Петербург. След завръщането си оттам с писмо от 9 април 1888 г. е поканен от българския екзарх Йосиф І да заеме вакантна длъжност в Солун - директор на мъжката гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. Българската мъжка гимназия в Солун е открита през 1880 г. и се явява един от пионерите за българска просвета. Директор на гимназията по това време е Кузман Шапкарев, който скоро подава оставка и на негово място е назначен Божидар Райнов, родом от Котел. С окръжно до общината в Македония е известено за отварянето на 3 клас в мъжката гимназия, записват се 123 ученика. Начов учителства там от 11 април, споменат е в учителския състав в Х-тата, 1889-90, а също и в ХІ-тата, 1890-91 учебна година. Често се явява защитник на народните интереси пред Солунския валия. На Начов се дължи и инициативата за издаване на списание “Книжици”.

“Бе почитан от турската власт и уважаван от солунското българско гражданство. Едър, представителен на вид, Начов имаше маниери на турски паша. Умен и ловък в това, което предприема, той издигна името на българските гимназии в Солун до недостигната дотогава висота и блясък.” - така е описан Начов от Царевна Миладинова-Алексиева 2. По негово време закрепват и педагогическите курсове в мъжката гимназия, като за няколко години дават добър учителски кадър за цялата страна, за всички западнобългарски земи.

Чрез учениците от горните класове, които идват от различните краища на Македония, той успява да събере голям брой паметници на българската народна словесност, както и да намери разни редки старопечатни книги и ръкописи, които започва да изучава. По този повод се появяват неговите статии, поместени в Солунското издание “Книжици за прочит” - “Една нашенска ръкопис”, “Нещо за физиолога”, “Слово как подобает стояти въ церковъ со страхъ”, “Български народни песни от сбирката на Н. А. Н.”.

На 24 август 1891 г. Начов е назначен за директор на Варненската държавна девическа гимназия, където остава да работи 7 години. Отново развива книжовна дейност - “Две Хаджи Йоакимови книги с приложение на един малък ръкопис”, “За побратимството”, “Критични бележки върху книжовния ни език”. Тези статии Начов издава в “Периодическото списание на Българското книжовно дружество в Средец”.

На 10 ноември 1898 г. Българското книжовно дружество (по-късно БАН) го провъзгласява за действителен член.

На 10 октомври 1898 г. Начов е назначен повторно на служба в Българската екзархия като екзархийски капукехай, т.е. посредник на Екзархията на светските й дела с Високата порта. Това е времето на най-размирните години за българските отношения с турското правителство. През 1905 г. след направен обиск в Екзархията по повод атентата срещу султан Хамид, Начов е арестуван и разпитван от турските полицейски власти и малко по-късно е освободен. На 15 януари 1909 г. подава оставка и поради слабо здраве се заселва в София. В Цариград, освен дейното участие, което взима в превода на Св. Писание, Начо Начов продължава да пише статии. Той проявява интерес към широк кръг теми, заслужава се да се споменат неговите исторически съчинения, например книгата “Свети княз Борис Български” (С., 1907 г.), която се явява монография за Борис Михаил, разглеждан като основа на българското просвещение. В този труд Начов използва източници от руската литература, житията на Кирил и Методий, на Тивериополските мъченици. По този начин успява подробно да разгледа живота на Борис като поддръжник на християнството, обръща внимание на развитието на изкуството по негово време и разпространението на книжнината.

От 7 април 1908 г. Руският археологически музей в Цариград приема Начов за член-сътрудник. През следващата година той дава кандидатурата си за народен представител на демократическата партия и става депутат в ХІV-то Обикновено народно събрание.

Поради сериозни здравословни проблеми Начов се завръща в Стара Загора, където умира на 15 март 1916 г.

Посмъртно статия-възпоминание за него пише съгражданинът му Атанас Илиев, публикувана в “Летопис на БАН” № 4 от 1919 г.

 

-2-

Както беше споменато, интересите на Начо Атанасов Начов са не са само в областта на езика ни, а имат широка насоченост, обхващайки разнообразни теми от историята, българския фолклор, етнографията, астрономията, геологията. Тук ще бъдат преразказани някои от по-значимите негови статии.

 

Тиквешки ръкопис

Както беше споменато по-горе, по време на учителстването си в Солун Начо Начов успява да събере и опише множество стари книги. Един такъв ръкопис с книжовно-народен характер е “Тиквешкият”, публикуван от Начов в Сборник с народни умотворения 3, цялостен текст на ръкописа и езиков анализ. Той се опитва да даде кратки сведения за историческата му съдба, въпреки че данните са твърде малко. Начов е получил този ръкопис от г. Христо Антов, който свидетелства, че е наследство от дядо му, но това също осветлява слабо за възрастта на паметника. Според писмото и някои други особености на езика, вероятно е по-ранен от ХVІІ в. От него липсват заглавните и крайните листове, затова не е известно оригиналното му заглавие, нито това, кога, къде и от кого е бил преписван. Наречен е “Тиквешки ръкопис” или сборник, според местността, където е открит. Начо Начов изследва ръкописа от фонетично, морфологично и лексикално гледище, което свидетелства за неговата висока грамотност по отношение на езика. Откъм лексикална страна Начов даваyrs примери за това, че ръкописът представя елементи от различните периоди в развитието на българския език.

В граматическо отношение в паметника се срещат редом със старите форми и нови: .

Съкращенията са доста многобройни, под много думи, написани съкратено, титлата не е оставена.

Носовките в паметника съвсем липсват. Голямата носовка е представена:

Важна отличителна черта на паметника, която заслужава особено внимание е, че винаги се срещат щ и жд:

Законът за еднородността на съгласните, т.е. преминаването на ясните (или звучните б, г, з, ж, д...) съгласни в тъмни (п, к, с, ш, т...- беззвучни), намира отражение в следните примери:

В областта на морфологията Начо Начов също отбелязва подробно най-характерните особености на ръкописа, като разглежда рода, числото, падежите при имената, времената при глаголите.

Най-характерната проява на дадена дума е изведена като пример:

Склонението в паметника е оцеляло, но падежите често се смесват помежду си. Забелязват се признаци за образуване на нови аналитични форми с помощта на предлози:

Звателен падеж се употребява редовно.

Родителният падеж покрай правилните окончания - представя и отклонения -

Дателният падеж представя обикновените окончания като

Творителен падеж - отклонения:

Множествено число.

Срещат се:

За сравнителна и превъзходна степен ръкописът употребява формите на старото и новото образуване:

От архаичния глагол която се среща в най-старите паметници (Зографско, Ассеманиево евангелие) и която Миклошич нарича загадъчна.

Двойственото число се употребява, но се срещат и примери, където се смесва с множественото число.

Супинът се заменя с неопределена форма (инфинитив), по-често с т.нар. подчинително наклонение.

Причастия:

Сегашно действително причастие -

Минало действително причастие І -

Минало действително причастие ІІ - , но също и един пример за замяна на лъ с о - .

Сегашно страдателно причастие -

Минало страдателно причастие -

Бъдеще време се изразява не само със сегашно време на глаголите от свършен вид:

В областта на синтаксиса Начов отбелязва типичните синтактични конструкции:

Показателните местоимения често се слагат след имената и напомнят задпоставен член:

Този езиков анализ от Начо Начов е придружен със Списък на по-бележитите думи и форми, както и с Указател на личните и географските имена.

 

Из историята на страшното българско “овъ” 4

Тук Начов взима отношение към наболели политически проблеми. Наставката “овъ” е играла важна роля в историческите съдбини на народа ни. Има за врагове гърци, турци, сърби, издържа две войни, като служи на българското самочувствие. За неприятелите на българщината тя е очевиден белег за пробудената у българина национална съвест.

Първата война срещу наставката “овъ” откриват гърците чрез Цариградската патриаршия, защото българското самосъзнание се явява заплаха за гръцката кауза. В чисто българските градове погърчените училища и църкви правят мирни завоевания. Сами неспособни да дадат образование, понеже обучението става на непонятен език, те имат за задача да служат на гръцката пропаганда в името на “великата идея”. Изучените в тях се подписват на гръцки и с погърчени имена. Така наставката “иди” навлиза в българския език: Нешиди, Богориди, Крестиди. Но това е само повърхностно, на пръсти се броят българите, които пишат така имената си. А когато повява националният дух, в цяла България “прдъ -овъ се топше -иди, както ледъ прдъ слънце”. Най-сетне, с фермана от 1870 г., който възстановява Българската екзархия и припознава правото на българската народност да съставя отделна община в турско, наставката “овъ”, заедно с цялата българска реч, издържа решителна победа.

Втората война е с турската наставка “оглу”. Всъщност тук има не война, а само гонитба на нашето “овъ” от страна на турците или по-точно на техните управници. Това не е с цел да се потурчват българските имена. Прибавката “оглу” (олу) при личните имена за израз на фамилно име или отечество българите си прибавят предимно под влияние на държавния авторитет и на вековното съжителство с турците, а не под културно въздействие. Така има Денкооглу, Начеоглу, Папазооглу. Ала се намесва гръцката интрига и турците започват да гледат враждебно на българското “овъ”. Гръцката патриаршия клевети пред турското правителство, че не някакъв си български народ иска църковна независимост, а това са платени руски провокатори и агенти. Издавали ги дори московските им имена: Иван-овъ, Петр-овъ, Максим-овъ, които действително наподобяват познати на турците имена на руски дипломати. Турското правителство не успява да разбере интригата. Когато всичко българско започва да им вдъхва недоверие, турските управници започват да обръщат внимание върху “овъ” в надписи и документи. През 1897 г. таен полицейски агент в Цариград рапортувал на министъра на полицията, че видял над един български дюкян в Галата български надпис с “овъ”. Министърът веднага повикал при себе си стопанина и му заповядал да заличи от надписа страшното “овъ”. Човекът се опитал да обясни за свое оправдание, че това е част от фамилното му име и че гърците също окачват над магазините си какви ли не патриотични и исторически табели. На това министърът отговорил: “Синко, отъ гърцит, ако ще би по единъ тонъ въ вска магазия да турятъ, не ни е грижа никакъ. А отъ васъ българитсе боимъ дори и отъ надписит ви съ “овъ”. Вие вървите (напрдвате) съ “експреса.”

Война се води и със сръбската наставка “ич”. Сърбите я обявяват “въ изпълнение договора за вчно братство между Сърбия и България” още с навлизането на сръбската войска в Македония за “освободителния ратъ”. Започва се с преиначаването на текстовете на подаваните депеши и със заличаване на български надписи. Българите лежали в затворите пет месеца само заради това, че имената им завършвали на “овъ”. Чиновниците подлагали на мъки всеки гражданин, който не прибави към бащиното си име “ич” и не се нарече сърбин: Кръстевичъ, Поповичъ, Начовичъ, Мирковичъ. “Овъ” намира простор само в българския дух и има за оръжие само правото си.

Във всеки случай борбата срещу българското “овъ” и заедно с него срещу българската народност е осъдена на неуспех, докато съществува българската народност.

>>>

 

 

© Татяна Томова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2001, № 7 (20)
















Партньори