Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ: СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА МУ (1945-1948)

Здравка Ракова

web | Култура и критика. Ч. IV

Първата открита официална намеса в творческия процес на българските писатели е от страна на Георги Димитров. В. “Литературен фронт” публикува писмо на Г. Димитров до българските писатели от Москва (бр. 29, 25.5.1945). Писмото е адресирано “До Съюза на българските писатели, До зам.-председателя Л. Стоянов и до секретаря Пантелей Матеев”. Липсва името на Председателя на СБП. В това писмо Г. Димитров поставя няколко основни задачи пред българските писатели и българската литература:

  • “... да се създава една истинска народна художествена литература с дълбока правдивост и висока емоционалност”;
  • Тази литература трябва “да развива преданост и любов към народ и родина”, да вдъхновява за “героични подвизи”;
  • “да възпитава чувство на славянско единство, на международна солидарност и вечна дружба с нашия освободител, великия съветски народ”;
  • “да бичува всичко гнило и разлагащо здравия народен организъм (паразитизма, вулгарния кариеризъм и дребното егоистично политиканство)”;
  • “да очиства българския въздух от миризмите на великобългарския шовинизъм и на всяко мракобесие”.

Георги Димитров задължава СБП “да поощрява всячески действителните таланти” и чрез “...здравата литературна критика да чисти българската литературна нива от зловредни плевели, да чисти редовете на българските писатели от некадърници, бездарници и всякакъв вид литературни търгаши” (Литературен фронт, бр. 29, 25.5.1945).

Така този български политик показва отношението си към писателите. Това писмо за дълъг период от време се приема като ръководно начало в СБП. Днес можем да се запитаме - по какъв начин биха могли самите писатели да се защитят, за да не попаднат в категорията на “плевелите”, след като литературната критика служи не на творчески, а на определено политически изисквания?

Другият български политик, който проявява подобно пренебрежение към писателите, е Тодор Живков. В интервю с представите на списанието на Френската комунистическа партия “Франс нувел” от 15 март 1975 г. той заявява: “Съюзът на писателите вече има около 350 организирани писатели, от които около 100 правят българската литература”. Цялата политика и отношение на комунистическата партия към българските писатели в близо половин вековното й управление е едно постоянно принизяване на техния труд и окачествяването му като форма на идеологическо въздействие върху масите.

Но да се върнем в далечните дни на 1945 година. Първата реакция на писмото на Г. Димитров в СБП е избирането на нов Управителен съвет (вж. Протоколите 1945). Неудобният Трифон Кунев е заменен на председателския пост от писателя Константин Константинов. Избират се и четирима нови членове - Христо Радевски, Веселина Геновска, Пантелей Зарев и Георги Жечев. С промените в ръководството на УС се засилва присъствието на комунисти и техни съмишленици и се улеснява приемането на указания и решения на комунистическата партия в творческия съюз. Освен смяна на ръководството, събранието приема и няколко решения:

“За в бъдеще СБП да взема активно участие в разясняването, организирането и провеждането на всички акции - политически, културни, стопански и др.”

На Управителния съвет се вменява в дълг да провежда широка просветна работа чрез сказки, доклади, дискусии и пр. сред членовете на Съюза за правилно разясняване на редица политически и художествени проблеми.

“Писателите трябва да повишават повече своята творческа дейност както в политическо, така и в качествено отношение, като насочват своите усилия за правилно и всестранно отразяване на съвременната действителност.

Писмото на нашия знаменит и любим съотечественик Г. Димитров до СБП да бъде разгледано в специално общо събрание с нарочен доклад и разисквания, за да се направят необходимите изводи за бъдещата дейност на българския писател” (Протоколите 1945).

Това е началото на продължилата с десетилетия намеса от страна на комунистическата партия в дейността на СБП. Въпросът за новия художествен метод е поставен веднага след 9.ІХ.1944 г. в създадения от група писатели-комунисти в. “Литературен фронт” с цел да се популяризират комунистическите идеи. За образа на новия човек в литературата пише Пантелей Зарев в бр. 2 на вестника в статията “Герои в живота и в литературата”. Той прави следното заключение: “Големи отговорности лежат пред българската литература и много трудна е нейната задача днес да даде пълнокръвно художествения образ на новия човек, да отрази процеса на неговото раждане и оформяне” (Зарев 1944).

За първи път във в. “Литературен фронт” въпросът за марксизма-ленинизма като идеология се поставя в статията на Кирил Йорданов Григоров (бр. 4, 19.10.1944). Авторът - икономист и социолог, член на БКП от 1944, ректор на ВИИ “Карл Маркс” (1966-1972) отбелязва: “Особено писателите и други културни дейци с комунистически разбирания и убеждения трябва да засилят усвояването и популяризирането на марксизма-ленинизма”. Поради неуреденото международно положение на България комунистическата партия не афишира своето ръководство в политическия живот на страната, а се издига идеята за “народна демокрация” и за плурализъм на различни идеи и течения в областта на културата. В тази насока авторът на статията продължава: “Това не ще рече, че марксизмът-ленинизмът в литературоведението и изкуството трябва да стане задължителна идеологическа линия на литературния фронт, на напредничавите и културни дейци, сплотени около знамето на Отечествения фронт, че марксизмът трябва да им се наложи. Свободата и равноправието на идеологиите в това отношение е жизнена необходимост в боевия съюз на напредничавите културни дейци”.

Прави впечатление, че представители на българската интелигенция, които се стремят да афишират симпатии към комунистическите идеи, търсят изява на страниците на “Литературен фронт”. За новия художествен метод пише и Никола Мавродинов (1944) в статията си “За новия реализъм”1.

На въпроса какъв трябва да бъде писателят се заема да отговори Никола Ланков: “...не само да отрази съвременната действителност, но и да съдействува с изкуството си за нейното изменение, да посочва на читателите пътищата към по-висок идеал на човешката истина”. Същият писател в редактирания от него вестник “Народен съд”, малко по-късно в противоречие с прокламирания “по-висок идеал на човешката истина” публикува материали като: “В Народния съд не са задължителни нормите на общата наказателна процедура” (бр. 3, 14.1.1945) и “Престъплението по печата в своята същност е квалифицирано престъпление” (бр. 8 от 3.4.1945).

На страниците на “Литературен фронт” намират място различни виждания за “новия художествен реализъм”. Статията на Веселина Геновска “За новите пътища” (бр. 13, 20.12.1944) е придружена от редакционна бележка, в която се изразява мнение, че някои от “интересните мисли” на авторката “не са в съгласие с научната теория на новия художествен реализъм”. Редакцията приканва и други автори “да се изкажат по въпроса за героите в прогресивната литература, нуждата от тяхната правдоподобност, индивидуализация и др.”.

В кампанията за преориентиране към новия художествен метод се включва и Тодор Павлов с речта си “С перо и меч”, публикувана в два последователни броя на вестника и придружена с редакционна бележка: “За да се популяризира по-широко и да служи като ръководство на творците на културния фронт” (бр. 13, 20.12.1944; бр. 14, 31.12.1944). Речта е отпечатана и в ежедневника на комунистическата партия в. “Работническо дело” (бр. 88, 28.12.1944). В края на месец декември 1944 г. Тодор Павлов изнася беседа на тема “Науката и изкуството като субективни образи на обективните неща”. Тази беседа е първата от цикъла беседи, организирани от актива на писателите комунисти с цел марксистко-ленинското образоване на творците на културата. На събранието присъстват също така и художници, музиканти, научни работници. Самата беседа е публикувана в няколко броя на сп. “Изкуство” (год. І, 1945, кн. 1, 4, 5-6).

Не трябва да се отмине и новогодишното поздравление на в. “Литературен фронт” към писателите, публикувано в каре: “Повече непосредствен контакт с народните маси, повече произведения, укрепващи делото на Девети септември, повече омраза срещу фашизма и неговите проводници, беззаветна искрена любов към борците за народна свобода” (бр. 13, 20.12.1944; бр. 14, 31.12.1944). Няма и следа от възможности за свободна творческа изява.

Тъй като все още същността на социалистическия реализъм е непонятна както за литературната критика, така и за самите творци, то като примери за новия художествен реализъм се дават произведения на писатели-комунисти. Пиесата на Крум Кюлявков “Борбата продължава” е в репертоара за сезон 1944-1945 на повечето от театрите в страната, включително и на Народния театър в София. От следващия сезон тя вече никъде не се играе. За да се запознае днешният читател отчасти с тази отдавна забравена пиеса и нейните художествени достойнства ще цитирам отзив-рецензия на Камен Зидаров във в. “Работническо дело”: “Южно-българският народен театър с директор Н. Попов откри сезона си в град Пазарджик на 18 т.м. с драмата в 6 картини на К. Кюлявков “Борбата продължава”. Присъствуваха директор-режисьора на Пловдивския областен театър Петър Димитров, режисьора при Народния театър Н. О. Масалитинов, автора К. Кюлявков, писателите Георги Цанев, Ламар, Хр. Радевски, Н. Ланков, Златка Чолакова, Кр. Велев, Мицо Андонов, М. Марчевски, Лозан Стрелков и секретаря на Съюза на артистите Темелков.” Камен Зидаров отбелязва “неубедителната игра на артистите” и посочва: “Драмата ще има успех, защото е навременна, защото смело поставя въпросът за едно ново изкуство.” Посредствената в художествено отношение творба принуждава дори комунистът К. Зидаров да отбележи: “Някои по-слабо подадени места на пиесата могат да се отстранят от един по-вещ режисьор, добри артисти и със съдействието на самия автор. Но общо взето всички наши артисти ще има много да се борят, докато разберат психиката и цялостния живот на тия хора, които бурно влязоха в нашия живот след 9 септември. Нека това не отчайва артистите” (Работническо дело, 2.11.1944). Обикновено в такива случаи коментарът е излишен. Българският народ има поговорка “От болната глава на здравата”.

Още един пример за шумна пропаганда на творба на писател-комунист. Вестник “Литературен фронт” (бр. 6 от 3.11.1944) съобщава за появата в книжарниците на романа на Андрей Гуляшки “Новолуние” - “първата книга на писател-комунист”. Откъс от романа е публикуван в бр. 2 на вестника. В края на месец ноември редакцията съобщава, че романът е почти изчерпан и отбелязва: “За първи път в историята на литературния ни пазар една белетристична творба е имала такъв огромен успех.”2

Обсъжданията и споровете около новия творчески метод и неговото усвояване от българските писатели повлиява и върху ежегодните литературни награди. При класирането освен от художествените качества на произведенията, журито се влияе и от партийната принадлежност на авторите. Самата комисия за определяне на литературните награди за 1944 променя своя състав. Първоначално е обявен следният състав - Константин Петканов, Константин Константинов, Георги Цанев, Христо Радевски, Камен Зидаров (Литературен фронт, бр. 16, 27.1.1945). Наградите за 1944 г. са оповестени едва в края на 1945 г. (Литературен фронт, 10.11.1945). За да се насърчи появата на произведения на новия художествен метод, комисията в състав Константин Петканов, Цветан Минков, Борис Делчев и Пантелей Зарев определя:

  • Съюзната награда за най-хубаво произведение се дава на Г. Караславов за разказите му Сега му е времето.
  • Наградата за най-хубаво лирично произведение се дава посмъртно на загиналия поет Цветан Спасов за стихотворенията в сборника Чавдарци.
  • От фонд “Васил Друмев” за драматическо произведение на Крум Кюлявков за пиесата му Борбата продължава.
  • От фонд “Йордан Йовков” за белетристично произведение на Стоян Даскалов за романа Път3.
  • От фонд “Пенчо Славейков” за епическо произведение на Ламар за поемата Запад-Изток (вж. Цанев 1945).
  • От фонд “Алеко Константинов” за пътеписи на Асен Христофоров за книгата Скици от Лондон.
  • Наградата за критика се присъжда на Георги Цанев за книгата Идеи и образи.

Наградата на СБП за 1945 г. е дадена на Г. Белев за романа “Нови хора”, който се преценява от критиката като успешен опит за преминаване на позициите на новия художествен метод.

Дискусията около социалистическия реализъм се засилва след направените от Г. Димитров указания в споменатото в началото на статията писмо до СБП от м. май 1945 г. В секцията на критиците при Съюза (от март 1945 г. писателите се организират в секции - на поетите, на белетристите, на критиците) Пантелей Зарев изнася доклад “Субективизъм и реализъм в поезията”. На събранието присъстват и членове от другите секции. Разискванията по въпросите, поставени в доклада, са публикувани на страниците на в. “Литературен фронт” (бр. 33, 16.6.1945 и бр. 36, 7.7.1945).

Сложната политическа обстановка в страната около изборите за ХХVІ Обикновено народно събрание от лятото на 1945 и оформянето на опозиционни на Отечествения фронт партии оказват въздействие и върху отделни групи от интелигенцията. Във вестниците на опозиционните партии сътрудничат писателите Трифон Кунев, Ст. Чилингиров, Петър Горянски, Пею Гаджев, Паун Генов.

Политическата обстановка в страната влияе и върху дейността на СБП. Оформилото се мнозинство от членове на комунистическата партия в Съюза и в неговото ръководство допринася за силно изразената лява ориентация в обществените изяви на този творчески съюз. Активно и шумно СБП подкрепя всички политически инициативи на НК на ОФ и правителството.

На две специални събрания на СБП от 12 юни и 19 юли 1945 г. се обсъжда въпросът за участието на писателите в предизборната кампания. Политически натиск се упражнява не само върху творчеството на писателите, но и върху тях самите. Принудени са да участват в организираните от НК на ОФ трудови бригади в помощ на селото. На събранието от 12 юни 1945 г. председателят на СБП К. Константинов трябва да разяснява значението на трудовите бригади. Той изтъква, че ”Тридесет писатели се записаха доброволци в две трудови бригади - едната взе участие в подпомагане на селяните на 15 т.м., а втората ще работи на 22 юли” (Литературен фронт, бр. 38, 22.7.1945).

На събранието Н. Фурнаджиев изнася специален доклад за участието на писателите в предстоящите избори. От писателите се изисква “да проявят максимум активност в дните преди изборите и чрез агитки, разкази, очерци, статии и др. да подкрепят Отечественофронтовските партии”. В резолюцията на събранието се твърди, че “Отечествения фронт е единствената политическа организация, която може да спаси България от нова национална катастрофа” (Литературен фронт, бр. 38, 22.7.1945 и бр. 39, 11.8.1945).

Днес може да се зададе въпросът доколко програмата на ОФ, която бе програма за установяване на тоталитарен модел на политическо управление бе приемлива и желана от българския народ и спаси ли тя България от национална катастрофа?

Едновременно с предизборната кампания от лятото на 1945, в която българските писатели са принудени от своя творчески съюз да демонстрират активна обществена дейност в подкрепа на ОФ в СБП продължава дискусията за ролята и мястото на социалистическия реализъм. “Основни линии на социалистическия реализъм” е назован докладът на Камен Калчев, изнесен пред секцията на белетристите. Част от доклада е публикувана във в. “Литературен фронт” с бележка на редакцията: “Като помества горния доклад редакцията не споделя някои от развитите в него мисли и смята, че подлежат на коригиране и изясняване. Желателно е да се изкажат и други писатели по повдигнатия въпрос” (бр. 39, 11.8.1945).

Литературният критик и публицист Борис Делчев се отзовава със статия “Критични бележки върху доклада на Камен Калчев”. Б. Делчев е критик със собствена мярка за нещата. Той е един от първите, който започва борба против вулгарния социологизъм в литературата и критиката4. Неговите статии от този период са събрани в сборник (вж. Делчев 1946б).

Дискусията за социалистическия реализъм продължава на страниците на в. “Литературен фронт” през цялата 1945 г. Иван Руж (1945а) публикува “Бележки върху критическите бележки”, а в броя от 8 декември се включва и Пантелей Зарев със статията “Мироглед и художествен метод. По повод на две критически бележки”. В сп. “Изкуство” Атанас Илиев (1945) публикува статията си “Субективният фактор при художествения реализъм”, а Иван Руж (1945б) пише “Върху проблема за развитието на реализма в нашата литература”.

Напрегнатата политическа обстановка в страната след отлагането на изборите от 18 август 1945 г. и оформянето на легална опозиция със свои печатни издания влияят и върху партийния печат. В общото настъпление на вестниците на ОФ срещу опозицията се включва и в. “Литературен фронт”. Сменен е безпартийният главен редактор Анна Каменова (на този пост тя е от януари 1945 г.) с комуниста Никола Фурнаджиев. От бр. 43 (септември, 1945) издаването на вестника се поема от СБП; редакцията има и нов адрес - София, пл. “Народно събрание”, № 12. Трябва да си зададем въпроса откъде цяла една година вестникът е получавал субсидии, за да бъде издаван?

Още едно важно за СБП събитие се провежда през септември 1945. На 23.ІХ., в салона на кинотеатър “Балкан” започва първата национална конференция на писателите. Тя продължава четири дни. Поканени са и гости от чужбина - от Съветския съюз - Иля Еренбург, Алексей Сурков и Николай Погодин; от Югославия - Иво Андрич, Скъндер Куленович, Радован Зогович; от Румъния - Михаил Садовяну. За първи път България е посетена от албанска културна делегация, в която са включени Алекси Чачи и Стерпо Спасе. Поканени са и писатели от Полша и Чехословакия, които не пристигат поради трудности от транспортен и финансов характер (Чичовска 1990: 65). Участниците в конференцията се запознават със състоянието на българската литература от изнесените пет доклада - К. Константинов “Българската белетристика”, К. Кюлявков “Състояние и задачи на българската литература”, Ц. Минков “Българската драма”, Л. Стоянов “Нашата литературна критика”, П. Динеков “Българската поезия”. В печата са публикувани отзиви за конференцията, отразяващи различни позиции. Писателят Светослав Минков в своя статия “По нов път” пише по повод на конференцията: “Първата национална конференция на българските писатели се явява като най-убедително доказателство не само за активизирането, но и за новия облик на писателския съюз. След 32-годишно съществуване обновения писателски съюз най-сетне слага здрави основи на едно сериозно отношение към българската литература като връща нейните живи корени в недрата на българския народ” (Минков 1945). Отзив дава и Борис Делчев на страниците на сп. “Изкуство”. Той посочва: “Тези доклади, дело на писатели с различни идейно-творчески настроения не си схождаха напълно по анализи и изводи... Почти всички докладчици подчертаха, че нашата литература трябва да бъде в неразривна връзка с действителността, със задачите на живота... Тези големи задачи могат да се решат задоволително като се използва литературно-творческия опит на миналото...” (Изкуство, 1945, кн. 8-9).

Може да се запитаме нима писателите, членували в Съюза през тези 32 години (от 1913 до 1945) не са имали сериозно отношение към българската литература? Между тях са и класиците на съвременната българска литература.

Писателят Константин Петканов (1945) се опитва да даде отпор на нихилистичното отношение към българската литература. Материалите от конференцията са събрани и в отделна брошура, озаглавена “Първа национална конференция на писателите в България”.

В началото на 1946 г. СБП провежда редовното си годишно събрание. За председател на Съюза е избран Людмил Стоянов, който е член на БРП(к), секретар за връзки с чужбина става Йордан Стратиев, касиер - Димитър Спространов, библиотекар - Веселина Геновска, съветници - Анна Каменова, Елисавета Багряна, Георги Караславов и Камен Зидаров.

Интересна е оценката за съюза, направена от Младен Исаев в статията “Писателският съюз след Общото събрание”:

Нашият съюз не е вече затворена академична организация, която само веднъж в годината при годишно събрание да напомня на обществото за своето съществуване. СБП стана действително нова, дейна организация на днешните български писатели... С делата си нашият съюз спечели първо място между всички организации на художествените творци. От тук и повишеното внимание на цялата ни будна общественост към него (Исаев 1946).

Около големите политически събития в страната през 1946 г., от които най-важното е Референдумът за Република и изборите за ВНС, се създава силно обществено напрежение. Ръководствата на СБП и на “Литературен фронт” насочват вниманието на писателите именно към политическите задачи на деня като настойчиво призовават за обединение около политиката на ОФ. За да добие читателят представа с какво е бил ангажиран българският писател през 1946 г., ще цитирам малка част от доклада на Людмил Стоянов “Дейността на СБП през 1946 г. и поуките от нея”:

...Конференцията в Париж, Референдумът за установяването на Република и изборите за ВНС - тия събития погълнаха голяма част от творческите усилия на писателите ни... В тия големи национални събития те вложиха всичката си творческа енергия, ум, изобретателност, мъдрост, за да отбият натиска на реакцията. Те написаха статии, стихове, разкази, фейлетони, биографични очерки, в които отстояваха позициите на Народната република, на националния престиж и на Отечествения фронт. Не по-малка активност прояви писателската общественост и в редица културно-обществени инициативи като участие в културни бригади по села и градове, сказки, беседи, литературни четения по учреждения, предприятия, фабрики, във възпоменателни листове, във всекидневния печат, в литературни вестници и списания, чествувания и възпоменателни тържества (Стоянов 1947).

Политиката на консолидация около ОФ налага временното изоставяне на дискусиите около приложението на новия художествен метод. В доклада си Л. Стоянов само маркира тази тема:

Реалистичният метод завладява изобщо литературата ни, но той не би бил истински и резултатен, ако не обхване едновременно идеологията и художественото майсторство в език, наблюдение, стил, похвати и др. (Стоянов 1947).

Официалното становище към творческите проблеми на писателите е изразено от Тодор Павлов в неговото слово пред събранието. Писателите от всички школи и направления да се обединят в името на изграждането на голяма народна култура. Признава се свободата на всички демократични школи и направления като се подчертава, че комунистите нито за момент не се отказват от убеждението, че бъдещето принадлежи на социалистическия реализъм. Т. Павлов твърди, че правителството и дейците на БРП(к) няма да превърнат дискусията за социалистическия реализъм в политически въпрос, в условие за членство в творческите съюзи. Те са уверени, че “произведенията на социалистическия реализъм ще се наложат не чрез покровителство и администриране, а чрез доказване на безспорните си качества в състезание с творбите на другите демократични школи и течения” (Чичовска 1979: 133).

Наложените официални тенденции от обсъжданията през 1945 г. за какво и как трябва да се пише, продължават да влияят на творческите изяви на писателите. Антифашистката тема вече трайно присъства. На нея посвещават произведения не само писатели, свързани с БРП(к) като В. Андреев, Л. Стоянов, М. Грубешлиева, К. Кюлявков, О. Василев, Л. Стрелков, Хр. Радевски, М. Исаев, но и писатели, които преди това не са афиширали политическа ангажираност в творчеството си. Появяват се произведения на Ламар, Ив. Мартинов, П. Вежинов, В. Ханчев и др. с теми от преживяното по време на Отечествената война. Излиза антология “Български революционни поети”5. Съставителят Борис Делчев пише и кратки характеристики на поетите, които са включени в антологията. През 1945-46 г. Д. Димов и Е. Станев публикуват в литературния печат първите си творби, или загатват за работата си върху бъдещи големи творби (Литературен фронт, 8.12.1945; 20.4.1946)6. Появяват се и книги на такива авторитетни представители на критическия реализъм като К. Петканов, К. Константинов, Г. Райчев.

Наградените поети и писатели от СБП за 1946 са:

  • Никола Йонков Вапцаров - посмъртно;
  • Дора Габе - за поемата Вела;
  • Константин Константинов - Птица над пожарищата;
  • Христо Радевски - за стихосбирката Въздух не достигаше;
  • Младен Исаев - за стихосбирката Огънят (Литературен фронт, 1.3.1947).

Държавните институции - Министерството на информацията и изкуствата и Камарата на народната култура - с помощта на творческите съюзи възприемат линия на официално чествуване на големи имена от българската култура. По този начин ръководните среди се стремят - чрез демонстриране на уважение към традициите на нашата култура, да приобщят и активизират творческата дейност на утвърдени майстори на българската култура и изкуство, които до този момент проявяват известна въздържаност. Открива се изложба на първите пионери-художници. В нея участват проф. Цено Тодоров, проф. Ст. Иванов, Хр. Станчев, проф. Н. Маринов, Вл. Димитров-Майстора, Атанас Михов, Елена Карамихайлова, Асен Белковски, Андрей Николов и др. Тържествено се чества седемдесетгодишният юбилей на Елин Пелин, двадесет и пет годишнината от смъртта на Иван Вазов. Речта на регента Тодор Павлов (1946), произнесена по този повод на тържествено събрание в Народния театър на 22 септември 1946 г. е озаглавена “Народен поет и класик”.

И през следващата 1947 г. отново българските литературни творци са принудени да се съобразяват с политическите промени в международната и вътрешнополитическата обстановка. Подписването на мирния договор на 10 февруари 1947 г. премахва международния контрол върху политическия, стопански и културен живот и открива пътя за безпрепятствена съветизация на страната. Засилва се ръководната роля на комунистическата партия във всички области на живота. Новото правителство на ОФ с министър-председател Георги Димитров предприема решителни стъпки към ликвидиране на политическата опозиция.

През лятото на 1947 г. опозиционните вестници са спрени, опозиционните партии - забранени, а техните водачи и много привърженици - хвърлени в затворите, където някои намират смъртта си (Огнянов 1993: 157-180).

Темата да се пише и разобличава опозицията отпада от творчеството на българските писатели. През 1947 г. наред с утвърдените вече официални за българската литература теми като антифашистката борба, Отечествената война, актуалните политически събития, се прибавя и една нова тема - Двегодишният народностопански план. През следващите години изпълнението на петгодишните стопански планове, социалистическото съревнование и големите социалистически строежи се налагат като постоянни за българските писатели теми.

Насочването на писателите към новата тема намира място и в резолюцията на годишното събрание на СБП през февруари 1947.

Съюзът да насочва писателите към ония строителни обекти в нашата република, от където писателите биха почерпили “свежи впечатления и творчески ентусиазъм.” В плана за бъдещата дейност на Съюза централна тема е “грижата да се осигурят условия за по-широко отразяване усилията на народа ни в първата година от стопанския план” (Литературен фронт, 14.2. и 15.3.1947).

Вестник “Литературен фронт” помества в каре призив “Сред народа”:

Отиването на българските писатели сред народа ще засили още повече ентусиазма на трудещите се, от една страна, и ще обогати писателите с образи, знания и мъдрост, от друга страна (22.3.1947).

Колко много напомня този призив на друг един, издигнат през 1958 г. - “Повече между народа - по-близко до живота” (вж. Живков 1981: 164)!

В периодичния печат започват да постъпват репортажи за строителни обекти: Н. Фурнаджиев - “При бригадирите в Копринка”; К. Калчев - “Творим за родния Димитров, за нашата щастлива младост” и др. (Литературен фронт, 28.4. и 10.5.1947).

От есента на 1947 г. изострените противоречия между Съветския съюз и Западните демокрации поставят началото на Студената война. Страните от Източна Европа са принудени да приемат съветския модел на тоталитарно комунистическо управление. И в България изграждането на социализма се поставя открито като конкретна практическа задача. Решаващ фактор в националния живот на страната става комунистическата партия. В областта на културата пропагандираната до този момент еволюция към марксистко-ленинската идеология се заменя от диктат за бързо и безапелационно приемане на комунистическата идеология. В средите на българската интелигенция възгледите за право на изява на всички течения и творчески методи, които не са враждебни на политиката на ОФ, се заменят с категоричното настояване за безрезервно приемане на метода на социалистическия реализъм.

В началото на 1948 г., на общо събрание на Съюза на писателите през м. февруари, в доклада “Литературна критика и теория” за пръв път официално се приемат постановките на Андрей Жданов от 1946 г. за проблемите на съветската литература. Трябва да се отбележи, че веднага след критиката срещу литературните списания “Звезда” и “Ленинград”, обвинени в “идейни слабости и занижени обществено-възпитателни и художествени качества”, нашата общественост е запозната с тези събития на страниците на в. “Литературен фронт” (03.04. и 12.04.1946) и сп. “Изкуство” (кн. 7-8, 1946). Година и половина по-късно в този доклад, следвайки постановките на А. Жданов, цялата западна литература се определя като реакционна и формалистична. Срещу тези възгледи се изказват редица писатели и критици. Най-остра е реакцията на Лозан Стрелков, завърнал се наскоро от двегодишно пребиваване във Франция. Въз основа на непосредствените си впечатления той оспорва постановките в доклада като крайно схематични и опростенчески и упреква Управителния съвет на Съюза, че е одобрил този доклад. Според Л. Стрелков, дълбоко погрешно е да се говори най-общо за Изток и Запад, а трябва да се търси яркото различие между две идеологии, всяка творба трябва да се оценява конкретно както по идейно съдържание, така и по художествени качества. Все пак докладът е одобрен от Писателския съюз. Присъствувалите на събранието отговорни дейци на КНИК (създаден в началото на 1948 г. под председателството на В. Червенков) обаче не осъждат становището на докладчика изцяло, а го определят като “по принцип правилно, макар и по отделни въпроси да информира погрешно...” (Чичовска 1990: 332-333).

В политическия живот на България като главна задача през 1948 г. се очертава подготовката на Петия конгрес на БРП(к). Ръководството на СБП предприема редица инициативи, с които цели подготовката за конгреса да намери най-широк отзвук сред писателите. Със статии като “Конгресът на БРП(к) и българските поети” от Иван Бурин (1948), “Конгресът на БРП (к) и писателите” от Пенчо Данчев (1948), “Героизмът на работническата класа - основна тема в нашата литература” от Пантелей Зарев (1948) българските литературни творци се насочват към теми, които трябва да станат водещи в творчеството им. Специалното писмо на ЦК на комунистическата партия за всенародна подготовка на Петия конгрес задължително се разглежда във всички творчески съюзи. По инициатива на писателите-комунисти в СБП се провежда общо събрание на 24 септември 1948 г. Докладът на партийния секретар Камен Калчев е посветен на задачите на Конгреса. Писателите приемат решение “за мобилизиране на силите както по линия на своята организационна дисциплина, така и по отношение на трудово-политическата подготовка”. Събранието препоръчва организирането на сбирки по секции за обсъждане проектодокументите на Конгреса (Златева 1979: 157).

През месеците преди конгреса СБП превръща в. “Литературен фронт” и новото списание “Септември” в трибуна за изява на български културни дейци, възхваляващи партията ръководителка. Прокламира се необходимостта от създаването на нова съвременна българска литература и изкуство, която “вярно и правдиво да отразява живота у нас след победата на социалистическата революция, неговата динамика и революционен патос”. Като задачи пред българската литература са поставени:

  • “повишаване общия творчески ритъм в писателските среди при максимално мобилизиране на силите за отразяване на новия живот и герои на времето”;
  • “превъзмогване на старите интелигентски схващания относно ролята и мястото на писателя”;
  • “усъвършенстване формите и методите на ръководство на културния фронт”;
  • “разгръщане на истинска другарска критика и самокритика” (Златева 1979: 157).

В “Литературен фронт” (06.11. - 18.12.1948) са публикувани поредица от биографични очерци за ръководните дейци на комунистическата партия - за Георги Димитров от Камен Калчев; за Васил Коларов - от Людмил Стоянов, за Трайчо Костов - Н. Фурнаджиев; за В. Червенков - Г. Караславов; за Георги Чанков - Младен Исаев; за Георги Дамянов - Веселин Георгиев, за Антон Югов - Лозан Стрелков.

На 12 ноември 1948 г. във в. “Работническо дело” е публикувана “Поекторезолюция на Петия конгрес на БРП(к) по марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт”. В нея като основна задача се поставя прилагането на марксистко-ленинската идеология във всички области на науката, изкуството и културата и утвърждаването на социалистическия реализъм като единствен правилен творчески метод в художествената литература и изкуството. В периодичния печат веднага се появяват редица статии, в които горещо се подкрепя Проекторезолюцията. В това отношение напълно се възприема съветската практика всяко решение на комунистическата партия незабавно да се представя като активно подкрепяно от всички народни слоеве. Започва кампания Проекторезолюцията да се представи като програма за действие не на една партия, а като програма за целия културен живот в страната. “Работническо дело” препоръчва “като се разгърне принципиална и здрава критика и самокритика, проблемите, съдържащи се в проекторезолюцията трябва незабавно да намерят практическо решение” (За войнстваща 1948). В средите на творческата интелигенция се организират събрания, където проекторезолюцията привидно се обсъжда, но задължително активно се подкрепя. На 24 ноември 1948 г. се свиква Общо събрание на СБП. На него българските писатели са принудени да декларират, че “след реална оценка на историко-литературния процес у нас считат, че той естествено води до утвърждаването на социалистическия реализъм като единствен метод на художествено изображение в новата ни литература” (Златева 1979: 159).

Политическата обстановка в страната след 1947 г. и бруталното ликвидиране на всяка проява на несъгласие с линията на Партията, са причини официално да не се оспорва утвърждаването на социалистическия реализъм като единствен художествен метод. Културните дейци изказват различни мнения как да се осъществи самата преориентация към новия метод. Много творци поставят въпроса за изясняване същността на новия метод. Автори като Пантелей Зарев подчертават, че с приемането на метода като единствено правилен и отхвърлянето на тезата за едновременното съжителство на различни методи е необходимо да се окаже помощ на всички наши писатели и хора на изкуството “да открият правия път” (Отечествен фронт, 21.11.1948).

Едностранчив подход и натиск върху писателите ясно се откроява в статията “За социалистически реализъм в литературата” на Стоян Каролев (1948), публикувана в самото навечерие на конгреса. В нея се настоява веднага след утвърждаването на резолюцията по марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт да се започне решителен отпор против всички течения и методи, така че в нашето изкуство да няма друг художествен метод, освен социалистическия реализъм. В статията с неоправдана острота и от крайно догматични позиции се критикува творчеството на писателите К. Петканов и Боян Болгар. В проява на упадъчни възгледи и недостатъчен научен мироглед са обвинени Емилиян Станев, Павел Вежинов, Божидар Божилов, Невена Стефанова, Александър Геров, Димитър Талев. Според автора схематичност има в стиховете на поетите Пантелей Матеев, Крум Пенев, Никола Марангозов, Иван Бурин, в разказите на Крум Григоров и Ст. Ц. Даскалов. Тази идеологическа атака поражда силно безпокойство сред писателите, не само безпартийни, но и комунисти, което не се афишира официално.

Като единствен представител на дейците на културата за делегат на Петия конгрес е избран писателят Георги Караславов, който по същото време е и директор на Народния театър в София. “Литературен фронт” публикува кратка биографична бележка за Караславов и се надява “чрез него на конгреса да бъде чута думата на българските писатели, на всички хора на изкуството у нас” (18.12.1948). В изказването си на конгреса Г. Караславов потвърждава получилата вече широка разгласа увереност за пълната подкрепа, която цялата българска интелигенция оказва на комунистическата партия и готовността й за активно участие в набелязаните от конгреса задачи. Той се спира на въпроси, отнасящи се до творческата дейност на дейците на културата. Тази част от изказването му отразява донякъде по-вярно вълненията на българската интелигенция. Караславов отбелязва, че дейците на изкуството все още не са напълно наясно как трябва да се създава новото изкуство. Според него неправилно се схваща въпросът за партийността в литературата, проявява се “сектантско” отношение на дейци, които са партийни членове към безпартийните творци на изкуството (Отечествен фронт, 26.12.1948). Ясно е, че идеологическият натиск върху творческата интелигенция е твърде силен и не може да бъде премълчан от официалния й представител пред конгреса на управляващата партия. С изказването си Г. Караславов потвърждава наличието на вече установена практика на административен и партиен натиск за идеологическа преориентация.

В материалите на самия конгрес се отбелязват двете главни условия, които осигуряват пълното преустройство на българската култура в социалистически дух. “Първо, че БКП вече е начело на народно-демократическата държава и нейните представители ръководят целия политически, стопански и културен живот. Второ, че за изминатия кратък период след Девети септември 1944, благодарение на своята тактика и маневреност БКП успява да утвърди авторитета си и да привлече на страната на ОФ мнозинството от българската интелигенция, без да прави каквито и да е било с компромиси от идеологически характер” (Чичовска 1979: 136). Компромисите са направени от страна на творците на българската култура. Но дали някога ще се разкрие поне отчасти трагичната участ на няколко поколения български творци?

Според задачите, приети от Петия конгрес на БКП, утвърждаването на марксистко-ленинската идеология става вече дело не само на комунистическата партия, но и политика на държавата. Въз основа на приетите решения в областта на изкуството и културата, по административен път се ликвидира естетическият плурализъм. Обявяването на социалистическия реализъм като единствено правилен метод, без да се разкрие неговото съдържание, го превръща в средство за регламентация, в инструмент за грубо и често некомпетентно ръководство в изкуството. Партийността нерядко се отъждествява с възхваляването, с илюстративността, с готовността творецът да откликва на конюнктурата, на последните указания (Народна култура, 10.6.1988).

През следващите години боравенето със социалистическия реализъм като идеологически и политически термин донася не малко беди на българските писатели и на всички дейци на изкуството и културата в България.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. За облика на този наш изкуствовед и археолог, член на БКП от 1944 г., вж. Арато (1997). [обратно]

2. Критични бележки по повод на второто издание на романа пише Стрелков (1945). [обратно]

3. Вж. рецензия на Делчев (1946а). [обратно]

4. По този въпрос вж. Петров (1976: 323). [обратно]

5. Издание на БРП(к), съставител - Б. Делчев, София, 1945. [обратно]

6. Вж. и рецензията за “Осъдени души” - Динеков (1946). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Арато 1997: Арато, Дьорд. Геза Фехер - изследовател на прабългарската култура. // Литературен форум, № 39, 15.12.1997.

Бурин 1948: Бурин, Иван. Конгресът на БРП (к) и българските поети. // Работническо дело, 10.10.1948.

Геновска 1944: Геновска, Веселина. За новите пътища. // Литературен фронт, № 13, 20.12.1944.

Данчев 1948: Данчев, Пенчо. Конгресът на БРП (к) и писателите. // Литературен фронт, 30.10.1948.

Делчев 1946а: Делчев, Борис. Един съвременен роман. // Изкуство, ІІ, 1946, № 1.

Делчев 1946б: Делчев, Борис. По неравен път. Съвременни литературни въпроси. С., 1946.

Динеков 1946: Динеков, Петър. Димитър Димов. “Осъдени души”. // Изкуство, ІІ, 1946, № 6.

Живков 1981: Живков, Тодор. Реч пред отчетно събрание на СБП (8 април 1958). // Живков, Тодор. За априлската линия. Т. І. София, 1981.

За войнстваща 1948: За войнстваща болшевишка партийност в изкуството (Редакционна бележка). // Работническо дело, 21.11.1948.

Зарев 1945: Зарев, Пантелей. Мироглед и художествен метод. По повод на две критически бележки. // Литературен фронт, 08.12.1945.

Зарев 1948: Зарев, Пантелей. Героизмът на работническата класа - основна тема в нашата литература. // Литературен фронт, 06.11.1948.

Златева 1979: Златева, А. Художествено-творческите съюзи и подготовката на Петия партиен конгрес. // Исторически преглед, 1979, № 4-5.

Илиев 1945: Илиев, Атанас. Субективният фактор при художествения реализъм. // Изкуство, І, 1945, № 8-9.

Исаев 1946: Исаев, Младен. Писателският съюз след Общото събрание. // Литературен фронт, 02.02.1946.

Каролев 1948: Каролев, Стоян. За социалистически реализъм в литературата. // Работническо дело, № 297, 17.12.1948.

Мавродинов 1944: Мавродинов, Никола. За новия реализъм. // Литературен фронт, 12.1944.

Минков 1945: Минков, Светослав. По нов път. // Литературен фронт, 29.9.1945.

Огнянов 1993: Огнянов, Любомир. Държавно-политическата система на България 1944-1948. София, 1993.

Павлов 1946: Павлов, Тодор. Народен поет и класик. // Изкуство, ІІ, 1946, № 3. Също: Литературен фронт, 09.03. и 28.09.1946.

Петканов 1945: Петканов, Константин. За приемствеността в литературата. // Литературен фронт, 13.10.1945.

Петров 1976: Петров, Здравко. Делчев, Борис. // Речник на българската литература. Т. І. София: БАН, 1976.

Протоколите 1945: Протоколите от заседанията на СБП: ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 4, л. 19-20 и сл. (Протокол № 13 от 30.05.1945) и № 14 от 12.06.1945.

Руж 1945а: Руж, Иван. Бележки върху критическите бележки. // Литературен фронт, 17.11.1945.

Руж 1945б: Руж, Иван. Върху проблема за развитието на реализма в нашата литература. // Изкуство, І, 1945, № 11-12.

Стоянов 1947: Стоянов, Людмил. Дейността на СБП през 1946 г. и поуките от нея. // Литературен фронт, 15.02.1947.

Стрелков 1945: Стрелков, Лозан. Повече съзнание и отговорност пред изкуството. // Работническо дело, № 150, 14.03.1945.

Цанев 1945: Цанев, Георги. Ламар и неговата книга “Запад-Изток”. // Изкуство, І, 1945, № 4.

Чичовска 1979: Чичовска, В. Културната политика на народнодемократичната власт. // Исторически преглед, 1979, № 4-5.

Чичовска 1990: Чичовска, В. Международна културна дейност на България 1944-1948. София, 1990.

 

 

© Здравка Ракова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.07.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.