Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РАЗДЯЛАТА МЕЖДУ ЕКСПРЕСИОНИЗМА И СИМВОЛИЗМА

Зорница Казаларска

web

Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба.
Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

„Възвание към българския писател“, Гео Милев

Всеки нов пророк идва в името на нов закон, който заменя стария. Твърде примамлива е все още поезията на символистите, когато в българската литература настъпва времето на една нова естетика. Езикът на символизма става обект на подозрение. Нова енергия идва да зареди изтощената магическа сила на словото и да преоткрие нови значения в избледнелите думи. Иновативните поетически опити на Гео Милев опровергават безплодието на творческото вдъхновение. Стихосбирката „Жестокият пръстен“ от 1920 г. е въплъщение на тази нова естетика, тя е лиризиран манифест на българския литературен авангард, но същевременно е и среща между принципите на символизма и естетическата позиция на експресионизма. В стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ лирическият герой на Гео Милев се сбогува с избледнялата сянка на любовта. Провокативно е асоциативното поле на тази раздяла. Бегло, но интуитивно безспорно, това сбогуване напомня за безвъзвратната раздяла между експресионизма и символизма.

В тази асоциативна верига стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ е лирическа хронология на ключовите етапи в прехода към друга естетика, памет за настъпването на експресионизма в българската поезия. Новата естетика се вдъхновява от себе си и описва в себе си ключовата образност на едно постепенно отмиране и съответно възникване на творчество. Времето изтича между пръстите и с времето смисълът избледнява. Разколебават се ценностите, доскоро съвсем безспорни, но закостенели.

Върху мотива за изтичащото време е построено споделянето на лирическия герой в „Сега е твърде късно. Сбогом“ - „твърде късно“, „закъснялата усмивка“, „сърцето ми не чака“. Повтарящият се фрагмент „Сега е твърде късно“ затваря рамките на стихотворението в циклична структура. Времето се движи в дяволски кръг и не води към ясна цел. В надпреварата с времето закъснението е неизбежно. Късно е за обяснения, за извинения, за прощални усмивки и закъсняла нежност. Времето отдавна е подминало краткия миг на колебание, отдавна безмилостно клони към нищото на вечността и затваря кръга. Срокът за търсене на други възможности е изтекъл. Моделът на времето напомня механизма на пясъчен часовник. Едната половина на часовника е празна - там вече нямат значение нито денят и нощта, нито героят и неговата любима. Време е да се обърне часовникът и под струйката пясък отново да се напълнят със значение думите. И така до безкрай.

Изтичащото време постепенно разколебава значения, изпразва от съдържание, по малко отнема от яркостта на цветовете. Цветовата характеристика на стихотворението е еднообразна - „бледна вечер“, „бледнината е безкрайна“, „избледнял съм“. Бледият цвят е единствената видима следа, оставена от времето. Той сигнализира за изчерпаност, изтощеност, умора на възприятията. С размити и бледи очертания светът е изгубил способностите си да въздейства, а посланията му са станали формални. Заобиколен от този безцветен свят на сенки, лирическият герой може единствено да му подражава и да го възпроизвежда, без да влага духовни инструменти, които да го оцветяват. Бледият цвят е противопоставен на червеното, на цвета на страстта. Героят е неспособен да поддържа огъня на пепелището на предишната си страст. („Но няма в страст да те обкича. // Аз избледнял съм. Твърде много.“) Лирическият Аз е погълнат от бледнината, изгубен, несигурен, неориентиран, некомуникативен.

С избледняването на значенията се разколебава и ценностната система на героя. Типично за експресионистичната поезия е острото предусещане за кризис, за залез на ценностите и рухване на установеното устройство на света. Експресионистичният лирически герой е в културно състояние на не-знаене. Нищо вече не е на мястото си, всичко е непостижимо и непознаваемо. Единствено сбогуването, раздялата и отправянето на път са алтернатива. Душата на героя е устремена отвъд границите на времето, отвъд ограничеността на видимия свят. В избора на нова посока той залага на интуицията, а не на разума, защото само интуицията е способна да проникне в невидимото, скритото, тайното. Сред избледнелите сенки на умиращия свят единствен ориентир е интуитивният стремеж към тайната, към ядрото, в което е скрит ключът към познанието. Трябва да бъдат разкрити тайните на трагически недостъпната екзистенция.

В търсене на тайната лирическият герой открива вертикалния, дълбинния строеж на света, в който се подреждат различни пластове на познанието, и се стреми към най-дълбокото. В очите на любимата си той търси именно възможността да се гмурне чак до дъното, да вникне в тайната на любовта, да се изгуби в безкрайност. Но очите й са плитки и кухи, ограничаващи („из вазите на твоя взор“). от метафизичните висини на „прозорец към душата“ очите рязко стесняват значението си до делничен, домашен предмет и се превръщат във вази. Човекът и предметите си разменят ролите. Душата на лирическия герой е подмамена в капан и се задушава в тясното пространство на очите вази. Затвор вместо освобождение. Прозрачност вместо дълбинност. И на дъното ръждивият сандък е празен. Съкровище никога не е имало. А може би няма и тайна.

Така лирическият герой отвежда към идеята за безплодието. След многоточието на колебанието той решително отсича: „Безплодна вечер!“, и прекрачва прага. Свечеряването е необратим залез на ценностите. Безплодието е безвъзвратно изгубената тайна. Когато сърцето не чака тайна, когато изпод съдържанието прозира формата, усилията за творчество са без-плодни. Нов и духовно различен свят не може да бъде създаден; старият свят не може да бъде обновен. Изправен пред избора - „Аз или тази бледна вечер“, - героят избира себе си, бунта срещу себе си - алтернативата на пътя към освобождение на духа от ограниченията на времето и пространството. Той откъсва поглед от скръбните очи на любимата и си тръгва от любовта. Не се обръща назад - разбира и знае: тайна не може да има там, където няма вдъхновение за творчество.

Анализът на стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ неизбежно попълва празните места, разказва недоизказаните моменти, сглобява разпокъсаните парчета в лирическия изказ. Фрагментите на стихотворението провокират асоциации, които не могат да бъдат овладени с обективност. Фрагментът формира специфично асоциативно поле, което се държи провокативно спрямо стереотипите на възприятието. Фрагментът означава недоизказаност. Означава, че оставяш вратичката отворена след себе си. Така поетът експресионист не заключва значението на поезията си единствено за подбран елит от читатели и провокира творчество, вдъхновение. Фрагментът не е просто недопълнено изкуство, а непрекъснато допълвано изку-ство. Под разпокъсаните, резки фрази прозира спонтанното избликване на творческа енергия. Фрагментът улавя едно внезапно докосване, един миг и непосредствено го предава. Затова стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ неизбежно вдъхновява за още и още творчество.

Освен знак за чисто изкуство фрагментът сам по себе си е инструмент за тълкуване, интерпретатор на скрити семантични значения в поезията. В стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ зад фрагмента е скрита изгубената възможност за комуникация между двамата влюбени. Всяка точка е прекъсване на разговора, неразбиране. След всяка точка е мълчанието на любимата жена. Езикът е загубил енергията си да убеждава, да защитава, да омагьосва. Превръща се в колеблив и условен израз на любов - затова и любимата няма сила, за да спре този, който вече си отива.

Във формата на фрагмента едновременно битуват и колебанието, и решителността на лирическия герой да си тръгне. Несвързаната реч на героя е израз на противоречия и объркани емоции, на моментни отклонения от взетото решение („Защото много те обичам!“, „И закъснялата усмивка...“), но и на непоколебимост („Всичко. Денят. Нощта. И аз. И ти“, „Разбирам. Зная. Няма тайна“). Когато е най-категоричен, лирическият Аз е най-склонен да се разсейва, да се поддава на инерцията. Най-кратките изречения са най-убедителни; в най-дългите мисълта на героя сякаш се изплъзва от собствената си неоспорима логика. Само свободната форма на фрагмента може динамично да отрази състоянието на ума, когато взема важно решение.

Фрагментът запечатва миг от време. В „Сега е твърде късно. Сбогом“ фрагментарността на текста е знак за закъснение, за прибързаност, за не-сполучлив опит поне за малко да спре ходът на времето. Поетът не само казва, че е твърде късно, но и показва със задъхания поток от думи, че героят е закъснял.

Така механизмът на фрагмента задейства скритите зъбчати колелца на поетическото слово и говори паралелно с него, показва пътя за тълкуване на недоизказаното. Фрагментът е техника и организира своеобразната структура на експресионистичната поезия. Композицията е основана единствено на асоциацията. Стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ не крие скелета на направата си под грижливо изплетени строфи и рими. Стихотворството на експресионизма разкрива основния си принцип чрез пунктуацията. експериментите с пунктуационните знаци също са натоварени с допълнителни значения. Те провокират самата представа за край; за изчерпателност на смисъла; разрушават връзките между думите. Прорязани от неочаквана пунктуация, фрагментите подсказват четенето си - с възклицателния знак крещят („Безплодна вечер!“), в многоточието снишават глас и изчакват удара на кулминацията („И закъснялата усмивка, разляна в скръб из вазите на твоя взор...“), с тирето противопоставят значения и маркират необратими решения („Аз или тази бледна вечер - // но бледнината е безкрайна“), след всяка точка мълчат малко по-дълго, а скобите поставят акцента многозначително встрани („Защото много те обичам“). Самото стихотворение разделя себе си в две условни части, емоционално отдалечени от празното пространство на неписания стих, на стиха, започнат от средата.

Пунктуационните знаци, подобно на ноти върху петолиние, дирижират ритъма на стихотворението. Всеки фрагмент е предвидена музикална фраза, предвидена пауза. Загубеното единство между форма и съдържание се компенсира от ритъма. Прочетено на глас, стихотворението следва изменчивата скала на емоциите и ги обединява в ритмична цялост.

Стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ е малка езикова революция. Според експресионистите с езика трябва да се експериментира, да се зарежда наново психична енергия в думата, да се провокират здравият смисъл и утвърдените значения, да се пренебрегне граматиката. Разрушени са традиционните синтактични връзки - изреченията са разкъсани, вмъкнати безразборно едно в друго. Всички изречения са главни, прости, кратки. Всяка дума е съобщение. Стават излишни прилагателните имена като не-уместен кич - оголени от определения са дори толкова експлоатирани думи като „нощ“, „ден“, „сърце“, „тайна“, „страст“. Постига се почти телеграфичен, стенографски стил. Подобно на японско хайку чрез ефектите на простия стил са възможни постигането на скритата същност на нещата, разкриването на тайната.

Така както лирическият герой от „Сега е твърде късно. Сбогом“ напу-ска обичаната жена, така и Гео Милев си тръгва от българския символизъм. Тръгва си от избледнелите значения, от вкостенелия смисъл, от невъзможността за обновяване, от безплодието. Вече няма тайна, няма магия в словото на символистите. Безплодни са усилията за някакво творчество, за създаване, когато няма тайна, когато прозира формата и личи „занаятът“. Съществен упрек към символизма е упрекът в канонизиране. Символистите са изгубили способността си да въздействат, да сътворяват поетически светове. Стихотворението „Сега е твърде късно. Сбогом“ илюстрира вероятната раздяла между символизма и експресионизма, вероятната последователност от нагласи, преди да се вземе категорично решение. И по-общо - как умира поетическото вдъхновение и как отново се ражда стремежът към творчество.

Извън асоциативния си контекст стихотворението събира в мотива за раздялата ключови за експресионистичната поетика образи, въвежда ги във фрагменти, експериментира с ритъм, пунктуация, език и стил. Чрез експерименти преобръща поетиката на символизма и твори нова, различна, завладяваща, внушаваща нови послания поезия.

 

 

© Зорница Казаларска, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 05. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 4-5, 2002.