ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА МАЛКИЯ ДЪЖД

Виолета Христова

web

Мамо, отвори прозореца -
дъждът идва на гости!
Ани

Приказка първа
Как Рой тръгва в Главното дъждовно училище

В страната, където живеят дъждовете - и проливните, и кротките, и летните бури, и ония, съвсем внезапни пролетни дъждове - имаше едно малко дъждче.

Още не знаеше буквите, не беше виждало Големите облаци и никога не беше писало със светкавици по черната дъска на небето своето име. Изобщо нищо не умееше, освен да полива с лейката си насам-натам и да си играе с другите малки дъждчета на “прескочи дъга” или на “кой ще кихне по-силно?”

Един ден майка му - една закръглена лятна буря с трапчинки по бузите и прическа от оловносиви облаци - го събуди много рано. Дъждчето, което се казваше Рой, недоволно надигна глава от синята си възглавница, провеси боси крачета от високото си небесно легло, подскочи леко и сънливо тръгна към банята...

Защо е всичко това?
Колко е часът?
А зъбите?
Няма никакъв смисъл...
Тази паста е лютива...
О-хо, палачинки с мляко от малинови облаци...
Обичам ги!

И докато си мислеше в този порядък, шестгодишното дъждче забеляза някаква промяна... Баща му - Гръм Светкавичен - беше строг чиновник в Облачната управа, но сега го гледаше закачливо и весело. Татко Дъжд отвори един пакет и измъкна чисто нова ученическа раница. Подаде я на Рой и му пожела успех в училище.

А-ха, ясно! Рой беше вече първокласник в Главното дъждовно училище.

Малкият дъжд припряно отвори раницата. Вътре имаше сини и розови тетрадки, несесер с подострени светкавици и гръмотевици, голяма кутия с наливна и темперна дъга... Имаше даже и една червена острилка за светкавиците - с картинка отпред...

Напомниха му, че трябва да побърза за училищния небобус. Щом е вече ученик, ще може да ходи като всички големи дъждове на земята...

Земята ли? Най-после! Беше чувал, че всички интересни неща се случват само ако успееш да се добереш до това тайнствено място...

Рой облече новия си костюм на раета (купи му го дядо Порой от Универсалния дъждомагазин), взе новата раница, помаха на щастливите си родители и тръгна към небобусната спирка.

Вече е ученик! И съвсем забрави да се сбогува с Капча - неговата приятелка. Тя е едва петгодишна и още не ходи на училище... Нищо, като се върне, има да й разказва...

А, ето го и небобуса за училище!

Приказка втора
Как Рой започна да учи азбуката

Рой седна развълнуван на седалката. До него седеше червенобузест дъжд с голяма тъмносиня раница...

- Ходил ли си друг път там? - попита малчуганът с тайнствен глас и продължи, без да спира: - Казват, че Големите облаци също са ходили на Земята... Даже веднъж отишли всичките заедно и напълнили моретата, много били ядосани... Но това сигурно са дъждовни измислици... Мама е ходила там през лятото. А татко е специалист по зимните виелици и ходи често в командировка из планините... Къде ли ще ни пуснат? Ще ми се да видя някой голям град... А ти виждал ли си човеци на картинка? Мама ми купи един комикс с човеци...

Рой не можеше да вземе думата...

Посрещна ги учителката им - госпожица Переста.

Много е хубава, и мирише на мама, ама косата й е по-пухкава... - мислеше си Рой, докато учителката го прегръщаше и му посочваше къде да седне...

На чина до него седеше същото момче от небобуса. Казваше се Гръмъри и непрекъснато говореше гръмко. Госпожица Переста им показа как да валят по-силно и кога да задържат дъха си... Как да пръскат и как да пляскат, да шуртят и да се леят, да звънят по стрехите, да барабанят по покривите, да поливат дърветата, да пазят птичките и тревите, да минават през улуците, да правят кап-кап, или пльос-пльос...

Показа им как да пишат името си върху небесната черна дъска със златни светкавици... Изобщо все трудни и сложни неща, които не са за бебетата от детската градина.

Всички деца горяха от нетърпение да слязат на земята... Но очевидно това нямаше да стане още днес. Имаха още много неща да учат.

В междучасието Гръмъри показа на Рой своя несесер със светкавици и гръмотевици, но не можа да го впечатли, както очакваше... И млъкна, за да довърши хамбургера с небесна шунка.

После учиха азбуката... Рой запомни най-важните букви - своята, на Капча, на мама и татко и още няколко, за всеки случай...

Когато се прибра, разказа всичко това на Капча... Тя го гледаше с възхищение и от време на време изпускаше по някоя дълбока въздишка...

Приказка трета
Как Рой и Капча играха цяла неделя

В неделя Рой и Капча излязоха в парка да се надпръскват. Рой както винаги побеждаваше в играта. Обичаше да бъде първи, но от време на време й даваше малко преднина, за да не се разсърди... Тя му беше най-добрата приятелка.

После децата изядоха по един шоколадов мразолед и се отдадоха на мечти...

- Като стана голям, ще имам мускули като Супердъжд - твърдо заяви Рой. - Ще залея лошите и ще спасявам добрите... Ще имам много едри капки и ще валя, където си поискам...

- Аз пък ще бъда много красив дъжд - не падаше по-долу момиченцето. - Ще се гримирам с дъга и ще валя само на най-необикновените места... Ще имам дълъг воден шлейф и сребърна рокля като Мис Дъждовен свят...

- Аз пък може да стана и дъждовен футболист. Ще играя за отбора на “Гръм и мълния” и ще вкарвам много голове... не спираше Рой. - Може да стана и ураган, ама те са лоши. Дядо познава един ураган от съседната улица и каза, че всички се боят от него. А знаеш ли, че скоро ще има избори за Големи облаци? Мама и татко ще ходят да гласуват?

- Моите също... По DTV (Дъждовната телевизия) непрекъснато говорят за това... Рой, разкажи ми пак за госпожица Переста! - любопитстваше момиченцето.

Двете деца си говориха дълго и после се прибраха, за да гледат “Лека нощ, дъждчета” и да спят, защото след неделя идва понеделник, а в понеделник се ходи на училище.

Приказка четвърта
Как Рой слезе на земята

Мина доста време. Повече от един месец, но по-малко от три... Някъде към средата... Рой не броеше дните, даже почти забрави за земята, защото в училище имаше много интересни неща.

Госпожица Переста им преподаваше по няколко предмета - дишане, леене, разсейване и дъждометрия... В часовете по физическа подготовка се упражняваха с друг учител - господин Силен Трясък... Играеха дъждобол и небесен футбол, състезаваха се по надпръскване и надвикване, изобщо все неща, които Рой обичаше открай време...

Но един ден госпожица Переста им съобщи развълнувано, че е дошло времето за Първото слизане. Децата трескаво зашумяха... Боже, най-после! Гръмъри не можеше да се свърти на чина от нетърпение...

Излязоха навън и строени в редичка тръгнаха към Онова място. Имаше една голяма сребърна врата. Пред нея един строг облак в униформа им провери водния баланс и дъждовното налягане. После вежливо отвори вратата... Рой чуваше как зад гърба му госпожицата даваше последните си наставления и малките дъждове се спускаха един по един към земята...

Рой изведнъж усети въздушното течение, от вълнение стисна очи, разпери ръце и всичките му капчици полетяха надолу. Момчето се опитваше да вали, както го бяха учили. Стараеше се да пада бавно и да мисли за нещо приятно. Знаеше, че всички обичат веселите дъждове. Мокрите врабчета пърхаха наоколо...

Рой въздъхна и усети как дърветата нетърпеливо го чакат... Зелени хълмове, поляни с шарени цветя му кимаха за добре дошъл... Всички наоколо му се радваха - той затанцува по покривите, зазвъня по стъклата, забарабани по стрехите, каза “Здрасти” на една улична котка и опръска един малък човек, който се цупеше.

Брей, колко интересни неща! Човеците изглеждаха изненадани. Притичваха насам-натам и отваряха странни предмети, които държаха над главите си. Бяха много смешни...

Рой се огледа и видя зад хълма Гръмъри, който доволно пляскаше и се изливаше, шуртеше и даже от време на време шумно изписваше името си по небето - но само колкото да се изфука.

Двамата приятели се срещнаха и тутакси заразказваха първите си впечатления от земята...

Гръмъри не беше видял града, но се беше налудувал върху една малка горичка. Той много завиждаше на Рой за градската му екскурзия, ала не се издаде...

Когато се прибраха, Рой се похвали на всички и най-много на Капчилия с първото си пътуване на земята. Тя каза, че много би искала да види всичко това и се надява по-бързо да порасне.

Беше страшно горд. Мама му направи торта с крем от небесни ягоди, а татко му подари истински дъждящи маратонки.

Приказка пета
Как Рой си каза цялото стихотворение на Коледното тържество

За Коледа децата от първи клас на Главното дъждовно училище подготвиха специално тържество. Всички трябваше да се маскират. Близнаците Лед и Мраз украсиха салона с ледени гирлянди. Подготвиха и празнична програма. Рой трябваше да научи наизуст едно стихотворение, което беше дълго и много го затрудни. Освен това майка му и баща му щяха да присъстват и той не искаше да се излага. Гръмъри трябваше да пее песента “Пухкав бял снежец вали”. Той се дереше с цяло гърло и всички деца си запушваха ушите.

Репетираха дълго. Мама уши на Рой специален костюм на Супердъжд и той беше готов за тържеството.

Когато застана на сцената, краката му се подкосиха. Нищо не виждаше и вадички се стичаха във врата му. Опитваше се да си припомни как започваше проклетото стихотворение, но в главата му имаше само... снежинки.

Най накрая спасителните думички се появиха:

Танцуват валс снежинки
във коледната нощ,
че Коледа при всички
пристига с пълен кош.

Два северни елена -
по-бързи от стрели,
шейничка виторога
подкараха в зори...

След последния куплет всички му ръкопляскаха, от което в залата стана доста мокро, но майка му и баща му бяха горди.

На излизане Гръмъри, който беше изръмжал буреносно своята песничка, му каза, че утре пак ще валят.

Рой се прибра щастлив. Хубаво е да има празници...

Обади се по небофона на Капча, която имаше тържество в детската градина и й предложи да поиграят след училище...

Приказка шеста
Как Рой валя отново и какво му се случи в Коледната нощ

Сигурно и другите малки дъждове се притесняват, когато се учат да валят. То не е лесна работа - мислеше си Рой на път за училище. Имаха час по физическа подготовка и господин Силен Трясък ги пускаше да скачат от тренировъчната кула... Учеше ги как да си свиват краката, за да не чупят стъблата на цветята... После в часа по леене госпожица Переста им изля дъждовната стълбица и ляха цял час... По дъждометрия изчисляваха колко силно трябва да поливат един басейн, за да го напълнят за два часа. Най-накрая им напомниха правилата за безопасно валене и ги отведоха до познатата врата.

Гръмъри искаше да мине първи, защото се надяваше, че този път ще иде в града преди Рой. Вратата се отвори и децата се спуснаха отнова към земята. Този път Рой любопитно оглеждаше всичко отгоре. Беше различно. Изобщо не се виждаха зелените дървета. Врабчетата изобщо не бяха така дружелюбни, както ги помнеше от последната им среща.

Малкият дъжд усети хладен полъх, после стана още по-студено, накрая направо смразяващо... Почувства как всичките му капчици се променят. Стана тихо и колкото и да се опитваше, не можеше да заромоли. Засили се да каже поне “кап-кап” или “пльос-пльос”, но не успя. Вместо това капчиците му безшумно падаха на земята и тя... побеляваше.

- Това са снежинки! Аз съм станал сняг! Сняг съм! - викаше Рой, щастлив от откритието си.

Отдолу се чуваха гласовете на малките човеци, които тичаха по улиците и също викаха: Сняг! Сняг вали! Рой се усети по-голям и важно се разхождаше из побелелия град... Прелиташе около сияещите прозорци, кръжеше около уличните лампиони, трупаше се по косите и миглите на минувачите... Срещна Гръмъри, който също беше сняг... И даже имаше по-големи и по-пухкави снежинки от него... Затичаха се заедно, спряха до една висока коледна елха и затанцуваха около нея...

Едно малко човече викаше: Мамо, искам този сняг да дойде вкъщи! Искам да дойде на гости!

Майка му духна върху няколко снежинки и те се стопиха в шепата й... Но Рой и Гръмъри даже не дочакаха края на разговора... Те бяха много доволни и отлетяха в своята страна, където дъждовете имат къщи и училища, майки и татковци и много приятели... Където ги чака една дъждовна коледна елха с най-дъждовните подаръци на света.

© Виолета Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2005, № 11 (72)