ЧЕТИВО ЗА ПРИЯТЕЛИ

Виолета Христова

web

Признавам си, че пристъпвам с известна неувереност към нареждането на думички по адрес на Камелия Кондова. Не защото е една от любимите ми поетеси, или защото не е точно най-любимата. Не защото е спорна, или безспорна като име в съвременната литературна говорилня. Не и защото не мога да прибавя нищо значимо към лика на една и без друго осезателно присъстваща и необичайно премълчавана поезия, каквата е тази на добричко-софийската българска поетеса Камелия Кондова. Респект от думите някакъв...

Новата й книга, впрочем очаквана доста дълго и нетърпеливо от читателите, излезе преди месец, благодарение на Националния музей “Земята и хората”. Последва и представяне на книгата в същия музей, после и в Галерия книжарница “София прес”.

“Малки смърти” - под този поетичен покрив се крият нещата, с които човек се разделя, с които никога не се разделя достатъчно, които къса от себе си, раздава, оплаква, износва и подминава...

Липсвала ми е онази делнична разговорност на поезията, която същевременно да е далеч от чалгата, да е проста, но не простовата. Търсила съм все надбитовата и надежедневна събитийност. Нещата, които се случват вътре и взривяват външното. Толкова се уморих от нищонеказване и нищонеслучване, от празновато обикаляне около думите с единствената цел - да се изцеди от тях несъществуваща мисловност, че стиховете на поетесата ме стъписаха със своя обикновен смисъл и красота:

Свобода е там, където
са живели птици.
Не флиртувайте с небето,
ако сте къртици.
Любовта е просто нещо -
“среща и разлъка”.
Не прегръщайте горещо,
ако сте безръки.
А човек е най-бездомен
в къщата от проза.
Не припадайте по спомен,
ако сте склерози.
Тя - Мария, без да иска,
но уби снежинка.
Не четете Борис Христов,
ако сте блондинка.

(“Аксиоми”)

Позволих си да цитирам цялото стихотворение, защото в него е и цялата Камелия Кондова - съпротивляваща се, стреляща от упор, нежна в силата си и непреднамерена. Поне така мисля.

Не съм най-яростният привърженик на римите, но харесвам изчистените форми и линии, деликатното излъчване на простия изказ, облечен обаче в достатъчно добре ушита дреха. А при Камелия Кондова няма напрягане да намериш “телето под вола” и да направиш невероятни словесни еквилибристики, за да ошашавиш клетия читател.

Вярно, има нещо, което ми е доста познато - и от Маргарита Петкова, и от Миряна Башева, но чисто по индивидуален начин сготвено на пара и с много ароматни подбравки, за да се роди страстният, чувствен, вълнуващ стих точно на Камелия Кондова. Познатото ми е може би онова “нахъсано” отношение на силната жена към един не много женски свят, какъвто е светът. Съпротивлява се поетесата, на места чак му домилява на човек - все едно вързано животинче се бори за свободата и страстите си, и почти осезаема усещаш стената на безразличните или на небезразличните блюстители на псевдоморал, съдниците на различното, яркото, талантливото.

Християнската образност, с каквато стиховете изобилстват, не ми натежава чак толкова, тя е като мост, спуснат между небесния и човешкия свят, за да си намерим мястото като хора, като майки и бащи, като синове и любими, като добронамерени грешници и подправени “праведници”. Чистото и калното, добрият и лошият, Животът и Смъртта, Ада и Рая, Поетът и Те, Аз и Ти, Голямата смърт и Голямата любов са същите познати поетични полюси, но заредени с много драматизъм, с някакво взиране в неизменното и непременното. Някой би казал - “стига с точно тези клишета” и би сгрешил. Защото важните неща са си все същите и са все още важни. Тях Камелия Кондова предпочита пред безцелното обикаляне около несъществени същности, станало модно през последните години.

Може би и затова отегчените от празнословие читатели, се втурват така неистово към тази поезия. Всекиму се иска да знае, че още има на какво да стъпи, на кого да се опре и в какво да вярва.

След дискусиите за женското писане, целящи да ни обяснят какво е “женскост” и има ли тя място в поезията и отпрашили в неясните дебри на сложността, Камелия Кондова си остава “допотопно разбираема”. Нейната одомашненост на проблематиката сигурно смущава нечии глобалистични пориви за новост и непредсказуемост. Но такъв е хъсът на тази поезия - нашенски. И “на пазара за пегаси” рие с копита една доста своенравна кобилка:

...Различни са ни върховете.
Въпрос на вкус.
Въпрос на троскот и на цвете.
Не писс и прусс.
И по-добре да ми се случи
сакат Пегас,
ако ще трябва да се уча
на стих от Вас.

(”На пазара за пегаси”)

Любовта - щях да я пропусна, а тя е най-същественото в тази “почти любовна лирика”. Любовта, която те кара да “остарееш от щастие”, любовта, която всеки път е Голямата и превръща живота ти в Ноев ковчег. Нали все нея търсим, макар че ни помита като торнадо и не оставя здрави стени и покъщнина? Любовта - синоним на живота... или на смъртта. И жената, която вече забравя своята яркост, не иска да впечатлява до ужас мъжкото съсловие, да влюбва в себе си и да къса обувки по пътищата, а да събира билки и да лекува. Ето такива са нещата при Камелия Кондова напоследък - всъщност, каквито са си били винаги - своенравни и честни:

Хайде на чисто - без капка лъжа:
Да знаеш - аз съм такава.
Мога да помня до кости дъжда.
Но мога и да забравям.
Само със поглед изтръгваш сълза,
но като падна, не плача.
Кротка, пуловер за тебе плета,
но и огради прескачам.

...Както износих в утробата плод,
ялова мога да бъда.
Аз съм такава - самият живот.
Ала и смъртна присъда.

(”Скромно”)

Скромно и... категорично, нали? Но ако си мислите, че след тази категоричност сте разбрали каква е Камелия Кондова, лъжете се като мене. Защото тя е това, но и всичко останало в чашата. И се излива.

И носих книгата й със себе си дни наред, за да я показвам на приятелите си. Защото само с приятели човек споделя хубавите неща.

© Виолета Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2008, № 2 (99)