ЧОВЕКЪТ - ЧЕРНО ЗЪРНО, БЯЛО ЗЪРНО

Веселина Димитрова

web

В житейската мъдрост на Елин Пелин основно място е отделено на виталността. Силна, неустоима, тържествуваща, подвластна на самия живот. С мъдростта на народен сърцевед писателят търси и извлича от фолклора онези начала на човешкия дух, които подхранват енергията му, за да просъществува в бъдното.

Тези начала могат да се нарекат вяра, надежда и любов, но не само в християнския смисъл на понятията, а в цялостното светоусещане на всеки човек. В житейската практика на българина, между доброто и злото, между небесното и земното, Елин Пелин вижда разпънатия на кръст от съмнения и колебания човек, но със сигурност животът е разрешил съмненията и е отхвърлил колебанията в полза на ставащото.

Подобно убеждение се налага в цикъла „Под манастирската лоза“. С лекота преминал през жанра на приказката и легендата, писателят избира формата на притча, за да съедини модерното и традиционното. Жанрът на притчата в традиционния си вид на къса, сентенциозна и поучителна проза навлиза в българската литература чрез християнската си версия и става особено популярен през Възраждането. През 20-те и 30-те години на 20. век този вид текст преминава през нова употреба - този път в модерната проза.

На пръв поглед Елин Пелин създава „Под манастирската лоза“ като цикъл от християнски поучения - и като структура, и като семантика. Героите - светци, отци, монаси, са въплъщение на авторовата представа за дуализма на човешката същност. Поради това, а и в общия дух на притчата, те са имперсонализирани, схематични, лишени от собствена индивидуалност, проекция на идея или догма.

Общият топос е манастирската обител и/или черквата - усамотени, изоставени, схлупени. Времето в тях е замряло, заличено, бездействено. Обща е и рамката на цикъла, където чрез похвата разказ в разказа се нижат историите на отец Сисой. Така в схемата се поместват двама разказвачи: условен белетристичен Аз и игуменът на неупоменатия манастир, от чието име се води разказът. И макар да обглеждат разни страни от човешкия живот, текстовете са подчинени на водещите идеи за смисъла на битието, за греховността на човека, за доброто и злото, за неотделимостта им. Силата на предпоставените тези е толкова голяма, че измества действието на заден план и обезличава героите, носители на святост.

Привидно парадоксално, но отчетливо запомнящи се и убедителни са образите на обикновените хора: майката в „Занемелите камбани“, пастирът в „Изповед“, Смарайда в „Жената със златния косъм“. Човекът в естественото си битие е смирен и добротата е изначалната му същност, любовта към природата и живота е негов начин на съществуване, а вярата му е блага и простодушна.

Не в спор с християнството е писателят, а с убеждението, че то е трайната основа на човешките добродетели, изразител на вечната им същност.

Това Елин Пелин категорично извежда в мотото на цикъла и загатва в рамкиращия текст „Отец Сисой“. Човекът се познава по делата и споменът за тях в устното предание, в духа на фолклорната традиция, буди размисъл за насъщността ни. Този паратекст, цитат от Псалом на Давид, „говори“ и „настоява“ за смисъла на говоренето като път към поучението, към разбирането. Затова и всички герои в цикъла говорят („Изповед“) или са лишени от божия дар („Занемелите камбани“). Словото, звукът, мелодията, песента („Веселият монах“) са свързани с виждането и узнаването на Божието откровение („Очите на свети Спиридон“, „Огледалото на свети Христофор“, „Една обиколка на свети Георги“).

Такава, каквато трябва да е светата обител, разказвачът открива в безименния манастир на отец Сисой. Мястото, съхранено в идеалната представа, е място за общуване, разговорка и вдъхновение: „под сянката на гъстолистната лоза“ с „благословените си вейки“ и „прохладна сянка“; с обеди - „самостойни, чудесни съчинения“ и вино, изстудено „в чешмата, която пееше сладостно“; на „малката дървена масичка под лозата“. Самият отец Сисой, „с младежка светлина на очите“, с мисли, които „пъплеха бавно, разклоняваха се, виеха се като лоза и се разлистваха гъсто“, е абсолютната проекция на писателското Аз с твърдението: „Книгите са като хората, - когато остареят, стават мъдри“, или пък с добродушния Елин-Пелинов хумор: „Недостоен съм по две причини - по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните“.

Това снизхождение не пречи на белетриста да съди, да заема позиция, да извежда поучението в квинтесенция на текста.

В „Светите застъпници“ авторът си позволява отчетливи саркастични нотки - нещо съвършено отсъстващо от текста на притчата и което никъде другаде в цикъла не се повтаря. Може би защото събранието на светците е наистина твърде значимо, а събитието - спасяването на „блаженството на безсмъртната душа“ - от изключителна важност. Небесният сбор е представен като заседание на чиновници с дневен ред, председател и разисквания по темата. Гротескова е и целта на светците - „да поискат от Господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване“.

На колективния образ на светите застъпници, загрижени за собственото си съвършенство, Елин Пелин противопоставя образа на разбойника, разпнат с Христос, когото Бог е удостоил „с вечната съдба да бъда между вас, така, както съвестта ходи с човека“. В защитата на естествения живот героят откроява главното: „Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен“.

А достойни ли са събралите се да съдят и отсъждат? Почти всички в земния си път са съгрешавали, водени от плътски желания и съблазни. Иронично усмихнат, шопът Елин Пелин настоява за свети Дамаскин от Габрово, например: „Нека не му се прави никакво снизхождение, въпреки истината, че на българина умът му иде късно“.

Колко сентенциозно звучат тези истини, защото според писателя и в порока, и в крайното смирение „чорбата е безсолна“. Не целта, а пътят е важен или, както казва свети Иван Златоуст: „...и нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към Бога чрез красота и истина“.

Разказите „Очите на свети Спиридон“ и „Огледалото на свети Христофор“ се припокриват и сюжетно, и структурно. Младините на героите са пълни с изкушенията на любовните трепети и на плътта. За проникнатите от идеята за небесното блаженство не остава друго, освен да се борят с тях. Св. Спиридон посяга на очите си, за да затвори прозореца на изкушенията, а св. Христофор изгубва „подобието божие“ и приема „зъл кучешки образ“. От двамата писателят избира по-сурово наказание за св. Христофор, който се е самопровъзгласил за борец срещу злото и е непримирим към него. „Той знаеше, че лицето е видимият образ на душата и че преображението му в куче не може да стане, ако душата му не се е преобразила в кучешка“. Очевидно не е толкова страшно, че на земята има зло. Страшна е прекалената добродетелност, когато се превърне във войнствено знаме и наказва в името на „тайнствената сила на правдата“. „И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снизходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта“.

В градирането на страданията героят трябва да изтърпи и да изкупи това, което е причинил на другите. В узнаването и разпознаването на Злото той трябва да пожелае да извърви пътя си - съзнателно и докрай. Всичко му се открива ясно и Сатаната влиза в ролята на Спасител с намерението да донесе изцелението на човешкия род: „Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят“.

Това преобръщане на смислите е само привидно. Както Доброто без Злото не може да съществува, така Бог и Сатана са двете неразлъчими начала в човешката душа. Ревностният и войнстващ страж на Доброто изгубва човешкото в душата си, защото религиозният фанатизъм убива търпимостта, състраданието и любовта. Останала му е омразата към другостта, към различното и непознатото, но точно това отблъсква хората от него. Защото у човека изначално са заложени доброто, любовта и милосърдието и „прекаленият светец и Богу не е драг“. Св. Христофор възвръща образа си, когато прави „добро на най-лошия“. Нещо повече, той придобива ореола на святост. Така чрез драматичната колизия в човешката душа Елин Пелин утвърждава необходимостта на дуализма Бог - Сатана, защото той е равновесието и хармонията на живота.

В този смисъл близък до образа на св. Христофор е образът на пророка в едноименната притча. Темата за неумереността и фанатичното заслепление Елин Пелин повтаря на друго равнище. И ако при разкаянието следва прошка, то упорството на всяка цена не само отблъсква от идеята и нейния носител, но и цялата природа въстава срещу нетърпимостта. „Земята не приема хората, докато не станат съвсем добри, сиреч, докато не умрат.“ Философията на смъртта е в диалог с философията на живота. Сякаш Елин Пелин търси съдружието, двоичността на всяка твар, предмет, явление в света и в този богомилски възглед се съдържа и скрит протест срещу несъвършенството на човека. А той, човекът, може и трябва да бъде наказан заради липсата на милосърдие: „Не си ме познал, окаяний, - каза Христос, - и не си ме познавал. Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твойто сърце беше камък, стани камък!“.

Ако продължим сравняването на разказите, много общо има между „Една обиколка на свети Георги“ и „Веселият монах“. В притчата за светеца, покровител на живата природа, водеща е идеята за тържеството на живота и на любовта. Пчелицата, пеперудата и гъсеницата (чрез символиката на числото три) са лицето на Бога пред човека, който трябва да отпусне душата си в преклонение пред пролетта, любовта и съзиданието. Сам Творецът постила пурпурната си мантия на двамата влюбени, защото любовта е по-силна от всичко и тя е животът.

Притчата „Веселият монах“ е натоварена с далеч повече смисли, отколкото разказът за св. Георги. Двата текста са свързани от идеите за тържеството на природата и живота, но много Андерсенови нотки на тъга и радост звучат в легендата за Еникий. Разказът „Веселият монах“ влиза в диалог и с Йовковите разкази „Другоселец“ и „Серафим“.

Твърде символно Елин Пелин рисува по две картини, изразяващи конкретния сблъсък: между манастира и полето с обикновените хора, между братята в светата обител и Еникий, между Веселия монах и Сатаната. Манастирът „Св. Троица“ е разположен горе, в планината, „мъчно достъпен и затова почти запустял“. Черквичката му „мирише на опразнена гробница“ и е „заприличала на пещерна дупка“. Въвеждащото описание на светата обител създава усещане за печал, тление и разруха и контрастира на картината на Светия гроб на монаха Еникий - долу, „в падината“, на поляна с живи извори и многобройни цветя, където върви неспирен поток от посетители за „изцеление на душевните си рани“.

Противно на традиционните внушения, Елин Пелин определено натрупва представи за откъснатостта на религията, за егоизма на нейните носители. Неговият Еникий е сирак от детството си и поради това пораства в манастира, но не толкова от поученията на монасите, колкото от общуването с природата. Белег за святост е неговото умение да говори с птици и животни, чиста и невинна е душата му, радваща се на цветя и песни.

Сцената на изкушението му от Сатаната напомня картина от Гьотевия „Фауст“. Но именно Дяволът задава уместния въпрос: „За чие спасение се грижиш ти и братята ти от манастира? И защо бягате от хората? ... Вие се грижите само за себе си... Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще каже да си мой покорен слуга“. Това е отправната точка за мисионерството на Еникий - да спаси душата си, като дарява на хората радост, веселие, светлина, защото „непотребните на живота са непотребни и на бога“.

Неусетно се налага едно сравнение между Еникий и Йовковите „божи птички“ - другоселецът и Серафим от едноименните творби. Първоначалната реакция към Доброто, дарено безкористно, винаги е на потрес и ужас: „луд“, „пиян“, „магесник“, „дявол“. В градацията на епитетите се откроява безпомощността на човека пред Доброто. Със Злото се живее вседневно и се свиква с него, но дарената усмивка и песен плашат именно защото отсъстват от битието, обречено на непосилен труд и мъка още от Сътворението. А Веселият монах променя хората, отваря очите и сърцата им, вдъхва им надежда и обич. Чудото на кладата, където трябва да изгори Еникий, е красивата поетична представа, както у Андерсен, че Доброто не умира, че е вечно.

Така писателят реабилитира донякъде носителите на религиозната идея, към които той винаги се е отнасял с ирония или с добродушна усмивка поради „снизхождението си към грешните“. Божият служител също е човек и поради това му е присъщо да се изкушава. Но когато той си присвои правото да бъде последна инстанция и еднозначно да определя кое е угодно Богу и кое не - тогава Елин Пелин е безпощаден. Носителят на християнския морал може да е по човешки слаб, но недостоен пред Бога - никога.

В разказите „Изповед“ и „Занемелите камбани“ белетристът извежда в центъра на вниманието по едно събитие през очите на мирянина и на божия служител.

Неназованият пастир, „едно рошаво чудовище“, прилично на „някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир“, но със звънчета на краката си, се явява на изповед пред отец Никодим. Странникът не знае възрастта си, не може да общува по хорските правила и не спазва църковния канон, но живее по неписаните природни закони, които повеляват да не се отнема живот. „Свят човек“, който се „чуди на Бога“, „на върха на планината, под самт звездите“ - сам равен Богу. И честен, защото „там у пустинята“ „дърво и камък се не лъже“, „добиче“ - „то се и не лъже“; „човек се лъже“ - „па и за какво ще го лъжеш“. Отец Никодим започва да вярва, че сам Господ го изпитва, като му праща праведник, „чиста душа“. В голямата проверка за нравственост обаче свещеникът открива, че пастирът има един „грях“ - жените. „Грях ли? - учуди се непознатият. - Че от где да знам. Кой да ми каже там в планината“.

В отношенията природно, естествено - църковни и писани закони съвсем резонно прозвучава въпросът: „Е, грешно ли е, че съм мъж?“. В по-широк аспект въпросът е реторичен: грешно ли е, че съм човек?

Това е и основният проблем от началото до края в целия цикъл разкази „Под манастирската лоза“. Кое е грях, кое е праведно? Грешно ли е да живееш по неписаните природни закони, които Бог е създал и осветил още при Сътворението? Праведно ли е да не престъпваш църковния канон, а да загърбиш нуждите на събрата си, на човека, на живота? „Кой знае, - продума на себе си отец Никодим, като се свести. - Тоя човек е по-близо до божията истина. Той живее под самт звездите“.

Това е основен проблем и в „Занемелите камбани“. Отец Иоаким, игуменът на Жрелинския манастир, „прочут по своята чудотворна икона на светата майка и по трите сладкогласни камбани“, извършва голям грях. Той отблъсква скромния дар, „проста игличка със синя топчица на края“, от дрипава богомолка с болно дете, единственото й чедо. Гордост буди в душата му златният ореол на Божията майка, дар от богат човек, както и скъпата лилава копринена завеска на иконостаса пред нейния образ.

Кое ще има по-висока цена в очите на Бога? Малката проста игла, дар от сърцето на страдащата майка, или разкошната украса, израз на мирска суета и надменност? Наказанието на отец Иоаким е страшно - онемяват сладкогласните камбани, гордост на манастира, точно на храмовия празник Успение Богородично, и само поправеното зло е в състояние да извика чудото - да се възстановят правдата и нарушената хармония.

Човекът и неговият живот са най-голямото чудо на света - това сякаш е налагащото се внушение и в притчата „Жената със златния косъм“. Обикновената скромна вдовица със звучното име Смарайда (единствена от миряните, назована в цикъла разкази) и не подозира какъв дар носи у себе си. Не подозира, но иска да го открие Павел Блажения, „преминал в години ерген, градски шегаджия“, който търси истината чрез фантазията си - „към прекрасната, измамлива и сладка лъжа“ .

„Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен.“ Подир сянката на фантазията се втурва и Блажения Павел, за когото е страст и смисъл на живота да търси, да създава, да намира. И той наистина намира съкровището си - любовта, която осмисля живота на всеки човек.

Този разказ сякаш не се вписва в общата смислова тенденция на цикъла. Нищо църковно-религиозно няма в него, а по-скоро е контрапункт на останалите - притча за истините на живота и за неговите съкровища.

Подходящ за затваряне на цикъла „Под манастирската лоза“ изглежда разказът „Чорба от греховете на отец Никодим“. Този текст е великолепна квинтесенция за смисъла на човешкия живот, за самия човек - „и черно, и бяло“ зърно: „черно - за непростимите, и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи, грях ли са или не“.

Не е съдник на отец Никодим писателят, напротив, скрито възхищение се долавя към простия му и естествен живот, любовта му към белите рози и страстта му на рибар.

„Една мисъл ми не дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?“ - бяло зърно. „Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?“ - бяло зърно. „Мисля и не знам, кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ - бяло зърно.

Това е истинският Елин Пелин - човеколюбецът, който не отхвърля от живота нито един свой герой. Докато си задава подобни въпроси, значи има възможност и тази душа да бъде спасена от Божието милосърдие. На света са нужни всякакви хора - и белите, и черните „зърна“, както са единосъщни и неразделни Духът и Плътта, Доброто и Злото, Господ и Сатаната.

Тази жизнерадостна философия прави разказвача отец Сисой истинска проекция на писателя с неговата виталност, милосърдие и доброта. По-угодно Богу е да грешиш, но да търсиш пътя към него, помагайки на хората - десетте божи заповеди се разтварят в измеренията на обикновения човешки живот. И нищо не може да бъде по-голямо от самия живот, убеден е писателят.

На практика цикълът „Под манастирската лоза“ остава с отворен финал. Последен от разказите е „Веселият монах“, чиято идея е императивна - да се помага на хората, да се прави животът им по-лек и по-весел и в това е пътят към Бога, чрез отричане от собствения егоизъм и в полагане на саможертва, най-святият ритуал.

Разказите от цикъла „Под манастирската лоза“ разкриват един малко по-друг Елин Пелин - мъдър и търпелив, но все така обичащ живота и човека и „недостоен поради снизхождение към грешните“. Не в богоборчеството е неговото виждане за пътя и житейския избор, а в търпимостта, състраданието и милосърдието. Творецът извежда начело на християнските добродетели обичта, за да утвърди, че щом Бог е любов, единственият път към спасението, към съвършенството, е именно любовта към ближния.

© Веселина Димитрова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 06. 09. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.