Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛЯНЪТ ПРОКЛЯТИЕ
(Образованието - начини на употреба в романите на Димитър Димов)

Татяна Ичевска

web

Пътувайки по Европата, Бай Ганьо многократно оценява пред спътника и сънародниците си чужденките - според него европейската жена е „лъскава“, чисто облечена, „хили се... мазно-мазно“ и все поглежда към кесията на мъжа1. Женското поведение е онази проблемна зона, от която се ражда и мъчителният за героя въпрос: „как ги познавате вий коя е такваз, коя не е“. Без да се взира „по-дълбочко в европейския живот“, уверен в телесните си прелести, но и неудовлетворен от опитите да „удари кьоравото“ сред тези засукани чужденки, в крайна сметка Алеко-Константиновият герой ще изрече окончателната си присъда преценка за тях: „Какво ми се пери!... Санким честна ли е? Знам ги аз тукашните жени“, т.е. за Бай Ганьо „тукашната жена“ (било то австрийка, чехкиня или рускиня) лесно влиза в етикета „не е стока“.

Доста години след знаменитото пътуване на Алеко-Константиновият герой обаче българската литература ще покаже, че Бай-Ганьовият начин на мислене не е прецедент в нея. И отново на път жената чужденка ще бъде заклеймена като „развалена“. Стаматовата героиня Лалка, отиваща да учи „пение“ в Русия, е изпратена от майка си със съвета „да си отваря очите“: „Не ги гледай ти рускините... Те са други хора“. Своята теза тя ще илюстрира, припомняйки на дъщеря си историята за жената на майора - рускинята, заради която днес той „на човек не мяза“2. Не по-различно обаче е мисленето и на самата Лалка. За нея чужденката, която говори „по френски“, която „се чупи“, „кърши“, „черви“ и „глези“ на парахода, всъщност само „разиграва честна мома“. И точно защото това е театър, а не истина, цялата любезност на капитана („шапка снема, стол подава, pardon...“) й се струва излишна - „сякаш не я знае каква е...“. За да потвърди оценката си за тази „развалена жена“, Лалка зорко ще бди край каютата й, в която чужденката е влязла заедно с капитана и помощник-капитана - ще се черви при мисълта как може да „не й стига един!“, ще изтръпва при всяко скърцане и подозрителен шум отвътре. В същото време храбрата българска мома се движи из парахода с гордо вдигната глава, защото сред този „публичен дом“, в който всички мъже „мислят кьораво да ударят“, тя е запазила девствеността си. А гордостта нараства особено когато си спомни колко усилия й струва това пазене на ритуал: „Тя отключи куфара си, извади оттам два чифта някакви си долни дрехи, облече ги, намери игла и конци, направи конеца на два ката, седна на кревата и заши долните краища на роклята си“. Така, здраво бронирана и чиста „като монблански сняг“, Лалка пристига в Русия.

И в двата коментирани текста - независимо от времевата дистанция между тях - добрите обноски са приравнени с глезенето, умението да се води разговор - с липсата на морал. Дори беглото сравнение между тези текстове и примери от възрожденската литература показва, че в мисленето на героите не е настъпила съществена промяна: все още деколтираните, напудрени, „напръскани с благоухание“3, „развязани“ чужденки раждат изумление, а вниманието, което очакват от мъжа - снемането на капела, кършенето на тялото - „стид“ и „повреждане“ на честолюбието4. Отдаването на мъжа продължава да се мисли като възможно само „след едно законно венчавание“5 с него.

Скоро обаче в българската литература ще се чуе и първото съмнение в цената и смисъла на „спасената“ девственост - според един от Димовите герои в „Поручик Бенц“ без пикантната си биография Елена Петрашева би била просто „девственица за пет пари“, каквито са и всичките й „безупречни“ братовчедки6. Но все пак - очевидно под натиска на традицията, опитваща се да запази неопетнено името на българката, Димов ще вложи тази иронична забележка в устата на чужденец (нищо, че изследователите на Димов „безмилостно“ ще припознават в лицето на този чужденец българина Г. Стаматов7), а за самата Елена ще се презастрахова, като акцентира върху смесения й произход - тя е едновременно българка, но и французойка. За първи път обаче именно при Димов българката, бидейки вече „неморална“, започва да става интересна.

Дълго време тази характеристика - интересна - е свързана само с образа на чужденката. В мисленето на българина цивилизованата жена - и то най-вече французойката - е тази, с която можеш да се забавляваш, докато й се „наситиш“, а след това всеки да си гледа работата - „не лук яли, не на лук миришат“8. Когато обаче мъжките желания получат неочакван отпор, лесно се ражда и „митът“ за „пропадналата“ чужденка. За разлика от нея, българката все си блъска главата над хамлетовския въпрос: „Да бъде или не“9. Но не само колебанието я прави безинтересна. В гледната точка на сънародниците си мъже тя е лишена от прелестите на чужденката: „малък крак..., чисто лице..., нещо особено мечтателно в очите...“10. Това вече обяснява и най-честите изводи, които се правят за нашенката:

- „Не ги бива..., не ги бива нашите българки - ни за жени, ни за любовници“11;

- „нямат те сърце, нямат онази нежност, която не мирише на брак... Всяка целувка на българката наумява, че най-сетне вие ще трябва да се ожените за нея“12;

- „След пет месеца българката е съща, каквато си е била и в първата нощ... Никаква фантазия, смелост, инициатива. За тях любовта е като ходене на служба... Всичкото е, колкото да не остане недоволно началството“13;

- тя не може да бъде demi-vierge14;

- българката е или непорочна (и скучна), или е лека жена15, която свършва с „битпазар“ - „тамошните жени“ са друга работа, „сто години да живееш, пак публична жена не можеш отличи от ангел“16.

Затова на европейските жени сякаш всичко им е разрешено и простено. Тяхната идеалност нараства всеки път, когато се съизмерят с образа на нашенката, която така и не успява да отговори на желанията и фантазиите на мъжа. Но една от причините - а може би най-важната - за нейния „дефектизъм“ е във функцията, която й се отрежда у нас. За българския мъж тя е преди всичко „необходимост“, а не „лукс“. Ето защо „мястото й денем е в кухнята, нощем в спалнята - не в салони и университета. В салона струва много скъпо, в университета - нищо“17. Оттук и изводът, който ще бъде направен от един любител на женския въпрос - „българката не е французойка и няма нужда от нищо, щом е женена“18. Казано с други думи - тя е „на служба“, а това вече обяснява и „отбиването“ на задълженията й в любовта.

В нашата литература образът на французойката е вечният контрапункт на този на българката. Още през Възраждането се обиграва тезата, че „във Франца, а именно в Париж, жената е тъй свободна, както и мъжът“, тя е „отворена“, т.е. приказва „франшман с един кавалер“, надарена е с „шермантна хубост“, „с физически авантажи“ и „персонални грации“, умее да се отдава на насладите19, защото е цивилизована20. Същото мнение споделят и Вазовите герои - французойката не е като другите жени, тя не е „человешко същество с воля и характер“, а „кукла, манекен, на който парижките кроячи изпитват модите си“, „една грациозна машина за удоволствия“, „ни къща гледа, ни политика21 прави, ни деца ражда! Нейната задача е само да търси наслаждения и да ги дава. Тя е украшение, необходимо за улицата, за градината, за театъра, образец на изтънченост и на грация, елемент за радости и забавления на мъжкия пол“22. Едва ли обаче възхитеният от парижанките българин е подозирал, че ще дойде време, когато същата апология ще трябва да направи и на нашенката.

В романите на Димов българката не само „става“ французойка, но дори преобръща съществуващата представа за нея. Тук нямаме предвид единствено факта, че в жилите на Елена Петрашева тече френска кръв. Всички Димови героини са изящни „кукли“ (Ирина е „лакирана светска кукла“, Елена - статуя от мрамор с диамантени очи, героинята от „Карнавал“ - „блестяща порцеланова кукла“), елегантни и изтънчени, но вече с воля и характер - сами решават кога, с кого, защо да се разхождат (вж. например многобройните разходки на Ирина с фон Гайер, Бимби...), да бъдат на концерт, на плаж... или просто на верандата23. Безплодни „като камък“ или абортиращи, те умеят да носят „рафинирани удоволствия“ на мъжете около себе си, но в същото време очакват и да получат подобна наслада (достатъчно е да си припомним страстно-преценяващия поглед на Ирина, с който тя търси поредния си любовник - Цинклер, моряците на лодката до Тасос, школника в Чамкория). Тези „екзотични“ рози могат да превърнат дори скучните търговски сделки с чужденците в забавен и пълен с изненади флирт, но без да пропуснат да напомнят на „мъжкия пол“, че всяко назаем взето „украшение“ струва пари. Промяната, извършила се с „куклите“, е предусетена обаче още при Вазов - неслучайно една от неговите героини изрича онова, което при Димов вече е факт: „Сегашният мъж иска жена интелигентна, възпитана, а не знае, че колкото по-висока култура има една жена, толкоз е с по-големи душевни потреби“24.

Как е станала подобна метаморфоза с българката?

Коментирайки европейката, българската литература най-често полага образа й в опозициите морално - аморално; интересно - скучно. Рядко се проблематизира нейното образование. И все пак, когато се обговаря, образованието е това, което прави чужденката интелигентна, изискана и еманципирана25. В някои случаи нейната „стръв“ за знания е толкова голяма, че тя дори и на плажа не спира „задълбочено“ да чете съчиненията на Бергсон („Роман без заглавие“ - Д. Димов). В „Осъдени души“ университетските знания, „глътнати“ от Фани Хорн, й помагат да бъде добър и начетен събеседник не само когато говори за изобразително изкуство, но и по въпросите на религията и философията26.

Що се отнася до образа на българката, той многократно се осмисля през призмата на образованието. До голяма степен пренебрежението към нея е резултат от нейната повърхностност, която пък, от своя страна, е следствие от лошото й образование. „Нашите девически гимназии“ дават „много науки непотребни и малко истинска отхрана“27, те създават само „прилични куклици (срвн. с „кукли“ - бел. Т. И.), натъпкани с фантазии и прищевки“, любителки на балове, тоалети и разходки, но не водят до „здраво и целесъобразно възпитание, от което се нуждае българката“28. Затова и Ибсеновите и Толстоевите четива се преценяват като „отровна“ за недозрелите им „организми“ храна, подтикваща ги към „героически“ (всъщност в повечето случаи „комически“) страдания29. Затова „целесъобразното възпитание“ ще бъде потърсено в чужбина.

Европейските университети и култура започват да дават на българката онова, което според мъжете до този момент й липсва: „свободната и естествена простота в обноските“30, мечтателност и сантименталност. В същото време обаче чуждестранната наука постепенно я прави смела и непредсказуема в решенията й. Това е така, защото от Европа българката се завръща освен със знания - и с твърде „широки понятия по задачите на жената в обществото“31. За Невянка Шамурова „широките понятия“ се свеждат до бягството й с Найден Стремски и погазването на бащината воля. За една от Страшимировите героини, преминала през руските университети, техен израз са речите й за „индивидуализма“ и „емансипацията“, но според мълвата еманципацията в създадения от нея кръжок се изразила единствено в това, че „индивидуалистките“ примамили либетата си, напили ги, а после ги съблекли голи, за да ги погледат32. Не по-малко възмутен и смутен от образованата си жена, учила в Швейцария, е и героят на Стаматов, който ще възкликне: „За туй ли ходите в Европа, туй ли ви учат там? Нима на френски само за любов се говори?“33. В този контекст само бихме могли да гадаем какви „широки понятия“ би развила и храбро пазещата девствеността си героиня на Стаматов - Лалка, след като завърши „пение“ в чужбина...

С твърде „широки понятия“ се завръща от Швейцария и Йовковата Нона („Чифликът край границата“), която упорито отказва да разбере и приеме „тираничността“ на мъжете в любовта. А признанието за собствената й тираничност: „Когато някой се влюби в мене, ... престава да ми е интересен... Ама пък и не искам да се влюбва в друга. Виж, туй не мога да го търпя!“, я превръща в своеобразен двойник на Димовата Елена Петрашева. Двойничеството им се засилва и от желанието да се оглеждат постоянно в огледалото на любовта и гнева. Нещо повече - в съдбата на влюбените в Нона мъже, които падат от мотоциклети, влакове, умират „край границата“, не е трудно да познаем трагичната участ на Еленините „годеници“ - Райхерт, фон Харсфелд, Бенц.

В романите на Димов може да видим не просто абсолютизирането на проблема за женското образование, но и абсолютизирането на полученото чуждо образование - именно то определя класата на жената. Независимо от вавилонията на езици и култури, така присъща за Димовите романи, неговите героини се оказват като че ли силно пристрастени към американската образователна система. Американският колеж в Цариград в текстовете на Димов се превръща в явен сигнал за аристократизъм, стил, женско изящество. Това особено ясно може да се види в „Роман без заглавие“. Имайки възможността да избира къде да получи образованието си (в Англия, в Цариград, в...), Адриана избира Американския колеж, защото той е част от тяхната „стара семейна традиция“, това е мястото, където са учили „дори бабите й“. В Американския колеж тя успява да се запознае с класиците на 19-и и 20-и век, да научи чужди езици, да разшири максимално общата си култура, т.е. да стане „съвършена до върха на ноктите си“, а получената американска диплома - този „наивен документ за ценни качества, maturity и selt reliance“, позволява на жената да бъде всичко - от секретарка на парвеню до благородна леди“. Оттук нататък както в „Роман без заглавие“, така и в „Поручик Бенц“, и в „Тютюн“ Американският колеж (там са учили Елена Петрашева - „Поручик Бенц“34; Мария, Зара, адвокатската дъщеря, жената на счетоводителя на „Никотиана“ - „Тютюн“) ще гарантира не само лекотата, с която се говори английски език (показателно е, че и Адриана, и Зара го предпочитат в разговорите пред родния си език), но и „добрия тон“, уменията в играта на бридж и особено - в любовните игри. Неслучайно в „Тютюн“ се прокарва идеята, че годините, прекарани в Американския колеж, трябва да личат не по значката на ревера, а „по неуловимото съвършенство на личността“.

В същото време обаче Димовите текстове позволяват да се види и една друга тенденция - тръгнала от опозицията чуждо - родно, литературата ни достига до тревожното обобщение, че женското образование е особено опасно, независимо къде е получено. Именно чрез образа на Ирина Димов показва, че знания, обноски, чужди езици, бридж, както и тънкостите на любовта могат да бъдат усвоени и в България35. Само понякога, вероятно по силата на инерцията, повествователят в „Тютюн“ държи да отбележи, че Ирина разширява научния (?) си хоризонт, разгръщайки немски и френски медицински списания в компанията на фон Гайер.

В романите на Димов София съвсем естествено започва да замества опасното за жената чужбинско пространство. Но тази замяна е подготвена далеч преди това от наложилото се в българската литература негативно третиране на образа на столицата. София е градът на свободните нрави и изневери, един „панаир“, „вероломен свят“36, развиващ желанието на жената да бъде „ефектна“, „да се харесва на очите“37. Така - много години преди да се появи „Тютюн“ - в нашата литература ще бъде разказана историята на Ирина. Това ще направи Вазов - в разказа „Тотка“.

Приликите между Вазовата Тотка и Димовата Ирина започват още от външността - поразителна е еднаквостта на техните прически (и двете са винаги с перфектен кок); сходна е и ученическата им биография, изпълнена с купчина нежни писъмца от обожатели. Изкушена от медицината, Тотка отива да учи в столицата за акушерка. И независимо че строгата й хазайка (както и бездетните хазаи на Ирина) дълго време бди над Тоткиния морал, в крайна сметка героинята се отдава не на науката, а на любовта. Единствено баща й ще продължава да недоумява „тя за наука ли е отишла там или да дири годеници“38. По-късно никой не може да промени и убеждението на Чакъра, че главната причина за „срамното“ поведение на Ирина е в образованието, затова той е готов да прекрати следването й, да я затвори вкъщи и да я омъжи за някой прост, но силен мъж, който умее да се справя с „разхайтени жени“. Женитбата е единственото правилно решение и за майката на Адриана („Роман без заглавие“) - неслучайно тя настоява след завършването на колежа дъщеря й да се върне в родния си град и да се задоми, вместо да се показва непрекъснато в обществото. Впоследствие до този извод стига и Адрианиният баща, според когото модерните методи на възпитание, западната мода и т.нар. high life постепенно започват да унищожават българските традиции.

В мисленето на Чакъра определенията „образована“ и „разхайтена“ се превръщат в абсолютни синоними. Като такива обаче те вече битуват и в други текстове от нашата литература. С изключение на Йовковата Цветана - гордата и недостъпна „царкиня“, доведена от далечни земи („Последна радост“), поведението на останалите „учени“ българки до голяма степен потвърждава горната смислова замяна: за едни от тях университетската лекция е времето, в което измечтават срещата си с идеалния мъж („Лина“ - Г. Райчев), за други - науката е „параван“ за разпуснат живот („Тютюн“ - Д. Димов), за трети - ерудицията и знанията са мрежата, в която оплитат поредната си жертва („Поручик Бенц“, „Роман без заглавие“ - Д. Димов)39.

До този момент в литературата ни „разхайтена“ е жената, която би могла да постигне всичко с красивото си тяло и лице, при Димов тялото се оказва безсилно, ако прелестите му не бъдат сгрени от аналитичен ум. Показателни в това отношение са оценките на Андерсон и Хиршфогел за Елена Петрашева - според Андерсон предимството на Елена е в нейния „вътрешен пламък“, в гледната точка на Хиршфогел за нещастие Елена е толкова умна, колкото и красива. Точно Елениният „интелект“ обаче не се харесва на един от първите критици на романа „Поручик Бенц“ - дългите тиради, които произнася героинята (всъщност самият Димов), кухата й маниерност изморяват и убиват „всяко очарование на образа“. Според автора на рецензията Димов доста по-добре би разкрил присъщото за женската природа, ако не товари Елена „с толкова изкуствен умствен и духовен багаж“40. И така, физиката е първият, но не най-опасният, „капан“ за мъжа. За да бъде той напълно победен, жената прибягва към втората си примамка - интелекта. Точно това сложно „оръжие“ Ирина назовава прелъстяване с ум и тяло41. „Жени от тоя вид“, както признава и фон Гайер, се броят на пръсти, но срещата с тях е истинско предизвикателство.

В Димовите романи метаморфозата, извършила се с българката, е пълна. Тези текстове апострофират всичките не е, изречени дотук в литературата ни:

- от нея излиза превъзходна любовница: Ирина дори ще настоява именно за това - да бъде любовница, а не съпруга на генералния директор на „Никотиана“. Нещо повече - по-късно, вече съпруга, тя сменя с лекота любовниците си, което ще накара Костов да направи извода, че „да мамиш съпруга си“ е някак си „обяснимо“, но „да изневеряваш на любовника си“ - вече граничи с безобразие.

- думата „брак“ все по-рядко присъства в речника на българката. Най-после тя е дорасла до извечния мъжки блян за забавления и наслада без ангажименти. И точно тогава ролите се сменят - мъжете са тези, които молят, настояват и в крайна сметка се самоунищожават в опитите си да я направят съпруга;

- любовта на българката вече не е „отбиване на служба“, а „страшна съблазън на сърцето“, „диви и хищни пориви на страстта“, „розови пламъци“, които поглъщат мъжете „като бездна“42. До Димов най-често обладаването на жената се осмисля от мъжете с метафорите на библиотеката и книгата: светът е библиотека, а жените са книгите в нея. „Интересната минава през хиляди ръце. Но и най-глупавите булевардни романи се четат“43 - достатъчно е да имат красива подвързия, мамещо заглавие, пъстри илюстрации и... добра реклама. Димовите героини боравят с тези метафори по свой начин - за Адриана („Роман без заглавие“) мъжете са книги, изложени на витрина, които може да притежава, когато пожелае. За разлика от мъжете обаче, тя има точно фиксиран вкус - обича да чете само „тъжни и страстни романи“. В случая по-любопитно е да се види друго - точно най-четящата Димова героиня - Ирина - се отказва напълно от книжните метафори, защото е разбрала, че нито книгите, нито любовта имат някаква цена. За нея ценни са единствено швейцарските франкове. Това вече обяснява и поведението на Ирина - тя мени мъжете като накитите си, с което в романа на Димов окончателно се „взривява“ и досегашната представа за жената украшение. Признанието на една от Стаматовите героини, че за да оцелее, трябва да „играе“ на борсата, вече е подготвило в литературата ни и прозрението на Ирина, че в този свят жените под една или друга форма трябва „да продават телата си за пари“44. Различна е единствено цената, която предлагат, а тя зависи от целта и от женските умения.

- Димовите творби не само си „спомнят“, но и развиват представата за demi-vierge. Превъплъщенията на българската полудевственица са многобройни - невинна, молеща, капризна, изобретателна, страстна (вж. „Карнавал“, „Поручик Бенц“).

- и най-важното - каквото и да прави, цивилизованата българка винаги си остава порядъчна жена. Не само сърцето й, но тя цялата е като феникс, който изгаря и се ражда наново от пепелта.

Димовите романи многократно дефинират думата „порядъчна“ - порядъчна е жената, която не е „евтина“, т.е., бидейки част от т.нар. висше общество, тя е сдържана и задължително се преструва на влюбена. Нейна противоположност е пропадналата жена - според част от героите на Димов пропаднала може да бъде единствено кабаретната актриса или момичето, което намира мъже по улиците45. Неслучайно Ирина си дава сметка, че „само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ“. Ловкостта е гарант за запазване на доброто име, независимо че според Хиршфогел жените стават аморални тъкмо когато достигнат ловкост на ума и зрялост на тялото. Най-важно вече се оказва не какво прави една жена, а как го прави и как изглежда, а за почтения й външен вид до голяма степен спомагат нейното образование и професия.

Образованието е в основата и на различния начин, по който Димовите героини казват и показват своите еротични желания. В предходни на Димовите романи текстове, представящи един свят на строго съблюдавани морални норми, жените търсят начин да запазят образа си на „девственици идеални“ и едновременно с това да утолят изгарящите ги копнежи. Възможен начин за маскирането им те виждат в трудолюбието си. Така например в повестта на Ил. Блъсков „Донка хубавица“ прането на дрехи става ключова формула, чрез която една от героините прикрива истинската цел на честите нощни посещения на войниците в дома й. Вероятно затова по-късно жената започва да се отъждествява в мъжкото съзнание със сапуна, който „колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва“ (Й. Радичков). За да направи разказа си още по-убедителен пред недоверчивите и любопитни съседки, Блъсковата домакиня ще прибави към трудовите си умения и шиенето („то да им опереш прането, че да си го земат и си идат не е я, ами тука било распрано, там садрано, копчета закърпи, ходят та измайват...“, „цела нощ... не сме мигнали“)46. Свидетелство за усилната нощна работа са „сините плескуди“, останали по гушата и по лицето.

Любителка на шиенето е и Йовковата Женда („Постолови воденици“) - тя забулва страстта си с ярешките кожички, които Марин трябва да й даде, за да довърши кюркчето си. Женда дори ще му покаже кройката на така желаната дреха: „Ей тъй искам да ги туря. Гледай, Марине, ей тъй... И за да покаже как щеше да тури кожичките, тя прекарваше двете си ръце от шията надолу над изпъкналите си гърди...“47. И силно увлечена в кроенето и шиенето, героинята ще продължи - шепнешком и с премрежен поглед, да настоява за кожичките, отвеждайки Марин все по-навътре в овощната градина.

По-късно Константин-Петкановата Ивана („Морава звезда кървава“) ще използва като средство за прелъстяване слагането на трапезата - предизвикателното навеждане на тялото, откриващите се бели, боси крака - всичко това замъглява мъжките погледи повече от изпитата ракия.

Страхът от тъмното е друг начин да се прикрие с целомъдрие еротичното желание. „Мини привечер да ме заведеш до село. Страх ме е самичка по пътя“ - с подобни думи Елин-Пелиновата Войка („Лепо“) примамва влюбения Лепо. Оттук нататък именно големият страх я кара да се притиска към него, да го прегръща страстно, да го целува дълго - с порив и „томление“48.

Гостуването, за да се разгледа нечий дом, също става словесна формула на желанието. За Калина („Самодива“ - Елин Пелин) огледът започва и завършва с „царското легло“ в сеното, възхитата от което я кара без повече думи да „притвори вратата с крак“ и да се преобрази „в разкошно... хищно цвете, което цял ден... искаше да прегръща“.

В цитираната по-горе повест на Ил. Блъсков - „Донка хубавица“, подобни формули на желанието авторът отнася към живота на неуките жени. „Една що-годе образована мома, която е чела, изучила, нещо повече от съвсем неучената... тя се ще знае как да се владее, как трябва да се предпазва от нехвелави дружества, как да се управлява, тъй щото, от една страна, да не хвърли черно пятно връх бащинат си почитен дом, и друго, за да заварди, усигори своето бъдеще, чрез своето благонравие, ако и то много пъте да е присторено...“.

Образованата жена наистина не губи времето си в пране, шиене, подреждане на трапези и т.н. Преди всичко тя умее да води разговор и тази нейна дарба се превръща в съществена част от флирта й. Неслучайно за фон Гайер едно от най-важните достойнства на Ирина - освен физиката й - е възможността „да разговаря с нея за всичко“. Така Иринината еротична стратегия спрямо германеца включва, от една страна, анализиране на части от „Песен за нибелунгите“, от друга, обговаряне съдбата на Петроний, от трета - дебат върху философията на Ницше. В подобен разговор душите „страстно“ се докосват, защото той е само „прелюдия на по-нататъшното им отдаване“. В романа „Поручик Бенц“ е разкрит целият алгоритъм на умното и същевременно еротично завладяващо (покоряващо) женско говорене - то представлява „плавен поток от думи, прекъсван от паузи..., внезапни повишения на гласа, ... поривисти възклицания...“. Неговият ефект расте и от безпроблемната смяна на езиците - български, немски, френски... - в зависимост от адресата на посланието.

Факторът, който до голяма степен улеснява тази стратегия на жената, е нейната професия. Лекарка, адвокатка, учителка - това според мъжете са професиите, правещи една жена „солидна“, а „солидните жени“ водят „солидни“ разговори; за разлика от тях, „когато мъжете видят актриса, почват веднага с ахо-ихо!...“ („Жени с минало“ - Д. Димов). Затова и повествователният глас в „Тютюн“ ще приключи анализа си за Ирина с думите: „саможивата и целомъдрена весталка на науката бе изгоряла в живота, за да се превърне в любовница, която обичаше разкоша, парите, удоволствията... и науката, разбира се, но вече само като поза и украшение, което не всички останали жени можеха да си присвоят“.

Освен всичко останало образованата жена намира и по-завоалирани формули на желанията си. Така например Елена Петрашева („Поручик Бенц“) представя един от флиртовете си като скучна игра на тенис. Ирина отказва поканата за симфоничен концерт и остава сама с фон Гайер, но не за друго, а за да препише на пишеща машина научния си труд. По-късно тя назовава „бягството“ си с Бимби разходка до развалините, съмнението в истинността на която се провокира от разбърканите кичури от рулото на косата й и от малко размазаното около устните й червило.

В една от формулите си обаче образованата жена прилича на необразованата - поканата за гости. По сполучливия израз на една от Димовите героини „и благородните дами постъпват като севилските балетни звезди, когато искат да уловят някой шаран: канят го на интимна закуска“ („Почивка в Арко Ирис“). Но за разлика от откровено еротичните (дори цинични) словесни намеци на неучената жена49, образованата кара интериора „да заговори“ за желанията й: ваза с бели рози, торта, сандвичи, чай, спуснати завеси, дъх на ориган - „всичко това имаше изискан и приятен вид на обстановка, всред която трябваше да се състои (и числото на сложените прибори бе явно доказателство) една среща „tête a tête“. Образованата жена търси преди всичко „възбуждащото“ съчетание на „червени и жълти цветове, на златни и сребърни блясъци“, които карат очите „да се затварят в тръпки на сладострастие“.

Различни във формулирането и осъществяването на желанията си, както образованите, така и необразованите жени стават еднакво опасни, постигнат ли целта си - налагат властта си, изискват всеотдайност и вярност, без да обещават същото в замяна. И сякаш тогава се сбъдват думите от Еклисиаста: „по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й - примка, ръцете й - окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“.

Димовите романи ясно показват поразителните парадокси в желанията на българската литература. Дълго време тя „плаче“ от липсата на европейски тип жени, а тази липса все повече митологизира образа на чужденката. Сътворявайки свое такова чедо обаче, литературата ни започва да гледа на него не с възторг, а по-скоро като на някакво странно чудовище - „блянът“ се е превърнал в проклятие. Това е причината създателят да побърза да вкара „рожбата“ си в усмирителната риза на традицията. Родена в неподходящо време (затова подобно творение се преценява и заклеймява от своите „орисници“ „като атентат срещу партийността и социалистическия реализъм в изкуството“50), българската европейка няма да получи шанса да има свои дъщери. Отхвърлила като възможност „поправителния“ труд - на село, във фабриката, без коли, без вили, без любовници - все „изкушения“, от които лъха силната носталгия по някогашната простота, спокойствие... и скука, на нея й остава само силното лекарство и смъртта. От ужаса на женската съблазън вече няма и следа...

...Тогава на Мъжа се стори „че светлината на майския ден бе потъмняла. Тишината наоколо бе пронизваща и безмълвна като мълчанието на гробище...“51. За да не бъде сам, литературата ни сътворява нов женски екземпляр (чудовище?), който пак в чужбина, но в партийна школа, ще направи принципите и морала си железни - вече без да се нуждае от изпитаните методи на Стаматовата Лалка.

И засиява отново майският ден, неговият блясък прелива и трепти с гълъбовите оттенъци на женските очи. В деня на сътворението всичко е спокойно. Познанието и грехът все още предстоят.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от „Бай Ганьо“ са по следното издание: Константинов, А. Избрани творби. София, 1974. [обратно]

2. Всички цитати са от разказа на Г. Стаматов „Аля Александровна“. Вж. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1. София, 1983, с. 418-426. [обратно]

3. Маджаров, М. На Божи гроб преди 60 години. - В: Книга за българските хаджии. Съст. Св. Гюрова, Н. Данова, София, 1995, с. 47-48. [обратно]

4. Вж. Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 1. София, 1983, с. 63. [обратно]

5. Войников, Д. Криворазбраната цивилизация. - В: Българска възрожденска драма. София, 1978, с. 54. [обратно]

6. Вж. Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 1. София, 1966, с. 55. [обратно]

7. Вж. Иванова, Е. Димитър Димов. Автор. Време и герои. София, 1985, с. 30. [обратно]

8. Войников, Д. Криворазбраната цивилизация. - В: Българска възрожденска драма..., с. 100. [обратно]

9. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 2..., с. 428. [обратно]

10. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 211. [обратно]

11. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 390. [обратно]

12. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 237. [обратно]

13. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 237. [обратно]

14. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 2..., с. 116. [обратно]

15. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 91. [обратно]

16. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 410. [обратно]

17. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 2..., с. 148. [обратно]

18. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1..., с. 91. [обратно]

19. Войников, Д. Криворазбраната цивилизация. - В: Българска възрожденска драма..., с. 34, 36, 53, 100. [обратно]

20. Вж. Пеев, Т. Научни изследвания. Драми. София, 1994, с. 112 - според автора именно благодарение на цивилизованите жени „Франция достигна да е най-цивилизована страна...“. [обратно]

21. Тук не може да не си припомним играта на думи, която прави Раковски, смесвайки „политика“ и „политес“, като втората от тях свързва именно с френските маниери - „снемат си капелите с телесно кършене“, „поздравяват с ласкателни и сладки притворни речи“ - вж. Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 1. с. 63. [обратно]

22. Вазов, Ив. Нова земя. София, 1984, с. 391-392. [обратно]

23. През 1936 г. в сп. „Златорог“ (кн. 2) излиза статията на Ат. Илиев „Кукла с душа“. В нея той разглежда възникването на „кукли“ в съвременното общество вследствие от съчетаването на бездушния механизъм и душата (с. 69). Цитирайки постановки на Хайдегер, авторът схваща механизирането като процес, при който се „затъмнява“ индивидуалната структура на душата, а човек загубва себе си (с. 67). Процесът на механизиране според Ат. Илиев е по-характерен за психиката на жената, тъй като тя е в по-голяма степен зависима от условностите на обществения живот и модата. В същата статия Ат. Илиев посочва и особеностите на „куклата с душа“: привързва се към общопризнатите ценности - пари, мода, власт; използва общественото положение на хората за лични сметки; не прави жертви за никого, но ако все пак се привърже към даден човек, е готова на „героично себеотрицание“ (с. 69). [обратно]

24. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6. София, 1976, с. 338. [обратно]

25. Вж. например разказите на Вазов „Емма“, „Маргарита“. - Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 9. с. 306-311, 398-421. [обратно]

26. Любопитно е да се види, че в повечето рецензии за романа „Осъдени души“ критиците поставят акцент върху интелекта на героинята - вж. Константинов, Г. „Осъдени души“. Роман от Димитър Димов. - Радикал, 1945, бр. 13, с. 3; Николов, М. „Един роман за съвременна Испания. „Осъдени души“ - от Димитър Димов. - Литературен фронт, 1945, бр. 14 (56), с. 2; Пенев, П. „Осъдени души“, роман от Димитър Димов. - Читалище, 1946, кн. 4, с. 169; Динеков, П. Димитър Димов: „Осъдени души“. - Изкуство, 1946, кн. 6, с. 410; Зарев, П. Стенограма от обсъждането на романа „Тютюн“. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г. Стенограми, статии, рецензии, спомени. Съст. Ал. Бенбасат, А. Свиткова, С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 20. [обратно]

27. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6..., с. 417. [обратно]

28. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 7..., с. 191. [обратно]

29. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 7..., с. 191. [обратно]

30. Вазов, Ив. Нова земя..., с. 261. [обратно]

31. Вазов, Ив. Нова земя..., с. 262. [обратно]

32. Страшимиров, А. Бена. София, 1927, с. 191. [обратно]

33. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 1, с. 41. [обратно]

34. В „Поручик Бенц“ сведенията за образованието на Елена са само индиректни - може да се предполага, че е учила в Роберт колеж по време на престоя си в Цариград, така обстойно описан от нея пред Бенц. [обратно]

35. Интересно е да се види обаче, че по време на обсъжданията на романа „Тютюн“ в СБП наред с доминиращото мнение, че Димовата Ирина е „умна и културна жена“, макар и „морално паднала“ (вж. Зарев, П. Стенограма от обсъждането на романа „Тютюн“. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 20; Ангелов, Д. Изказвания. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 36; Зарев, П. За пълна победа над антиреалистичните явления. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 136; за това настоява и самият Димов в своя отговор пред СБП - вж. „Изказване-отговор на Димитър Димов при обсъждането на романа „Тютюн“. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 108, 112), се изказват и редица съмнения относно „правдивостта“ на нейния образ. Така например П. Спасов недоумява как дъщеря на старши стражар (а не на офицер, депутат или на висш чиновник) може да „говори отлично немски език, да знае философия и пр.“ (Спасов, П. Изказвания. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 30); М. Наимович е възмутен от явното „противоречие“ в романа: една „най-обикновена проститутка“, каквато е Ирина, да стои „над равнището на своята среда и класа“ (Наимович, М. Изказвания. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 34); дори в страстната апология на К. Димитров в защита на „Тютюн“ се прокарва тезата, че „едно момиче от провинцията“ не може „да знае отлично немски език и да се разговаря с немците“ (Димитров, К. Изказвания. - В: Случаят „Тютюн“ 1951-1952 г., с. 50). [обратно]

36. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6..., с. 438. [обратно]

37. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 8..., с. 11-12. [обратно]

38. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 9..., с. 154. [обратно]

39. Прекаленото женско усърдие в науката се възнаграждава, разбира се, с любов - при това в тези интелигентни същества се влюбват техните още по-интелигентни учители (особено женените - вж. Страшимиров, А. Бена. София, 1927, с. 28; Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 3, с. 10), техните професори (вж. снимката, която професорът по медицина подарява на Ирина)... [обратно]

40. Коралов, Е. „Поручик Бенц“. Роман от Димитър Димов. - Златорог, 1939, кн. 5, с. 250. [обратно]

41. Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 3, с. 519. Многократно Бимби ще се опита да внуши на Ирина мисълта, че красотата не е достатъчно условие за успех на жената - ако разчита единствено на нея, жената ще си остане само „пикантна“ (с. 147). Андерсон (в „Поручик Бенц“ - с. 19) е категоричен, че красотата е банално качество у много жени, но същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността. Сходна е и позицията на Хиршфогел - Елена Петрашева е като всички красиви жени, но по-умна от тях и затова - по-опасна (с. 45). Неслучайно в „Поручик Бенц“ е отделено такова внимание на разказа за ученическите години на Елена, прекарани в старание и послушание. В статията си „Култура на осъзнаването“ Св. Стойчева и Ю. Стоянова посочват, че основно качество, сближаващо централните герои на Димов, е тяхната мисловност - вж. Стойчева, Св., Ю. Стоянова. Култура на осъзнаването. - Литературен форум, 1999, бр. 33, с. 11. [обратно]

42. Всички примери са от „Поручик Бенц“ - вж. Димов, Д. Събрани съчинения.Т. 1..., с. 123, 155. [обратно]

43. Стаматов, Г. Съчинения в два тома. Т. 2..., с. 381, 385. [обратно]

44. Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 3..., с. 335. В целия роман могат да се намерят редица доказателства за подобно „прозрение“: покупко-продажбата е в основата на „добрия брак“ (вж. например спомените на Варвара колко струва женитбата с апте-кар - с. 249, бедната дъщеря на полковника е като „роза“ за продан - с. 207, като „за продан“ се държи и Зара в опитите си да си намери подходящ съпруг); това е формулата, върху която е изградено т.нар. висше общество - в името на добрите и големи „пари“ мъжът може „да продаде“ дори жена си (с. 265). [обратно]

45. Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 3..., с. 239-240. [обратно]

46. Всички цитати от Блъсков са по: Блъсков, Ил. Донка хубавица. Разказ из живота на днешните луди-млади. Русе, 1886. В случая бихме могли да си припомним, че според „старозаветната“ еротика самото шиене е дейност, заредена със сексуална енергия, тъй като Господ оставя първите хора недошити, с пожелание те да си се кърпят взаимно - вж. Фолклорен еротикон. Съст. Фл. Бадаланова. Т. 1-2, София, 1993-4. [обратно]

47. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т.2, София, 1970, с. 240. [обратно]

48. В сравнение с Елин-Пелиновата Войка героинята на К. Петканов от „Морава звезда кървава“ - Ивана, вече не само не се бои да ходи сама по пътищата, но е готова тя да придружава мъжете в гората (или на реката), за да не ги е страх, когато са там. За възмутените им и гневни съпруги героинята е приготвила, разбира се, невинен отговор - в гората ходи за охлюви, но намира все голи. Постепенно Ивана печели популярност и сред жените - думите й: „мъже, колкото искаш, хем по-богати и по-разбрани“ - до голяма степен повтарят табуираната философия на „скришния“ ни фолклор: жената не бива да е „шушумига“, да е „шашава“ да стои само при един мъж, „ами да има акъл да шара, много народ да либи“ (Вж. Фолклорен еротикон. Съст. Фл. Бадаланова. Т. 1, София, 1993, с. 262). Но както казва още Блъсков, „развръщените приказки и песни“ правят жените „луди за мъж“. И тази лудост достига дотам, че Ивана и приятелките й превръщат сватбата, на която са поканени, в оргия: дават на младоженците съвети как да смазват вечер колата си, за да не скърца (и тук не е трудно да си спомним аналогични текстове от нашия „скришен“ фолклор, наблягащи на смазването - вж. напр. Фолклорен еротикон. Т. 1..., с. 229); предизвикателно се притискат в жениха; проверяват здраво ли са вързани потурите му и ще успее ли да се справи невестата с тях. [обратно]

49. Вж. романа на К. Петканов - „Морава звезда кървава“. Към набелязания мъж героинята Ивана се обръща или с молба заповед: „искам да се кача на твойта каруца“, или с ясна и категорична покана: „ела вкъщи“. Нещо повече - Ивана щедро рекламира екстрите, които гостът ще намери в дома й: баня („ела да ти напръскам челото на чешмата със студена вода“), екзотични ястия („ял ли си черна кокошка“ - в скришния ни фолклор „черна ярка“ (кокошка) се използва като заместител на vulva - вж. Фолклорен еротикон..., с. 353), занимателни игри („ти си знаял много добре да ходиш на четири. Ако ми додеш на гости, ще ме помниш, докато си жив. И аз знам да ходя на четири“). И за да увеличи ефекта, тя придружава думите си с дяволити намигвания, неестествен смях, шепнене на ухото, кършене на снагата, възпламеняващо приплъзване на ръката по мъжките колена. Блажното ядене, което героинята предлага по време на постите, вторично засилва представата за Иваниния дом като място на сладострастието, място нечисто, забранено, но мамещо. [обратно]

50. Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 6..., с. 247. [обратно]

51. И двата цитата са по: Димов, Д. Събрани съчинения. Т. 4..., с. 419. [обратно]

 

 

© Татяна Ичевска
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 4
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 4.