ГЕРОИЧНИЯТ ЧОВЕК ЯНКО ЯНЕВ
(Предговор)

Таня Гергова

web | Безумие и свобода

Зад картончето с името на Янко Янев на каталога в библиотеката са записани заглавията на три книги с поезия Грях и скръб (1918), На север (1918), Копнения (1919) и седем книги с философска есеистика на български език Антихрист (1926), Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел (1927), Хегел. Личност, съдба, философия (1928), Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес (1928), Димо Кьорчев. Художествена биография (1932), Петър Чаадаев. Личност и философия (1932), Героичният човек (1934), Образът на младото поколение (1935), както и шест книги на немски език за някои аспекти на проблема за националната съдба на българския и на немския народ Der Mytos auf dem Balkan (Berlin, 1936), Aufstand gagen Europa (Berlin, 1937), Heroismus und Weltangs (Deutscher Hert Verlog, 1938), Südosteuropa und duetsche Geist (Leipzig, 1938), Dëmonie des Jahrhunderts (Leipzig, 1939), Zwishen Abend und Morgen. Eine Balkanrhapsodie (Leipzig, 1943). Към списъка от самостоятелни издания трябва да прибавим и четиринадесетте есета по културни проблеми в списание "Златорог" за периода 1924-1934, между които "Изток или Запад", "Душата на Европа", "Религия на творчеството", "Гения на живота", "Хегел и нашето време"; четиринадесетте статии в списание "Българска мисъл" от 1925 до 1932, представящи актуалната рецепция на творческото наследство на значими европейски и български писатели, поети, драматурзи и философи, между които Лесинг, д-р Кръстев, Гьоте и Хегел, Шопенхауер, Райнер Мария Рилке, Хайнрих фон Клайст, Толстой, Спиноза, Хераклит; десетте статии в списание "Обществено развитие" за начина, по който мирогледът на съвременния човек обуславя политическата и стопанската криза в Европа; статиите, останали от активното му сътрудничество във вестник Стрелец от 1927; от трите години (1929, 1930, 1931), когато списва културната рубрика на вестник Пряпорец; както и рецензиите му в списание Училищен преглед за педагогически, исторически и литературно-критически съчинения, излизали от 1927 до 1933. Ако направим равносметка, откриваме шестнадесет книги след поетическия дебют на Янко Янев през 1918 г. и около сто и петдесет самостоятелни публикации в българския периодичен печат след първия му отзив за изложбата на модерна немска живопис в Карлсруе, печатан в Златорог през 1924. И може би тук е мястото да споменем, че д-р Янко Янев, учил философия и история в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг, защитил дисертация за живота и свръхчовека при проф. Хайнрих Рикерт, умира при бомбардировка в Германия едва на 44-годишна възраст.

Продуктивността му като философ и критик, динамиката, с която присъства в публичното пространство, като че ли реализира или представлява ефект от неговата концепция за "съвременния човек", за природата и стратегията на творческия акт. В епиграф към първата си есеистична книга той пише: "Тази книга е една мистерия. Написана за седем дни, тя няма друга цел, освен да предаде най-непосредствено едно преживяване. За това тя стои далеч от всяка наука и само в такъв смисъл трябва да се чете и разбира" (Янев 1926). Така изказано, схващането за творческата психология препраща към разглеждането на акта на писане като ирационалност. Т.е. към разсъжденията на д-р Янев за равнопоставеността на творчеството със "самия живот или по-право - с движението на живота" ("Иреалността на изкуството", 1924). Като че фигурата и фигурите на "героичния човек" от текстовете са се мултиплицирали, автономизирали и са намерили поле на общност във фигурата на поета, философа и критика Янко Янев. Екстатичните изяви на "антихриста", "който навлиза по всички големи градове на земята, носейки кръста на своя окървавен Бог", онзи "разлъчник, който се изправя пред небето с жестокия въпрос за неговия смисъл и оправдание", като че става емблема на собствения му образ в българската културна среда. Като "героичен човек" - естетизирана фигура, персонификация на решимостта на радикално посегателство" (Еленков 1998) - се представя пред родната ни читателска аудитория, особено философската, германският възпитаник, привърженикът на "философията на живота" и на "импулса на ирационалното", хегелианецът, ницшеанецът д-р Янко Янев.

В книгата си Родно и дясно, изследване на консервативната концепция за българското след Първата световна война въз основа на критическото наследство на Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов и Янко Янев, Иван Еленков предлага творчеството на тези философи-есеисти и литературни критици да се разглежда в традициите на "песимистката критика на културата". Наскоро приключилата война е изживяна като непобираща се в разума, като над и свръх-човешка и в тази си отчужденост от човешкото ирационална и величествена. Замирането пред могъществото й е станало позитивно преживяване, съграждащо нови реакции: човекът започва да се постига като неподвластна на себе си природа, въздигната в свръхчовечност и приела "странна" свобода, от която прозират хипнотизиращо зловещи откровения за демоничната същност на човешкото (Еленков 1998: 36). Войната е поставила по нов начин проблема за човешкото и като реакция-обговаряне-изживяване на следвоенната културна криза се помества творчеството на тримата критици.

Иван Еленков разглежда изживяването на следвоенната криза при Янко Янев в традицията на философския екзистенциализъм. Според него метафизичният бунт на Янко Янев е един от най-ярките варианти на българското въставане на "справедливостта срещу истината". "Човекът се отдава на Изключителното, ликувайки в състоянието си на обсебеност и победеност - едно състояние, което Янко Янев често демонстрира в текстовете си. От този сблъсък се ражда преживяването, че светът не е само област на това, което можем или не можем, но и пространство на това, което само ни се открива и после (какъвто е опитът от преживяването на еротичното, на сексуалното, на демоничното или ужасяващото) е в състояние да проникне в живота ни, да го промени. Текстовете на Янко Янев могат да се приемат за свидетелства на постоянното усилие да бъде предизвикано Изключителното, да бъде предизвикано саморазтварянето на света, което задава променящия света опит." (Еленков 1998: 77).

Параметрите на генерализираната ситуация, която Еленков използва, за да конструира своя културно-исторически модел за някои аспекти на следвоенната криза у нас, могат да бъдат отнесени към един своеобразен модел на житейските предизвикателства, пред които е изправен самият Янко Янев. Той е сред най-известните привърженици на неохегелианството у нас в условията на едно възприемане на неохегелианството като направление, "дискредитиращо българската философска мисъл" и стоящо встрани от науката и философията по съдържание, а именно на основата на текстовете на Янко Янев и по форма (Стаматов 1996: 83). Може би тук е мястото да отбележим, че толкова ерудиран философ като д-р Янев не получава достъп до страниците на списание "Философски преглед" (вж. Димитрова 2000). Той е и българският интелектуалец, у когото естетическите проекции на "живота" като "решение" на следвоенната криза намират най-радикален израз. "У Казанджиев и Шейтанов - пише Иван Еленков - естетическите проекции на "живота" при все че се улавят ясно като тенденция, остават много далеч от екстремността на тези проекции у Янев." (Еленков 1998: 122). Но в същото време "в България до националсоциалистки проект не се стига, културният потенциал на един алтернативен проект от "дясно" остава идеологически неинтегриран." (Еленков 1998: 143) Предизвикателствата на "ницшеанеца" Янев да преодолее аморфността на българската културна среда, където бива запратен, се оказват недостатъчно екстремни; мястото, където неговият проект е сполучил или държи сметка за себе си като възможен да се реализира, е (не)ангажиращото поле на текстовете му. И може би същата тази вдаденост в текстовостта може да се осмисли като стратегия на актуалното му четене.

* * *

Емблематично, критическият дебют на Янко Янев е със статия, която има заложена като скрито намерение разправата с експресионистката визия за света и мястото на изкуството в него. "Художествена изложба в Карлсруе" излиза през 1924 г. в книжка ІІ на списание Златорог. Според Янко Янев тенденциите в модерната немска живопис, проявени на тази изложба, могат да се обединят в две посоки - от една страна, като истерията на авангардния опит, а от друга - като преодоляването му в едно изкуство, ориентирано към "неизменното". Изложбата "дава за пръв път най-непосредствен израз на оная фатална воля, която започна своя ритъм с пароксизма на хаоса и търсеше откровението на висши закони в някакъв луд и развратен дадаизъм, в някакво прозрение на метафизичната същина като ботуш, като скелет или фенер, закачен на голготски кръст". "Този стремеж за освобождение на творчеството от всякаква антиестетична заинтересованост и теоретичност (...) е великият смисъл на новата художествена воля. Обаче обективният продукт на тая воля не отговаряше на нейното желание. Изкуството се превърна в един бизарен тохувабоху и някаква абстрактна безобразност". Но според автора "непосредната субективност, аморфният живот, всякога се стреми да напусне своята дионистична сфера, за да стане същина и дух". "Вместо екстатиката и рева (...) тук е изразено свещеното зачатие на живота, станал живот на вечното. (...) Животът е намерил тук своя аполински смисъл." Тази естетическа трансформация не само е констатирана, но е разгледана като исторически значима: "Изложбата в Карлсруе има грамадно значение не само в чисто естетичен, но и в културно-естетически смисъл. Тази изложба има за цел да бъде един документ за немското творчество, което подобно титаничния устрем на Фауста, не познава граници и подобно готически дом, означава музиката на движението на душата към сферите на вечното." ("Художествена изложба в Карлсруе", 1924).

От тази необемна статия за разправа с авангардното минало на изкуството става ясна най-напред, по забелязаното от Иван Еленков (1998), "една нихилистично схващана действителност, където творецът е призван да запълва метафизичната й празнота с естетически смисъл", като тази стратегия на преодоляването се базира върху няколко ключови схващания за специфичната философия на творческия акт, за "техниката" на ирационалното и за възможността на една нова философия на историята, т.е. Янко-Яневата интерпретация на Хегеловото разбиране за историята. Схващания, които в статията вече са осмислени като концептуални и са привлечени да участват за постигането на реторическата пълнота на текста. По-късно всеки детайл от тези схващания се появява като лайтмотив на отделен текст, за да се осветли по-добре тоталният "проект на духа", защитаван от Янко Янев.

"Художествена изложба в Карлсруе" не представлява особено средоточие в критическите търсения на Янко Янев, по-скоро тя се явява детайл от един цялостен вече проект, детайл, който влиза във връзка с останалите легитимиращи истории - тази за "религията на творчеството", за "гения на живота", за "смисъла на историята" и т.н. Всъщност "Гения на живота", "Иреалността на изкуството", "Религия на творчеството", "За смисъла на историята", "Трагедията на човека" са заглавия на статии от Янко Янев, печатани през 1924-1925 в списанията Златорог и Хиперион.

Есето "Гения на живота" има посвещение на Erna Schumann и отпраща към разбирането на Хьолдерлин, че любовта към живота е най-дълбокото мислене и най-чистата красота на сърцето. Животът се схваща като продукт на един универсален и динамичен спиритуализъм. Той не е един отблясък на някаква по-висша мирова същина, а е самият всемир, творчеството и Бога. Така смята Янев. Животът се противопоставя на предметите и на съзнанието. Той е интуиция, чувство, време, индивидуалност, докато разумът е дискурсивно разсъждение, анализ, понятие, абстракция. Животът се обективира в съзнанието, което раздалечава нещата и ги разлъчва едно от друго като числа и геометрични фигури. Анализът разкъсва и раздробява онова, което има същина и смисъл само в своята абсолютна цялост, докато животът представлява свързването на логоса с ероса. Според Майстор Екхарт, когото статията цитира, злото съществува там, където съществува различието, т.е. дето двете неща не са станали едно. Познанието е винаги познание на Бога и в Бога. В областта на извънтеоретичните прояви винаги става въпрос за един живот. Тоя живот с неговата ирационалност и безпредметност, с неговата абсолютна свобода и с неговата воля за самопожертвуване, за опредметяване в исторични образувания, е всякога една магия, едно безумие - съвършено съвпадение на субекта и обекта. Затова според Янев езикът не смогва да изрази тревогата на живота, затова и последната дума на всяка метафизична интуиция, която иска да проникне в неговата глъбина и да се слее с неговата безкрайност, е музика или мълчание. Опитът да направим живота достъпен на теорията и анализа, се сблъсква с един парадокс, чиято нерешимост обяснява същината на самия живот. Тук се повтаря оная трагедия на философското съзнание, която се крие в схващането на световния процес при Хераклит и Бергсон. Тоя парадокс обаче е трагедия само на теоретичната рефлексия. "За теоретичния човек животът не е някакво противоречие и понятие. Той се къпе в морето на неговата нощ и безсмислие, без да знае защо и за какво. Освободен от интересите на съзнанието, той се отдава на дионистичния танц, загубил език и взор." ("Гения на живота", 1924).

Такъв е патосът на тази първа есеистико-философска изява на Янко Янев на страниците на периодичния печат след войните. И тук заслужава да се отбележи заговарянето за Хераклит и Бергсон, което по-късно ще преминава в отделни статии и дори в книга, както и продължената нишка на изследване на Хьолдерлин, съчетана с недоверието в езика. През 30-те на страниците на Пряпорец излизат няколко статии за силата и мощта на българския език, където той вече се разглежда в друго идеологизиране като израз на тъмната стихия в националната душа, стихия, на която е приписана преобразувателна мощ. През 20-те продуктивно се оказва мълчанието, ползващо конструкта на ирационалното преживяване.

През проблема за езика може да се прочете и фрагментът "Иреалността на изкуството", статия, значително по-стриктна спрямо наукообразния маниер на писане, която излиза в сп. Хиперион през същата 1924 г. Тук отново става въпрос за парадокса на теоретичното знание или по-точно за парадокса на теоретичния корелативизъм между предмет и съзнание. Янко Янев се усъмнява в пълното им противопоставяне. Субект и обект са корелати дотолкова, доколкото субектът се явява като съзнание в психологично-емпиричен или трансцендентален смисъл. Тези две понятия обаче, разсъждава Янев, могат да се превърнат в неразделна цялост като логичното отношение се преобразува в алогичен идентитет. Парадоксалността на ирационалния идентитет като продукт от нарушението на теоретичния корелативизъм се състои, от една страна, в движението на субекта към живо сливане с обекта, а от друга страна - в стремежа да се отдели от него и да самоопредели своята автономия. "Това е диалектиката на самото съзнание, което ту се издига до самосъзнание, ту угасва в безкрайната нощ на безсмислието." Съзнанието, продължава Янев, е синтез на интенционален акт и интенционално съдържание, т.е. то се явява там, където преживяващият субект се дистанцира от преживявания обект и обратно. Единствеността е противоположното на съзнанието, което търпи само отношение между едното и другото. Тя е тоталността на акта на вживяването, на безинтересното вчувстване, на интуицията. Идентитетът е символ на непостижимата истина и затова теорията на познанието не е нищо друго, освен диалектика или наука за вечния копнеж към знание. Статията подчертава, че подобно на Бергсон и Зимел животът се разбира като непосредна субективност на времето, конкретност на интимното, свръхпонятно преживяване на неговата индивидуалност. Но "животът е само материал, само психична необятност, никога форма и понятие. Той е чужд на мисленето, както мисленето - на живота, езикът - на чувството, материята - на времето, необходимостта - на свободата." ("Иреалността на изкуството", 1924).

Съчинението подчертава недоверието към езика, недоверие, което би могло да се пренесе и върху произведенията на езика, както и върху произведенията от материали в света, т.е. недоверие към самия продукт на изкуството, доколкото представлява именно продукт, застинала, нединамична форма. Статията настоява: "Самата естетична сфера е иреална. Тя е лоното на пресъздадения, превърнат в чудо, живот, обаче тоя живот е вече красив или грозен, трагичен или комичен. Тук чувството е станало естетичен образ. Всички възможни категории на естетичното са недействителни, фиктивни. (...) Естетичният свят е музиката на една стихия, противна както на разума, така и на явленията извън нея. В действителност не съществуват нито тоновете на Брамс, нито цветовете на Шагал или Кандински. Целият Микеланджело говори из недрата на един друг свят, излъчва светлината на едно друго, иреално, невъзможно слънце. (...) Няма реални естетични образи, както няма и реални геометрични фигури. Естетичното в сферата на психичното е невъзможно." ("Ирационалното в изкуството", 1924).

Реакционният патос от "Иреалността на изкуството" се пренася вече на друга плоскост в "Религия на творчеството" (Златорог, 1924). В тази статия Янко Янев приема, че онова, което дава смисъл на философското творчество, не е теоретичното съзнание за безконечния предел между идеята и сетивността, а силата и безкрайността на съзерцанието. Чрез тях се възнамерява постигането на един свят на житейски героизъм, изразен чрез волята за власт и щастие, за освобождение от всеки земен или небесен авторитет, като света на Кант и Шопенхауер, който е даден като феномен и като воля и представа, т.е. като страдание и илюзия, като непрекъснато усилие за възвръщане към себе си.

Възвръщането на живота при своята същина се повтаря откакто светът съществува като история, подчертава Янев в "Религия на творчеството". Той е творческият бунт за освобождение от робството на съзнанието, от сянката на външните неща. Но възвръщането може да спре, когато битието престане да се въззема до съзнание, а остане в "митичния здрач на Нищото". Затова битието може да поддържа същността си само като творческа воля, като удържане между границите на съзнанието и на предметното раздвоение. Като творческа воля животът отрицава своето ирационално единство, за да се превърне в дух, в нещо, което стои по-високо от самия него. Като дух животът е свръхживот или вечен живот. Традиционното разбиране за свръхживот е формулирано от Фихте и се разглежда като съзерцание на логоса, т.е. като "живот" в неизменните сфери на Бога, цитира Янев. Тази идея за вечен живот води неминуемо до приемането на безкрайния дуализъм и безкрайната зависимост между човек и Бог, Земя и Небе. Но истинският вечен живот, смята той, трябва да се схваща като живот в лоното на духа, който е преодолял дуализма между човешкото и божественото, конечното и безконечното, защото е едновременно едното и другото. Алтернативата на традиционното религиозно светоусещане, мисли Янев, е религията на живота като религия на творчеството, на битието, независимо дали е добро или зло, грозно или красиво. Трагедията на съзнанието трябва да се превърне в дитирамб на Нищото, а фигурата, средоточие на това ново схващане за религията според автора, е Ницше с неговото откритие - свръхчовека ("В своята трагична съдба свръхчовекът е религия на творчеството"), както и с последните думи в последното си произведение: Дионисий срещу Разпънатия. Там словото му, посочва Янев, е бунт на живота срещу неговото отрицание в името на обещани блаженства, бунт срещу страха от Небето. Животът се е превърнал в храм, човекът е станал Бог. Свръхчовекът е алтернатива на историчния човек, философията на живота е алтернатива на философията на смирението ("Религия на творчеството", 1924).

Към същия семантичен регистър трябва да бъдат отнесени и есетата за трагедията на човека и за смисъла на историята (Златорог, 1925). Трагедията на земния живот започва с акта на раздвоението между свобода и закон, с иронията и ужаса на съзнанието, обвързано с оковите на материята. Трагедия, която свършва с песента на Бога или човека. Така разсъждава статията "Трагедията на човека". От оня момент, когато човекът се откъсне от своето първородно битие, от космическия поток на своята душа, той престава да бъде свободен. С влизането в лоното на явленията и нещата небето затваря вратите си и започва апокалипсисът на човека. Всекидневната мистика на грижата, на "този живот просек", "живот глад", става съдба на конечния човек, паднал от небето в лоното на хаоса и греха. Като пренебрегва цирка на външния свят обаче, в творчеството съзнанието унищожава собственото си противоречие, раздвоението си между субект и обект, между абсолютен и космичен живот. Освен творчеството възможност за завръщане - забравяне дават теорията, както и еротичната стихия. Последната е космичното "освобождение от закона и греха на материята", но едновременно с това е вид "демонизъм", доколкото всяка любов е едно тържество на живота и смъртта. Любовта е жажда и преселение от света на земното в света на небесното, но този копнеж е всякога "един празник на смъртта". Именно тук се проявява религиозното като стремеж за примирение на съвършеното и безконечното с несъвършеното и конечното. Конечното е пленено от божественото начало и върху това чувство на зависимост, върху това "нуминозно" отношение между двете начала почива идеята за изкуплението на конечното в света на божественото, "което е само красота, само добро, само истина". Но трагичният характер на човека, който се преодолява в свещения съюз с безконечното и безусловното начало, има и една друга - метафизична - форма, изразена в протеста на конечното срещу безконечното, на нищото срещу космоса, на дявола срещу небето. Това е "историческият смисъл на света" - войната на човека с абсолютното. В историята на света въстанието срещу мировия ход и разум се повтаря в потресни форми и винаги е било израз на най-дълбоката трагедия на човека. С появата на християнския гений светът престава да се мисли и преживява като хармония и съвършенство, затова в апокалиптичното лоно на историята се възстановява една отдавна загубена равнопоставеност между конечното начало и идеята. Това е "апокалипсисът на едно ново небе, което не жадува жертви, а само творчество и танц в лоното на живота". ("Трагедията на човека", 1925).

Новото схващане за смисъла на историята като динамика на непрекъснатото преодоляване на абсолютното, което демонстрира Янко Янев, извежда на преден план "вечната" тема на неговите критики - темата за Хегел. В защита на неговото схващане за Хегеловата философия на живота е организиран целият фрагмент "За смисъла на историята". Ето част от финала: "Че мировият развой се осъществява благодарение на противоречието, на борбата на духа с неговото противно начало, показва цялата Хегелова философия, която представя историята на самия всемир от неговото първоначално безсъзнание до неговото превръщане в божествен дух. Историческото осъществяване на битието почива върху отрицанието на тезата, която чрез това се възвръща при себе си, само че в по-чист и по-богат смисъл. Чрез това движение духът, който изпърво е даден в своето непосредно единство с отрицанието си, с природата, и сетне в противовес към тази природа - чрез това движение духът се връща винаги при себе си като единно тъждество, като цялост, която само в абсолютния дух е истинна и съвършена." В най-синтезиран вид такава е Янко-Яневата хегелианска представа за отрицанието като философия на историята.

От периода, за който говорим, остават още три до известна степен обособени статии. Това са есетата "Идеята на Университета", "Философията на Бергсон" и посветеното на 10-годишнината от смъртта на Яворов есе "Любов и смърт".

След обичайния поплак за залеза на Запада и неговото героично възкръсване в неизменността на духовния възход на творческата личност в "Идеята на Университета" се очертават основите на една близка криза на академичния авторитет, обусловена от общата загуба на доверие в науката. Защото науката е просъществувала прекалено дълго време под знака на разсъдъка и се е изразявала в система от абсолютни понятия, съвършено изчистени от "блясъка" на непосредното и личното. Срещу този мъртъв интелектуализъм е насочен протестът на младите хора според Янев, както и на онези от старото време, които искат да "чувстват" в науката, да преживяват нейната съдба. Не филология, а философия, не смърт, а творчески дух трябва да владее в университета, смята той. В това се изразява "ирационалният копнеж на новия човек, който не намира утешение в конструкциите и анализа, а в чистия и абсолютен процес на живота, в неговата индивидуалност и особеност" ("Идеята на Университета", 1925).

В точката на отказа от разсъдъчно мислене се засреща с "идеята на Университета" "философията на Бергсон". С философията на последния, "след толкова натурализъм с позитивистични предразсъдъци, след толкова безплодно въртене около кръга на интелекта, след толкова факти и формули - най-сетне духът се завръща в обятията в своята вечна родина" ("Философията на Бергсон", 1925). Истинското познание, подчертава Янев, е обърнато навътре, към индивидуалното и конкретното. Животът се познава чрез себе си, без всякаква помощ на разсъдъка. И това тъждество на битието - живот със себе си - не е друго освен една незаинтересована симпатия, един творчески инстинкт, т.е. метафизична интуиция. Тази интуиция по негово мнение е аристократичният патос на философията на живота. "Интелектът е демократичен, груб и сляп, без хероичен патос, достояние на всички, едно оръдие за практически нужди и потреби, един фантом в изгасналите сфери на живота. Интуицията, напротив, е опитът на творческото сливане с битието, освобождение от всяка граница и формалност, поглед в абсолютното. Тя е нещо божествено. С един свой замах тя слиза в бездната на битието... Това е процесът на великото възвръщане пред изворите на космичния живот и разрушаването на фактическата механика на разсъдъка, която се нарича "вечна наука" ("Философията на Бергсон", 1925).

Към своето разбиране за Бергсоновата философия на живота Янко Янев се връща често, но за личността на Бергсон има само още една публикация - кратка бележка по случай 70-годишнината от смъртта му в бр. 51 от 1929 г. на в. Пряпорец. Тя има следния дух: Философ на живота, на безгранично развиващия се, неумиращ живот, Бергсон разбулва всичко в сияйното творческо чувство, наречено още интуиция - непосредно виждане и вмъкване в изначалната и необуздана от никакви схеми и понятия тревога на нещата... Днес тази философия в много отношения е преодоляна, но бъдещето ще покаже, че тя има значение на революция за рационалистичните догми... ("Анри Бергсон", 1929).

В същата последователност - първо в Златорог, а по-късно в Пряпорец, са публикувани двете статии на Янко Янев за Яворов. "Любов и смърт" (Златорог, 1924) разглежда любовта на поета като Платоновия смисъл в земната му песен. Любовта му не е нещо действено, подобно на смъртта, тя, подчертава Янев, е очистена от блясъка на земното и е станала мит. "В нея се осъществява великото всеединство на поета, чрез което раздвоението между идея и сетивност, небесна женственост и грях престава да съществува". Към този първи аспект на смъртта се прибавя и втори - този на миросъзерцателния й характер. Смъртта не е съдба, а рефлексия, един миров закон, чиято тежест непрекъснато отразяват стиховете на Яворов. Но мъчителното преживяване на смъртта е само миг от блаженството при срещата на поета с небесната Любов - като Фауст, който се среща в небесата с Гретхен; в символното значение на chorus misticus - като "празник на духа", освободен от изменния свят на нещата заради абсолютната женственост" ("Любов и смърт", 1924).

Към сюжета за трагичната съдба на поета, намерил спасение в любовта, статията по случай 15-годишнината от смъртта на Яворов (Пряпорец, 1929) прибавя нов, силно стилизиран макиаж в духа на оформилата се вече "програма" за решаване на националната криза, която текстовете на Янев от 30-те показват. Там Пейо Яворов е разбран като "едно трагично име, в музиката на което звучат тъмните вопли не само на неговата душа". Едно име, тъй тясно свързано с "угарта на племето", но и с "едно ново слънце". В трагичното съответствие между "болката на неговия дух и ландшафта на земята" ни се крие тайната на неговата лирика. Тоя тъмен човек, тъй "грозен във външен облик", тъй непорочен в своя метафизичен помисъл, "дете на ужаса", "престъпник и светец" - носи единствен в глъбините си "цялата стихийност на българския първороден дух". Никога той не смогва да се освободи от "пълзящите поличбени облаци на родния си чирпански ландшафт" и не може да "просне" над себе си светлото южно небе. Страданието е неговият "подземен и таен друм" към спасение. Оттам минава облечен в светлината на любовта. Тя е "крайната точка на копнежа му, стожерът на мисълта му". "В мистиката на тая любов трепти един образ, тъй чужд на духа и тъй сроден с безумието и безмълвието на поезията му - Лора, жената, която иска да бъде обичана като никоя друга. "Потоп може да удави книгите му, слънцето може да угасне и бог да спре пулса на собственото си битие, но любовта не може да умре, защото тя е началото на Хаоса и Сътворението." В този смисъл Яворов е "обичан" и затова Лора е "ангелът и демонът, едно "безименно видение", което отвлича "там, дето всички твари са потопени в сиянието на безсмъртното битие" ("Пейо Яворов", 1929).

Във времето от 1926 до 1931 г. публикациите на Янко Янев в Златорог спират. Освен отделните книги, които издава тогава, той печата главно в Българска мисъл. От същия период е сътрудничеството му във в. Стрелец, както и активното му участие в списването на критическата рубрика на в. "Пряпорец" (1929, 1930, 1931). Тези публикации обособят три структурни групи - есеистични статии по проблеми на актуалния политически и културен живот в България, рецензии на новоизлезли български, преводни и немски книги, както и изложения, представящи поетическото и философското наследство на ключови личности, защитавали най-добре според Янко Янев собствената му представа за живота като ценност.

Нека се спрем най-напред на специфичните изследвания върху биографията и творческия принос на отделни поети и философи. Тези статии често излизат в повече от едно издания, като основно текстът е ориентиран към взискателната аудитория на авторитетните литературни списания, с известни редакции същият текст се предлага на по-широк кръг читатели на популярната периодика и с внимателно прецизиране на съдържанието и композицията се печата и в ученическите списания. Версификаторските умения и стиловата чистота на Янко-Яневия език позволяват игра с публиката. Тук трябва да отнесем статиите "Барух Спиноза. По случай 250-годишнината от смъртта му" (Българска мисъл, 1928; Обществено развитие, 1933; Училищен преглед, 1933), "Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес" (Българска мисъл, 1928), "Райнер Мария Рилке", "Хайнрих фон Клайст" (Българска мисъл, 1927), "Лесинг. Личност и дело" (Българска мисъл, 1929; Училищен преглед, 1929; Листопад, 1928/29; Българска реч, 1930/31; Пряпорец, 1931), "Волфганг Гьоте. По случай 100-годишнината от смъртта му" (Златорог, 1932; Обществено развитие, 1932; Листопад, 1932; Училищен преглед, 1932; Българска реч, 1931/32), "Фридрих Ницше. По случай 30-годишнината от смъртта му" (Българска реч, 1930-31).

Зад уникалността на всяка от историческите фигури, които Янев представя, "прозира" конструиращият механизъм на "дълбинното" ницшеанско деление на аполоновско и дионисиево начало. Историческата перспектива, разбираемо, е на страната на "облъхнатите" от Дионисовия плам - стилизираните фигури на Лесинг, на самия Ницше, на Достоевски. С много повече грижа е постигнат балансът на "смирения" и нерешителен устрем на свързаните в Аполон. Като ембелематична тук можем да посочим статията за Барух Спиноза: "Под живот на една личност се разбира обикновено единството на всички значителни факти и събития, между които тя осъществява своето съвременно битие. Но може да става въпрос за живот и в друг смисъл, ако се откъсне личността от процеса на нейното емпирично съществуване. Тогава под живот на личността се разбира връзката на ония категории, в които тя изразява своята творческа воля... Барух Спиноза като че няма емпирично битие. Той сякаш е едно видение, един сън. Този чудесен евреин е бил само воля за познание. Той не е водил условен живот. Живял е, без да живее, страдал е, без да се отдаде на стихийността на своята съдба и да повярва в нея. Животът му представлява къс наниз от събития, които много рано се свършват и след това го виждаме заключен в неговото усамотение... Покоят - това е същината на целия Спиноза. В своята самотност той не познава нищо по-чисто от познанието на нещата; неговото сърце е превърнато в божествена любов, той е тих, толкова тих, че сякаш е забулен в безмълвие. Той е само съзерцание, само унес... В неговата философия често се среща думата "природа" като израз на световнатата цялост, в която се отразява духът на великата същност, но трябва да се каже, че тази природа не е в действителност живата природа, защото не умира и не се ражда. Тя не е друго, освен една логическа форма. Това не е природата в оня бруновски или гьотевски смисъл... не е творческа стихия, а символ строение на един дух, който отрича всяко индивидуално начало, всяко лично тържество, за да докаже, че заедно с всички неща и ние сме само вечното неминуемо следствие на всеединния Бог. Оттук иде страшната безмълвност, която царува в системата на Спиноза, онова непонятно, нечовешко изгнание, на което неговата религия обрича света." ("Барух Спиноза", 1933).

В тази маска на смълчаването отзвучава пародираната и от Ницше алегория за умереността, за principium individuationis: "седи спокойно лодкарят в своята крехка ладия, доверявайки й се въпреки нейната неиздръжливост, така спокойно стои и отделният човек сред един свят, изпълнен с мъки, разчитайки и уповавайки се на principium individuationis." (Ницше 2001: 264).

Всъщност привлеченият откъс отхвърля прибързаните заключения за предварително заложеното предимство на дионисиевото начало. Аполоновият човек притежава твърде съблазнителна за стратегическите цели на Янев завършеност. Завършеност, която концентрира в най-голяма степен мистичната фигура на Гьоте, средоточието на Янко-Яневата "биографична трансцендентност":

"Славата е слава на безсмъртието. Тя е митически процес. Гьоте е самата вселена. Гьоте стои над вековете не като поет, не като геолог или ботаник, не като театрален директор или политик: той тъй дълбоко е сраснат с природата, че е станал единен с нея, умира с нея като някакво чудовищно дете, което е родило природата и което тя вечно люлее и кърми... Но тази душа е демонично жадна. Неговото олимпийство е трагично. Гьоте е европеец в съвършения смисъл и целият му живот както и мирогледът му има поради това фаустовска същност. Но той беше могъщ и всесилен дух и затова смогна да се издигне над противоречието на западната култура и да създаде от себе си една личност, чийто бури затихват винаги в своето собствено лоно. Оттук иде и класическото равновесие и цялостност на Гьотевата личност." ("Волфганг Гьоте", 1932).

В относително разминаване със зададената схема на конструиращото противопоставяне се обособява статията за Лесинг. Според Янко Янев човекът живее в историята на човешкия дух не толкова със своето дело, а със своята ярко очертана и необикновена личност. В този смисъл съществува "ранглиста" на личностите, където Лесинг не е като Данте - "космос и музика на словото", не е и като Гьоте - "праусет за формата на битието", или като Хьолдерлин - "безутешна мъка и славословие". Лесинг се оказва "реалният и суров дух", "един почти груб човек с неустрашим поглед и вяра в делото си". Неговата монолитна личност е предел за метафизичните илюзии на други. Лесинг се оказва "най-големият и най-определеният реалист в немската литература преди Гьоте". "Напоен с жизнен сок, един реализъм на сърцето и нагледа, непосредствено изживян и въплътен в жива драма и в живо слово." Като "пръв немски критик" той "изхожда винаги от тревогата на действителния живот..." ("Лесинг. Личност и дело", 1929).

Двойката Гьоте-Лесинг, поетът-критикът, се пренася и в историята на българската литература, като извлича от недалечното минало личностите на Пенчо Славейков и д-р Кръстев. В "Маниаци и писатели", статия от 1929 г., печатана в "Пряпорец", сред бързо нарастващата вълна от бездарни и претенциозни автори в литературния живот, автори без "чист и самобитен поглед за нещата", се очертава значимото дело на Пенчо Славейков. Той според Янев има мироглед, а лириката му е художествен израз на една идея за живота и света, която при него е издигната до усещането на мистиците. Затова според статията той е идеалът на нашия писател и към неговия опит да съедини в творчеството си идейното величие с непосредното преживяване, писателят трябва да се стреми ("Маниаци и писатели", 1929).

На д-р Кръстев също се приписва призваност (вж. "Д-р Кръстев. По случай 10-годишнината от смъртта му", 1929). Критическите му трудове имат непосредствено значение за литературния ни развой. Той се оказва позитивист, без цялостна и завършена форма на вярата си. На хероизма той остава чужд, тъй като е твърде привързан към действителния свят. Но този "мургав човек" е "човек на рефлексията. В него живее "мъдрият и цивилизован европеец". Критиката му остава "фрагмент", а упоритият нагон на делото му прави от него един истински "борец", "първият българин с художествена съвест". Макар че е "рефлексивно настроен", "той вярва в силата на живота". Творчеството му е "литургия", а най-добрите му откъси са посветени на П. П. Славейков. Кръстев е критикът на творчеството на Славейков, подчертава Янев, в него той вижда осъществен своя художествен копнеж. И въпреки че внася нови естетически възгледи, които нямат индивидуален замах, той остава свободен и се вслушва само в жизнения трепет на нещата. Затова се явява действително като философ на живота и непосредното виждане ("Д-р Кръстев. По случай 10-годишнината от смъртта му", 1929).

Но колкото и разнолики да са литературноисторическите предпочитания на д-р Янко Янев, една е наистина важната фигура от историята на европейската философия, на която той се доверява - фигурата на Хегел. Ще се спрем върху статията "Хегел и нашето време" (Златорог, 1931). Според нея: Хегел е съвременен, философията му се актуализира не само на запад, но и в славянските страни, главно в Русия. Този интерес не е случаен - философията на Хегел задава спасителната алтернатива на теоретизираната философия на западната цивилизация, защото съхранява принципа на творческата инициатива. Въпреки че е невъзможно в толкова малко текстово пространство да се изброят културноисторическите причини, които извикват за живот философията на Хегел, целяща да запази света на културата от катастрофа, те са факт според Янев. Възраждането на Хегеловата философия не е свързано с някакво чисто научно движение, то иде от дълбините на "разуверената европейска душа". Да разберем днес Хегел, не значи само са излезем над него, да го преодолеем, но също да го преобразим в името на неговите собствени принципи, смята мислителят. Да бъдеш хегелианец, значи да бъдеш нещо повече от правоверен последовател на диалектическото мислене; значи да бъдеш и против самия Хегел, против самата философия. Против самата философия. Няма защо да се работи с буквата на Хегел, призовава той. Неговите параграфи трябва да бъдат преведени на съвременен език и да се тълкуват с оглед към новите духовни съдържания. Хегел работи за разрешаването на цялостния проблем за човека, смята Янев, който е проблем за свободата или проблем за културата. Европа има нужда от тази философия на безкраен идеализъм и славословия на свободата, защото тя може да оправдае и разрушителния патос на революцията. Затова Хегел е най-големият защитник на отрицателното начало. Той е философ на революцията, продължава авторът, най-опасният и безогледен проповедник на разрушението. Затова и Хегеловата философия е действала най-много на руските диалектици. Но най-важният мирово-исторически мотив за възраждането и необходимостта на хегелианството, завършва Янев, е упадъкът на цивилизацията и опустошителното дело, което е вършила тя във всички области на съзнателния идеен живот. Най-важният проблем за Хегел е проблемът за конкретността на човека като проява на абсолютното и самознаещото се съзнание, като проява на свободата. И от тази позиция според Янев той е съдник на нашето време и предходник на цялата съвременна критика на цивилизацията, на материализма, на едностранчивия социализъм, на безплодната ученост и анархизма в областта на държавните и политическите изкуства. Честването на 100-годишнината от смъртта му, се подчертава в статията, би трябвало да има по-голямо значение за славянските страни, защото, ако славяните са имали някога философия, която да отговаря на техните жизнени и религиозни сили и която най-решително да съдейства за просветлението на техния мироглед - това е метафизиката на Хегел ("Хегел и нашето време", 1931).

В контекста на тази статия можем да поставим всичко, печатано след 1930 г. в Златорог, Обществено развитие, Пряпорец - ядрото на Янко-Яневата програма за излизането на българския народ от световната криза на културата, икономиката и политиката.

Начален момент бележи констатирането на кризата в статии като "Пробуждане" (1931), "Душата на Европа" (1932), "Политика и стопанска криза" (1932).

В едноименната статия душата на Европа, "душа на пантеисти и нихилисти, на въжеиграчи с разсъдъка и с онова велико тайнство, което на тоя разкъсан континент би могло да носи името религия", - тази стара душа се оказва в настоящето слисана. Слисана пред възможностите на революционното начало. Никога в жилите на Европа не е стихвала революционната жажда, смята Янев. Тя е проява на окования, но неунищожим човек, гордия и божествен човек, отстъпвал досега пред усилието и неправдата на ония, които вместо истина са проповядвали всякакви илюзии... "Днес се чува викът, че Европа умира. Но в дъното на днешната криза се крие не само разстройството на световното стопанство и неговите парадокси. В дълбочините на стопанската криза се крие всъщност кризата на човека и кризата на свободата. И часът за революция е настъпил, революция не само на пролетариата, а на самия исторически дух."

Днешна Европа, продължава статията, се забавлява с проекти и договори - конференция в Женева, конференция в Базел, конференция в Хага. Никакви практически решения и то в един момент, когато народите очакват не бърза, а светкавична помощ, смята критикът. Франция ненавижда Германия, тъй както самозабравеният и заслепен от богатство буржоа ненавижда нищият. Германия е облечена днес в траур. "Но нека се знае, че Франция ще загине първа и ще полудее от страх заради златото, което ще падне в дъното на морето заедно с нея".

Историята на западния човек влиза според Янев в една съвсем нова фаза. Това е срещата на Европа с Русия, на национализма с болшевизма, на абсолютната държава с класовата диктатура и на Хитлер с Ленин. Руската стихия отдавна е проникнала в дълбините на Европа, подчертава авторът, и е започнала да влияе върху мирогледа и живота й. Но тая стихия среща голям отпор от страна на националната опозиция, към която принадлежат всички "национално вдъхновени потомци на идеята за нацията като невидим гений, като митическа сила, която живее и се просветлява чрез себе си.

Затова Европа стои така близо до славянската стихия и изгледите за тържество на национализма са големи. За неговото тържествуване съдейства упадъкът на европейската демокрация. В действителност никога демокрацията не е била осъществявана напълно, смята Янев. Тя никога не е била достатъчно силна да се справи с инстинктите и деспотизма на тълпата и да утвърди всеобединяващия дух на държавата. Затова "победата на национализма ще означава победа на разума над мнозинството, на силата над сигурните методи, на държавата над словесните конфликти". Перспективната форма на управление е държавата, схващана като национален организъм. За романтиците тази идея се изразява в единството на всички първични елементи, които образуват същината на народа и които създават и завършват неговата история. В този смисъл, настоява Янев, държавата не е никаква случайна организация, никаква формална гражданска общност, която служи на интересите на отделната личност. "Тя е безусловна самоцел и единствена възможност за осъществяване на творческия и свободен живот. Тя е въплъщение на нравствените сили на нацията, нейната висша действителност, и затова не е чудно, че един от най-големите философи на романтизма отъждествява държавата с абсолютния или божествен дух." ("Душата на Европа", 1932).

Тематичните ядра в структурата на статията могат да се изведат като организиращи за още ред есеистични изяви на Янко Янев. Да кажем, темата за ролята на славянството в развитието на съвременна Европа присъства и в "Пробуждане" (Златорог, 1931), "Религиозното и революционно начало в Русия" и "Политика и стопанска криза" (Обществено развитие, 1932), както и темата за възвръщането на българите към мита за народния дух, чрез който ще преодолеят вековечното лутане между полюсите на една или друга чужда ценност, които са разгърнати във "Философия на Родината" (Златорог, 1934), "Духът на нацията" (Отец Паисий, 1933), "Изток или Запад" (Златорог, 1933). Ето част от финала на последната статия:

"И тъй, застанали между два свята - пред нас остава единствен път - пътят към самите нас: път към изкупление на варварството, към собствен подвиг и собствена жертва. Неотменна програма на българския дух. Винаги, когато един народ решава да встъпи в процеса на своето възраждане, започва актът на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Необходима е абсолютна политика на културното и чисто българското расово съзнание, обусловено от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчинност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически, и в тоя смисъл представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието... Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Предстои нашата героична епопея." ("Изток или Запад", 1933).

Следваща във времето е групата от текстове на Янко Янев по проблеми на актуалния живот у нас в началото на 30-те. Тези статии от вестник Пряпорец, както и ред рецензии в Училищен преглед и Българска мисъл задават присъщите на всички търсения на идентичността от това време основни критични мотиви към модерността - "антиурбанизъм, критика на интелигенцията, апология на селското като лоно на българския селски тип и преди всичко търсенето на позитивен архетип, домогване към субстанциална уникална същност, която би дала най-първото основание за припознаването на българите като общност със "самобитна" култура" (Еленков 1998: 128).

Като достатъчно показателен тук избираме дебата за българския театър, който Янко Янев предлага. В началото на 30-те той следи отблизо афиша на Народния театър и отбелязва сполуките и неуспехите както на представленията, така и на текстовете, върху които те се поставят. Всъщност според д-р Янев липсват положителни рецензии, възможностите на българските автори са твърде недостатъчни да постигнат целите на театъра като драма на човешкото. Театърът е престанал да бъде извор на изкупителен възторг и болка, смята той, защото не може да даде израз на своето време. От една страна, човекът е станал нищ в собствената си комедия, като клоун на числата, който мисли, че животът е само материя, а филмът е достатъчно въплъщение на животворното слово. От друга страна, днешният човек според автора сам е драма - той носи в себе си безкрайни конфликти, които едва ли може да преодолее и затова е отчаян песимист ("Упадъкът на драмата", 1930).

И в тази изключителна напрегнатост на ситуацията българските автори си позволяват да пишат отчайващи драми като Тя и двамата, настоява друга статия на Янев: "Всичко тук е скроено и случайно сплетено, само и само да се изкрои една външна поема, съшита с тънки конци, зад която не диша никакъв живот. За ерос не може да става и дума, защото той е стихиен. За правдоподобие - също." ("Напразни усилия", 1930). Драмата на Д. Сяров Камбаните на св. Климент предизвиква следното възмущение: "Драмата не представлява ритмически организъм. Действията не са ясно разграничени, носителите на действията нямат избистрен индивидуален облик и вътрешна сила, която се реализира в неубедителни положения. Лицата изглеждат като измислени фигури, неубедителни, неодухотворени от творчески пламък, затова актьорите не могат да се справят със сценичните ефекти, а пиесата се превръща в цинизъм вместо в символно въплъщение на оная легенда на племето ни, името на която не е "Камбаните на св. Климент", а Македония." (Пряпорец, 1929).

Затова прибързаните призиви за поставяне само на пиеси от български автори трябва да се овладеят. "За да се спаси достойнството на автора, трябва да се говори за него не като за автор, а като за човек, който желае да твори на родна земя." ("Напразни усилия", 1930). Но този спасителен път е опасен, опасен да не отблъсне публиката. Единствената перспектива, която Янев вижда, е да се погледне на българската драма само с ирония и да се очаква истинската й реализация в бъдеще - от Рачо Стоянов и Йордан Йовков ("Напразни усилия", 1930).

В реториката на бъдещото "спасение" са издържани безизключително всички финали на статиите от Пряпорец. Ето един случайно избран: "Но затова пък българският дух е мощен. Българското племе е племе на вътрешна динамичност и неизхабена сила." Никой не може да ни отрече вдъхновението, подчертава Янев, но ние сме в началото на своето избистряне. "Предстои да определим образа на духа си и да очертаем пътя на това, което ни предстои." ("Трагичен народ", 1930).

Достатъчно показателен е и финалът на "Личност и безличие" (Пряпорец, 1930): "И ако тъгуваме по изгубеното величие на личността, пред нас се изправя един човек, хром, с бастун в ръка, Пенчо Славейков, рицарят на нашия дух. Сам като Дюреровия рицар между дявола и смъртта. Този аристократ беше и остава до днес някакво явление в нашата действителност, някаква легенда. Той е наистина легендата за царствената хубост на личността."

Да се утаи легендата около личността, това е начинът историческото лице да се превърне в личност, а именно такива личности, всъщност именно Личността "жажда" народът ни според Янев, за да тръгне по предопределения триумфален път на спасението. Бедна и чужда на духовни подвизи е нашата история според статията "Нашата история" от в. Пряпорец (1930, бр. 51). А най-големият "грях" на ръководните личности спрямо "духовния растеж на племето" е преди всичко отсъствието на каквото и да е чувство за вътрешните сили и характера на родния дух. В цялата ни история, настоява критикът, не намираме нито една програма, която да почива върху същината на българския дух и да изхожда от нея. Затова липсата на какъвто и да е културно-исторически принцип още в първите дни след Освобождението е довела до нещастната обърканост и безпътието, в които се намира днес българската интелигенция.

Такава фигура, личността на Героичния човек, макар и толкова желана, според повечето статии липсва. На тази липса съответства обръщането на критика към проблемите на личността и възпитанието, обръщане, изразяващо се в редовен преглед на новоизлезлите педагогически трудове.

В Обществено развитие от 1932 г. излиза статията "Политика и стопанска криза", където, наред с отзиви за "Центрофугата на световните задължения като причина за кризата" от Матиас Стейнбах, "Творческият смисъл на кризата" от Ерих Менделзон, "Успехите и неуспехите на Хитлер" от Едгар Юнг и т.н., Янко Янев резюмира и главните проблеми от статията на М. Дитрихс "Болшевишкото възпитание на децата". Д-р Янев разказва как авторката цитира ред техники за установяване на контрол у подрастващите - "трябва масите на работещите деца да се вкарат в класовите борби и участието им в класовата борба на пролетариата да бъде основа на тяхното възпитание" - като покъртителната и напълно споделена от българския преводач констатация е, че европейската възпитателна традиция не е в състояние да се справи с тази мощно организирана атака върху нравственото развитие на новото поколение, необходими са повече усилия и грижи.

Своята грижовна мяра Янко Янев влага и при отделянето на значимото от безперспективното и остарялото в преведените или създадени в родни условия педагогически книги. В рецензията на Развой на нравствената личност от Рудолф Алерс откриваме следния коментар:

"Това, що прави силно впечатление в най-новата психологическа и педагогическа литература, е непрекъснато нарастващият интерес към проблемата за личността, за характера, за самопознанието, за основите и целите на отделния творчески организъм... С право Карл Йол говори за "освобождаване на човека", за "възраждане на душата" като предвестие на една нова културна действителност. На това възвръщане към проблемата на индивидуалното начало се дължи и грамадният интерес на днешната литература към биографичните изследвания и монографии върху отделни личности."... Съчиненията в областта на характерознанието и педагогиката бележат ясна тенденция към ирационализиране и витализиране на битието, възвръщане към вечната проблематика на човека, която отвлечено се изразява в думите "категория на индивидуалността"... Днес се създава т.нар. "училище на работата", опит да се постави личната воля в непосредствено общение с живите форми на съществуването, навсякъде да възтържествува и да се прояснява личността. В тоя дух на персонализъм или хуманизъм е написана книгата на Рудолф Алерс."

Нишката за необходимостта от активизиране на ценностното присъствие на личността се оказва важна не само в тази статия, но също и във "Въпроси на професионалното образование" (1933), в "Личност и обществен живот" (1934), в "Проблемата за човека" (1930), както и в статиите, занимаващи се с "националното възраждане", статии от типа на "Философия на Родината". Макар зад тях да застават важни разбирания от кръга на философията на ценностите и "националната философия", техните твърдения се разпиляват в широкия културен контекст, който бива привлечен; статиите се преобръщат в подчертано метафорични и утопични. Така става възможно очакването в апокалипсиса на предстоящите социални катаклизми зад фигурата на пророка, въплъщение на отрицанието, да се събере Общността. Легендата да излъчи измежду живите или да привлече от Острова на блажените фигурата, около която да се концентрират творческите сили на българския народ. Една от най-характерните реторики на д-р Янко Янев.

* * *

Текстовете на Янко Янев, колкото и разноречиви да са, преливат един в друг. Те лесно се препечатват от списание в списание, като се съобразяват с очакванията на читателската аудитория и нуждите на редакторските програми, но в същината си участват в създаването на един текст, на единия текст на "мощното и титанично слово на българския дух"... или на героичното усилие за постигането му.

Дори в материалността си текстовете му "насочват" към своята "единосъщност". През 1931 г. в Пряпорец излиза статия за значението на създаденото от д-р Кръстев и Пенчо Славейков под заглавие "България и немския дух". На основата на тези бележки по-късно Янко Янев изгражда цялостна и самостоятелно текстово защитена концепция за ролята на техните личности в историята на българската култура. Но към 1931 г. в бележка под линия за същата статия се съобщава, че е само част от по-голям труд на немски език Hochshule und Ausland, че е един от многото фрагменти.

БИБЛИОГРАФИЯ

Димитрова 2000: Димитрова, Нина. Идеи върху смисъла на историята - Димитър Михалчев срещу Янко Янев. // Философски алтернативи, 2000, № 3-4, 83-87.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София, 1998.

Ницше 2001: Ницше, Фридрих. Съчинения в шест тома. Т. 1. София, 2001.

Стаматов 1996: Стаматов, Атанас. Европейски проекции върху българската философска култура. София, 1996.

Янев 1926: Янев, Янко. Антихрист. София: Слога, 1926.

© Таня Гергова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.07.2005
Янко Янев. Безумие и свобода. Критика и есеистика. Съст. Т. Гергова. Варна: LiterNet, 2005