ЗАЩО НЕ ПИШЕМ ЗА НЕОБИКНОВЕНОТО*

Тодорка Каменова

web

Културата в настоящия момент на България е в застой. Или в подем? Или служи - отново, отново, отново - на политизирани конюнктурни групи? Или на несмущавани непреоценени “светила”, “звезди”, носители на “домашни оскари” в различните области: кино, театър, живопис, поезия и т.н.

Трудно е кратко да се отговори на въпроса: изчерпа ли себе си културата като елемент в социалния живот на България? За култура мисля - в момента - като за продукция - каквато и да е тя, от който и да е род на изкуствата - но продукция; продукция-създаване, която е насочена към някого извън автора на произвежданото. Защото винаги е имало самотни и отхвърляни автори. А винаги е имало и много, много занаятчии, смятани за първостепенни големи артисти или величия, често скоро забравяни.

* * *

Павел Койчев е скулптор - по образование, по основен вид творческа работа, която работи непрестанно, и по социалните изяви на личността си. Той е скулптор-новатор за България.

Има ли социално значение една изложба, която е посетена от 5, 50 или 5000 души? Но дори посетената от петима души експозиция е осъзнато действие на художника. Тя е такава и за актьора на моноспектакъл, който е видян от петима души. И защо огорченият от малкото публика актьор и от никаквите откупки художник продължават да работят? Картините се множат, актьорите продължават да играят и говорят... А колцина от тях стават проспериращи келнери или полулегални бизнесмени?

Много са възможните отговори. Но едно отговаряне би било възможно: творческата работа е радост, огорчение и обреченост. Или по-кратко: то, творчеството, за автора-артист е лично изживявана работа и именно обреченост на тази работа.

В течение на 8 месеца Койчев е организирал 3 изложби в София. “Имал нужда от пари, организирал ги” - ще рече някой. Но той е вложил и пари, а не ще си ги възвърне, поне в кратък срок след закриването на изложбата, ако въобще има дума за пари... “Имал сили, харесва му да прави изложби. Да излага!” А има ли някой, комуто да е отказано да прави изложби в момента? Вероятно няма: 66 частни галерии в София, Общинска галерия, НXГ и още десетки фоайета, салони, сладкарници, грандхотели и прочие места предлагат възможности за показване на изобразителни творби. И във всяко едно от назованите експозиционни места пред творбите минават поне петима души. И този факт сам по себе си не е без значение.

Излагането на произведения на изкуството в специално отредените - по все още спазвана традиция - галерии и изложби за мнозина е “дело на познавачи”, “дело на сноби” или на хора, които си нямат друга работа. За неразбиращите това изкуство - подразбира се това “новото”, “модерното”, “чуждото нам правене” - самото виждане на творбите, па било то и от минутно показване в ефира, не означава нещо повече от любопитни щуротии.

Но отново за Койчевите изложби. Тези хрумвания на постоянно менящия материалите и темите си автор се появяват в различни пространства. Те бяха в една от залите на Галерия СИБАНК, в Националната галерия и в помещението на “Райко Алексиев”. И за всяко едно от тези пространства, във всяко поотделно, Койчев е мислил как да построи - в буквалния смисъл на думата построявам - своите идеи. Височината на последните 4 фигури - последни по време на показване - крачещи скулптури от “Високомерна разходка” беше над 4.5 м. А конструкцията им художникът досглобява в изложбеното пространство през няколкото оставащи часа до откриването. Но колко предварителни чертежи, рисунки, скици-проекти, отхвърлени варианти са се трупали в ателието... - това обичайните зрители не знаят. А мнозина от художниците-познавачи гледат изложбите само като чисто творческа проява на автора, успешно постигната или недоизмислена. Но все пак това са малцината посетители.

Някои от почитателите на художника Павел Койчев се удивляват на енергията и на постоянно менящата се образност на този автор. Но в настоящия момент изненадата - във всичко и за всичко - е нещо като част от ежедневието. Традицията и познатото са загърбени. И за добро, вероятно, старото се подминава. А в тази насока на ежедневния битов живот смяната на оникса със стиропор, както и предхождащото цветно строителство от картон, жички, конци, поддържащи различните по височина къщички (изложба на проект за лятно селище “Къщите, лятото и морето”, СИБАНК, 2005), не са смайващи.

А що се отнася до сменящите се теми аз съм на страната на устойчивия Павел Койчев, за когото природата, природните закони - например клониране и антиклониране (изложба “Изкуственост - Нещо за клонирането”, с. Осиковица, 1998 г.) - са постоянна творческа тема. Те са и постоянна тревога за автора. Още нещо е дълбоко лично преживявано: това е човешкото начало сред по-постоянния природен свят. Става дума за човека, усещан като социална и психологическа същина. И “Високомерна разходка” е може би най-ясното, сатирично и ярко позоваване на отрицателните социални страни от днешния ден. Модни в пъстроцветните си облекла и голи отзад, напети и смешни, крачещите “хора на деня” не са много привлекателни в своя висок ръст. Празно говорещите гипсови хора от изложбата “Кръгла маса” (в същата галерия “Р. Алексиев” от 1992-4 г.) имаха сходен социален подтекст.

А като дълбокопрофесионален интерес, като творческа задача и двете изложби - “Скулптури от оникс” (НХГ, 2006 г.) и “Високомерна разходка” - са, да речем, кубистично решени фигури-символи. Но в първата експозиция доминираше радостното естетско наслаждение от материала, от осветлението с електричество, което блестящо показваше природната естествена красота на камъка. А колцина днес мислят за камъка като за самородна красота, а не като за скъп материал, подходящ за облицовка на нови сгради?

Ако се върнем назад в годините към странните, отново странните! - скулптори, плетени от клони, пръти, летви, и измазани с кал и гюбре и изложени в градинката на НДК през 1995 година, ще разберем и още нещо. По-добре ще схванем Койчевата нагласа и протест. А радостно-тъжните къщички от Черноморското крайбрежие ще събудят у някои от нас носталгия по изгубената, изначална природна девственост на “Яйлата”, на устието на Ропотамо при Змийския остров, на Иракли. А други може би ще си спомнят за дядовите си родни къщи - от камък и дърво - без бетон и пакетажно стъкло - дето пустеят някъде в планината, в отдавна обезлюдено селище.

* * *

Та пак за Койчевите изложби...; за тези експозиции като факт, действие и намерение в социална насока. Те са жертвеност и себеотдаване - безкористно, непланирано точно като пряка финансова изгода и като пряка политическа провокация. А защо в много от редакциите на вестниците всяко споменаване за изложба от български автор се посреща с досада и с нескривано отрицание? Та нали много от настоящите изложби на все още живеещите “тоталитарни художници” или “остарели бунтари” в комунистическото време са част от нашата култура! А културата, та тя културата, показва и нещо необикновено за днешния ден. Това необикновено е устойчивостта и привързаността към своята работа. И липсата на меркантилна практичност, и упоритото постоянство, че има смисъл в обичаната работа, и енергията, влагана разточително без оглед на удобната изгода... И всички тези неща са необикновени за действителността ни. И защо не пишем по-често за необикновеното, което в настоящия момент е сред нас?

14.06.2006 г.

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2006, № 6 (79)