ВПЕЧАТЛЕНИЯ ПРЕД ЕДИН ПАМЕТНИК
(Постмодернистичен формален анализ)

Тодорка Каменова

web

на Петер Цанев,
на Свилен Стефанов - някога студенти във ВИИИ

Рано сутрин минавам през парка - някогашния „на свободата”, а после „Борисова градина”, а за мене - и двете названия са еднакво познати. Историческа причина е това, че съм родена и израснала (донякъде) близо до градината, до Борисовата градина, после съм на абитуриентска снимка пред паметника „Братската могила” в „Парка на свободата”. Сега отивам на работа - пешком, за здраве - през „Борисовата градина”.

ІV випуск на Художествената гимназия в София с бъдещите автори Ел. Раева, Л. Ошавков, И. Костова, Н. Манев, П. Койчев, Р. Станоева, Секица...
1959 г. Сн. Б. Кънев

Чета надписите на паметника от могилата, правен от скулптора Йордан Кръчмаров. Той - паметникът - периодично сменя съвременните си „аксесоари” - украсяван е непрекъснато от неизвестни, но интересни ръце. Някой щампосва на равни разстояния с черна боя малък знак - стиснат юмрук и надпис смърт на комунизма. Това „лого” с черна боя на неизвестния автор-изпълнител опасва целия нисък цокален перваз. Вложени са усилия, време, занаятчийска изработка...

Паметници в Парка на свободата: Братска могила, Иван Вазов, П. К. Яворов, Л. Каравелов.
Пощенска картичка. ДИ „Септември”, България. 1971 г. Сн. Иван Василев

В празните полета - гладки и удобни - се четат огромните букви на призиви: ПАРТИЗАНИТЕ СА УБИЙЦИ, и симетрично - СМЪРТ НА КОМУНИЗМА. В малките празни пространства се вижда червен контурен знак и надпис: НАПУДУБЯВА ЗАЯК, СЛОЖИ МУ МОРКОВ. Малко по-вляво има човек, който хвърля в кошче за боклук петолъчка, а до кошчето е заекът. Същият този малък заек е вдъхновил другия заек, този с надписа „напудубяването” и „да бъди рисуван” похватно и по-голямо да е!

Отпред, където е лицето на паметника, се четат големите черни букви ТРУД Е АРИЙСКО КАЧЕСТВО, а срещу него - пак в такъв размер - ЗАВИСТТА Е КОМУНИСТИЧЕСКО КАЧЕСТВО. Около тези пресни надписи се четат следи от: затриване, подновяване, отново изписване със свастики и петолъчки и т.н.

Край мене хора спокойно разхождат породисти кучета, обучават ги. Слънцето грее великолепно и пролетното зелено с всичките си нюанси радва очите. Мисля си за преходността на преходите, за социалните настроения и за моята решително проявяваща се старост. „Димокрацията” (хумористична стихосбирка от художника Велизар Димитров) взима чудати форми в нашата страна: умря ли старото, или възкръсва в нови дрехи, има ли стойност „частното”, съпоставено с „държавното”, има ли „държава”, или няма; отрекохме ли труда като някакво качество на арийската раса? Сещам се сега! До надписите за комунизма има още един интересен надпис - до тези за заека, комунизма, партизаните: ЕС = СССР. Да... Много десетилетия на промени се наслояват в графитите. И все са анонимни тези „писатели” и „художници” = социални документалисти на разнопосочни явления.

Черни забрадки (в подножието на Братската могила). Неизвестен автор
Сн. Мариета Иванова

Спускам се надолу, под паметника от „партизанската могила” с Кръчмаровото произведение, и разглеждам групата в подножието на хълма. Това са „Черните забрадки”. Стоят 4 жени от камък. Те са „от народа”, „селски жени” (боси са, но не са „фермерки”), а и забрадени са, както в опустелите села на България вече никой не ходи... и са тъжни. Безспорно е, че са дълбоко тъжни; смазани са. Даже тази майка-борец, която е със стиснати юмруци: протестира?, зове за борба?, за мъст?...

За моите внучки „черни забрадки” не означава нищо, освен че кърпите за глава могат да са черни. А и цялата група сега, в момента е „тъжно зеленясала”, почти скрита в заглушилите я храсти. Но пък заради зеленото наоколо е пощадена - тази тъжна майчинска група - от съвременна украса. Мисля си, че тази група би била еднакво подходяща за няколко исторически момента на България - на войни (Балканска, Междусъюзническа, „Партизанска”), селски бунтове на жени със сопи и вили, години на национализации, експроприиращи години... Всичко това е история.

А ние трябва да имаме НЕЩО, НЕЩО ГРАДИВНО, за да не полудяваме, да не се дрогираме. Като че трябва да запазим интереса си към безбрежното бъдеще? Беше ни обещавано като „безбурно”, „светло” равенство. Не е сигурно - знаем го - че „те умряха, за да живеем ние”... но и някакви оглозгани следи от оптимизъм все пак са необходими. Днес всеки сам трябва да намира, да спасява, да налучква нещо ГРАДИВНО за себе си.

Посвещението ми на двамата млади колеги е важно за мен. Единият е художник, теоретик и педагог, а другият е изкуствовед-художник и активно обществено ангажиран, преподавател, а и заместник-ректор. Посвещението е израз на опипващата ми, изморена, но неизчезваща нагласа и нужда от социален оптимизъм - днес, сега, в България, за мене лично, а може би и за неколцина още, други хора...

Радвам се, че Петер е написал книги. Смятам, че те са полезни и навременни. За малко хора са предназначени тези книги, но в тях има авторска искреност. Мотивът за написването им едва ли е бързото, хитро и непочтено натрупване на пари. А за „чисто научните” качества ще говоря с автора от личното си становище. За мене е достатъчен фактът, че тези книги са създадени в днешните дни и са безкористни. Безкористни са на фона на кипящата, буйна стопанско-строителна например деятелност на много „бизнесмени”, които творят, градят, съсипват активно. И Свилен Стефанов е написал книги - 2 от които аз ценя и зная. Благодаря на Свилен Стефанов за спонтанния подарък, който ми направи, като ми връчи брой 1 от 2010 г. на „Изкуство и критика”. Отиваше да заложи няколко броя на списанието „за продан”, а и за уверение, че тиражът от 300 броя ще е реално нужен и възможен.

А чрез благодарността ми към Стефанов, разбира се, се радвам и приветствам всички млади колеги - ентусиасти, за почина да се издава списание за изкуството. Имали сме такова още в 1903 г. За мен това е реалният оптимизъм, почтеност и осъзната градивност в нашите интересни сегашни дни. Несъзнателно изплува в главата ми краят на едно въведение - от безкрайно далечната 1952 г. - на Бернард Бернсон за Италианското възраждане: „Истинското произведение на изкуството ни помага да станем по-хуманни и човечни. В противен случай то е лъжливо. Без изкуство - изобразително, словесно, музикално - нашият свят би бил джунгла”.

5.11.2010

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2010, № 11 (132)