ЗА ХУДОЖНИКА ГЮЛЕМЕТОВ - НЕОБИЧАЙНО

Тодорка Каменова

web

Необичайно е - днес - да се пише славословие за един човек от съпругата му. Необичайно е да се изрази нещо изкуствоведско за художника от изкуствовед, която е била 40 години редом с него. Във време на разделно мислене, на разделно хранене и диференцирано поднасяне на информация есето за Кирил Гюлеметов се отнася само за художника. Да, само за художника, колкото и странно да е това. Защото съществува и човекът Кирил Гюлеметов - илюстратор, умдрукер, учител по рисуване; забавен и щедър приятел, баща, партньор по табла и шах, удивен любител на жените, артистичен разказвач. И всичко това е неразривно свързано с творчеството му. Но то сякаш поглъхва в настоящето под яркото цялостно усещане за художника и художническото у Кирил Гюлеметов.

Във време на дълбоко отблъскване от наподобителното рисуване, от точното копиране на натурата Кирил обичаше природата. Именно натурата. Наблюдаваше дърветата, лодките; гледаше Копитото на Витоша - постоянния изглед от дома ни. Съзерцаваше видимите обекти. Постепенно разгръщаше умението си да рисува с офортната игла направо върху цинковите плочки. Странно е, че подписваше всички свои гравюри и ги датираше! А днес, 30-40 години след рисуването му, незначителната натура в Созопол, Трявна, Велико Търново или Балчик вече не съществува. Къде са част от старите къщи на Созопол, странните корабчета РК, лодките на малкия кей или изгледът към Василико, бил по-късно Мичурин, после Царево? Летуванията на море, пътешествията, свободните часове от служебната издателска работа... които раждаха гравюри. Съзерцаването на природата, разнообразните нюанси в нейните настроения, осветлението или самото състояние са сгрявали любовно това рисуване с игла на открито. И като че ли фантазия, изобретателност, необичайно хрумване не са присъствали в този постоянен творчески труд.

Но металическите момчета, механичната птица на фона на звездно небе, или “Пазачът на вотивите” опровергават всевластното - като че ли - натурно-пейзажно създаване на Кирил. Занимаваше го неизменно пространството, сглобките и отворите в обемни тела, както и различните знаци - букви, руни, вотивни символи. И без да се вдава крайно в т.нар. модерно мислене, изразяваше себе си и в измислени обекти. Измислени, фантазни, неочаквани, изплували от различни исторически пластове, но винаги със силно преживян конкретен и натурен повод.

Обичаше Рембранд и Брьогел; с часове съзерцаваше пъстроцветните персийски миниатюри. Скицираше детайли или копираше внимателно неща от тези художници - стари художници. Преживяваше ги като майсторúя, технически похватности, но и като живи, близки хора: Каква душичка човек е Рембранд в “Малката проповед”! Подобни думи се редяха и за Брьогел, особено след поразилото го майсторство, видяно във Виенската галерия.

Бешков, пространството, характерното в хората... също бяха сред несекващите извори на възхищение и аналитично осмисляне. Именно аналитично-рационално, но свързано неизменно със занимаващите го в конкретен момент сюжети и състояния. А те - сюжетите, обектите и неговите собствени емоционално-образни преживявания - се редуваха. Следваха без натрапчиво повторение. Понякога имаше паузи от месеци. Но новото връщане към любимите, работени веднъж теми, никога не беше пълно повторение. Сред тези дълбоко лични преживявания слънчевите спомени от детството му и Брацигово, родното място на баща му, бяха неизменно силни, живи. Бяха постоянни.

В. Стайков, В. Захариев, М. Парпулова, Л. Зидаров, Ал. Денков, С. Атанасова и Л. Паликарова, П. Панев и Жани Димитров, Б. Бенев... Изброяването може да продължи още. У дома има десетки творби, които пазеше и любовно преглеждаше. В непредвидими за мен моменти изхвърляше свои стари работи. Внимателно редеше останалото, но никога не посягаше към подареното и събираното от други художници. Множество оригинали на корици, илюстрации, винетки и форзаци се намират в папките редом с възрожденските народни щампи. На тях отделяше месеци реставраторска прецизна работа преди отпечатването им.

Живописта върху платно или шперплат беше занимание за необичаните от Кирил зимни месеци. Още в ранните години редеше натюрморти - кани, мелнички за кафе, плодове, старинни гърнета. С наслада, но и с настойчиво преценяване се стремеше към придаване на материалност. Материите на разнообразните платове, глечта на печените грънци и металният блясък на хаваните го пленяваха. А над всичко това стоеше вътрешната потребност от светли, багрени, разнообразни хармонии.

Множаха се в годините пъстроцветни парчета, стари ютии, работили с горещи въглени, халби и мелнички... Тези пъстри и обичани предмети влизаха в илюстрациите, в блокчетата за оцветяване, в честитките, в екслибрисите, които правеше, в рисунките.

Винаги съм смятала, че художникът дяла, рендосва, кове рамки, слепя разни материали и... ето го материалното - природно, но и човешко обкръжение. С велико спокойствие Кирил почистваше плочките за отпечатване. Изземаше понякога с разранена от отпечатването длан мастилото, полираше ръбовете на плочките. Имаше виртуозна сръчност на ръцете. Но и методично извършваше отделните фази на отпечатването. Заедно с това поставяше плочки - фаянсови, в бани и кухни - на стареещи самотни съседи от блока; на приятели също. Майстореше закачалки за дрехи, правеше костени коски, зарчета или кутии “за разни неща”, папки, паспартута. Независимо от ширещия се концептуализъм и виртуалност наоколо, художникът в Кирил Гюлеметов правеше предмети. Изработваше ги любовно, но и строго критично ги преценяваше като резултат. Точно така, както избираше измежду многото отпечатъци най-качествения накрая. И слагаше със задоволство Е/А (естамп ауторис). Тези букви отбелязваха традиционното занаятчийско доброкачествено изпълнение, но то беше и осъзнато творческо, и майсторско създаване от художника Кирил Гюлеметов.

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.02.2005, № 2 (63)