Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВЕ СЛУЧКИ В ЩАТА ОРЕГОН

Тодорка Каменова

web

Не шофирам и нямам никакъв интерес към колите. Дълго не различавах москвича от пежото. Двамата с мъжа ми не събрахме за целия си брачен живот, а той бе 40 години, пари за кола. Не че беше невъзможно, но бяхме решили да не се натоварваме с грижи по поддържането на лека кола, а и още по-малко можехме „да се вреждаме” за такова благо - рядко, скъпо, малко претенциозно, каквото беше личното моторно „возило” преди десетилетия. Та аз нямах, а и сега нямам, никаква автомобилно-шофьорска култура.

Но в Америка, в страната на големите разстояния, на непрестанното движение „в кола”, на голямата динамика, аз си заплатих за автомобилното невежество. При едно паркиране пред Японската градина в Портланд оставих на задната седалка моята платнена торбичка с някакви дребни лични вещи. Хем бях чела - случайно, чакайки някаква шофьорска заверка на дъщеря си в полицията - бях чела, де, яркорозова безплатна листовка за личната безопасност на американския гражданин. Това беше в Бостън - град голям, стар, с културни традиции - и бях прочела розовото листче от любопитство и да скъся чакането.

Японският парк в Портланд е великолепен с пътеките си, миниатюрните мостчета и живописните групички дървета, подстригвани и поддържани по неповторим начин. Денят беше сиво-дъждовен, както често е тука, близо до Тихия океан. И следобедните посетители на парка бяха малко, а и колите на паркинга пред входа му - 3-5 най-много. Червената ни кола беше съвсем сама, когато след едночасово разглеждане се върнахме при нея. Задното стъкло беше счупено донякъде, около колата имаше блестящи стъклени парченца и дъщеря ми - вече „печена” в американския живот - не се очуди и разтревожи много. „В Бостън една сутрин по цялата улица край единия тротоар на колите бяха счупени задните стъкла. Някакви наркомани, за развлечение...” Аз бях твърде стресната, но се включих в бързото дочупване, което много зарадва и развесели едногодишния ми внук, който се смееше при шума от чупенето докрай. Дъщерята беше обезпокоена от друго. Предстоеше да шофира до мотела без стъкло, в дъждовното ветровито време с детето на задната бебешка седалчица и необичайните - за нея като водач - правила на движение в големия оживен Портланд. Беше разтревожена и от отказа на застрахователите да поемат част от разноските, защото не била предвидена подобна компенсация. Но в замяна компанията бързо, точно и любезно посочи монтьорски сервиз, където щяха да поправят незабавно щетатата. А в големия, непознат и труден Портланд тази точност беше голямо облекчение.

Вечерта чак - спокойни, но поизморени от впечатления и от неочакваната случка - открихме, че мизерната ми торбичка от задната седалка липсва. И тук започва интересната поредица от случки, в които аз се оказах никой в Америка. А като документ нямах нищо друго, след като паспортът беше изчезнал: нито кредитна карта, нито банкова сметка, нямах шофьорска книжка, а и нищо друго, дето да е мое, освен аз самата. Но това нямаше значение. Дъщеря ми бързо заяви в полицията и описа всичко точно: времето, мястото, климатичното време и отликите на колата. Каза за платнената торбичка и за откраднатия чуждестранен паспорт. Полицаят отсреща укорно казал, че не се оставя нищо на задната седалка, че случката е естествена, и запита - очевидно - за имената. Последва бавно и повторно изговаряне на непознатите три думи и... с това се свърши. След дни полицейското уверение, че не съм загубила, продала, подменила и т.н. паспорта си - пристигна. Занизаха се малко напрегнати дни, докато получа от София в Юджин личната си карта, закупя билет до Лос Анжелис и обратно самолетно, и да изчакам получаваните от софийската полиция данни за временен паспорт - пасаван. Но в Консулския отдел на България в красивия и емблематичен Лос Анжелис също преживях забавни изненади.

Липсата на увереност пред чиновническото съсловие в България проработи и тук - на малката „българска” земя в САЩ. С усилие попълних многото точни данни, които бяха нужни. Но запънах пред личните номера на баща ми (1904 г.), майка ми (1913 г.), на покойния съпруг (1938) и децата под 14 години. За децата - нямах такива - облекчено подадох документа. Не беше верен, не беше валиден. Така отсече чиновничката. Децата ми бяха над 30-42 години нагоре - също трябвало да са отразени. Платих долара за нов екземпляр, обясних, че е невъзможно да зная толкова много номера на карти отпреди век или десетилетия. Повторното попълване ми създаде проблема да обясня защо съм попълнила графата „псевдоним”. Младата чиновничка учудено запита защо съм попълнила там име. Отговорих, че така съм писана на книги, дето не се изисква полицейска точност. Дали смяташе, че само криминално проявените, известни на полицията имена се попълваха? Или нещо друго имаше в това учудване? Така и не разбрах. За щастие имах със себе си електронния си билет от Луфтханза с трите имена и датата на отлитането ми обратно. Та се намери един-единствен „хартиен факт”, че аз наистина съм аз, че съществувам и даже няма да съм наказана. И това, заради перфектния документ от портландската полиция. Ясно беше, според него, че няма глоба и че мога да взема безплатен вестник на български, който се печата в Чикаго, така се разделихме благоразположени. А сега, като слушам по радиото за разправията около името Куйович, дето бил наркотрафикант и дълго се ползвал от напълно законния си български документ за самоличност, „отсявам” малко по-различно педантичността в Лос Анжелис.

А след Консулския - 2 часа с облекчение разглеждах чудесните южни - испанско - театрални, като декори, къщи, с великолепните градинки, и с палми, и с рододендрони; гледах перестите облаци в синевата. Часове чаках в огромното летище на Лос Анжелис, четейки книга до късната вечер на полета ми за Юджин. Но на поста за пропуски („чекирането”) отново ме слетя чиновническа осторожност.

Служителят държеше недоверчиво малката ми българска лична карта. Изглежда не беше срещал често такова нещо. Заключи, че съм рускиня. Не му противоречах, а и той продължаваше да търси нещо по картата, като я обърна и наопаки. Че съм рускиня, бях научила много отдавна, защото даже „гедеерските” студенти - гости на наши в България - знаеха, че руската азбука се ползва и у нас. Те не подозираха, че и в Монголия тя служи с успех. Но... голямото си е голямо, а най-голямото славянско е руско и това с кирилицата е обяснимо. Междувременно служителят ме попита защо не е отбелязана датата на годност в картата ми. Обясних му, че съм твърде стара, че е до момента на моята смърт и това е написано. Думата „безсрочен” не е в моя беден английски речник, но рекох, че никой не знае точната дата на кончината. Чиновникът посочи дребните английски букви пред думата безсрочен и отново попита защо няма дата, както е посочено. Да, единствената непреведена дума, но записана с кирилица, се мъдреше на картата и... туй то! Пропусна ме, но повика още една служителка, та двете щателно и подробно провериха цялото ми тяло - ръцете, под мишниците, надолу. За стъпалата не се безпокояха, бяха сигурни, защото и аз - както всички останали - бях боса, без каквито и да било метални неща по себе си.

Седнах накрая в самолета, видях черната пустош, загасваха и изчезваха постепенно блещукащите светлини на града Лос Анжелис. Зет ми ме чакаше в среднощна доба да отпътуваме с кола до дървената им „поднаемна” къщичка, дето ми се видя като роден дом в познатия, станал близък и уютен град - града Юджин в щата Орегон, близо до Тихия велик, огромен и мощен океан.

 

* * *

А в Юджин разхождах малкия внук Захари, наслаждавах се на есенната великолепна цветност в юджинските градини с разнообразна зеленина и опознавах постепенно квартала, в който живееха моите близки. Научих добре детската площадка за игра: с люлката, въртележката и неизменни пъстроцветни играчки от пластмаса. Наблюдавах трогателните грижи на майки, татковци, а и „родители” на множество породисти кучета - също редовни на детската площадка. В захлас - понякога - гледах разнообразните, предимно дървени къщички, излезли като от немски илюстровани книжки за Хензел и Гретел. Имаше изобретателни кинетични украшения, раздвижвани от вятъра в някои от дворовете, и мислех, че зная добре отъпканите пътища на ежедневните разходки с количка или с „каляска”, в която седи Захари. Но изненадите и тука преследваха моята самоувереност в пешеходството, като начин на придвижване в града Юджин. Смятах, че добре поддържаните части от уличната мрежа са по-важни, изненадвах се, че често те са частни и... не за случайни пешеходци. Усвоявах пространството на квартала. Запомнях най-красивите къщи и градини.

Един ден Захари спеше в каляската и до часа на кърменето оставаше време. Смених обичайния маршрут и силно надцених зрителната си памет, като мислех, че ще се върна обратно, запомнила най-хубавите къщи и градинки. Една част от Юджин е разположена на хълм. Къщите са сред високи, мощни борови дървета, а често и сред плътна гора, през която се вият стръмни улици. Очевидно е било застроявано без по-строг и обмислен план. Та някои улици бяха като серпентини по хълма, други се спускаха неочаквано надолу, за да продължат рязко нагоре. Бутах каляската, гледах къщите и умората ми нарастваше. А наближилият час за кърмене също ме тревожеше. Твърдо решена, че ще намеря къщата и улицата - добре знаех името й - поех рязко надолу към голяма централна артерия с магазини. Потна, но овладяла каляската по стръмното слизане, запитах една магазинерка за улицата. Тя не я знаеше, същото се повтори и в съседния магазин. Объркваше ме и „бързоговорният” английски. Срещнах, за щастие, възрастна жена, вярвах, че говори бавно и я попитах вече не за улицата, а за гробището, до което беше къщата на моите хора. Жената любезно ме попита в кое гробище е моят покойник и че те са две, та по датата щяла да отгатне дали става дума за старото или за новото. Бяхме се разхождали често с внука в добре поддържаното - зелено, осеяно с цветя - също на стръмен хълм гробище. Там имаше доста еднотипни самолетчета и бойни атрибути по хоризонтално поставените плочи: корейска война, виетнамска война... Реших, че това е точен ориентир. Жената обясни, че е невъзможно да стигна пеша и с каляска до това гробище. Погледна ме - все пак - окуражаващо, пожела добър път. Благодарих, разкопчах палтото си и запълзях обратно по хълма. Трескаво преобръщах в ума си всичките хубави къщи, запомнени знаци и „сигурни ориентири”.

А коли - в работните часове и в тази част на града - няма. Освен умората, събуденият Захари и напредналото време, прибави се и паника. Бутах и влачех каляската почти в отчаяние - и, о, чудо! - насреща ми кола с млада жена вътре, с бебе на задната седалка - с лице към изминатия път. В Америка бебетата над 1 годинка вече седят в „превозните си трончета” с лице към пътя. Та с радост отбелязах: връстник на Захари по месеци. Майката спря, не знаеше улицата, но щедро ми даде памперс и бонбонче. Благодарих трогната и... продължих отново. Захари се залъга за кратко, а аз вече бях на кръстовище, почти на върха на хълма - и спрях отчаяна, но решена на всичко. Извадих детето, погалих го - а часът за храна беше отминал - и зачаках. Какво чаках? Ами колата, вездесъщата, полезна и неизменна кола! Надявах се все пак, че късметът няма да ме изостави съвсем в неразумната пешеходна авантюра.

Да, този ден шансът ми беше добър, защото се зададе кола-комби, шофирана от висока, яка жена. Често си спомнях - по аналогия - за руските жени в някогашния СССР, които работеха яко, командваха добре децата и мъжете си и... се справяха с живота. Бяха дигали женски бунтове срещу забраната на ООН в едни години да упражняват миньорска професия и да слизат под земята. Та и американките - тука, в Юджин, по улиците и в паркингите - се справят бодро с децата си (2-3 най-често), с товаренето, шофирането и грандиозното един път седмично пазаруване с метални колички в суперите. Количките се затрупват с пакетирани провизии. И в тези обичайни возила, над покупките често седят малки дечица, за които са премислени специални столчета. Американките са силни, устойчиви, жизнеспособни същества и практични майки!

Моята избавителка от кръстопътя също не знаеше улицата, но рече, че е на 10 минути от дома си, че има карта и ще иде да я донесе; да я чакаме тука. Детето вече наддаваше тревожни звуци, аз си представях безпокойството на майка му и... стоях изтръпнала, чакайки. Колата се зададе и спря. Жената се скара на тримесечното си куче отзад и двете заедно качихме каляската. За мигове Захари беше на седалката, а бебето-куче радостно замаха опашка и го подуши. Стопанката го смъмри и рече: „Извинявайте, то е много разглезено дете” и го сгълча отново. Потеглихме. Улицата и къщата бяха на около 10 минути път, но картата беше сигурният ориентир. Спряхме пред дома, където гологлава, тревожна, по средата на улицата стоеше дъщеря ми и съседката Илейн. Майката грабна Захари с думите: „Добре, че не сте потеглили на юг, за Мексико, или за Куба!” - „Защо Куба? Как бихме потеглили?!” - не смеех да задавам въпроси - гузна, виновна, изморена.

Благодарих на милата, човечна и спокойна американка. Възхитих се от нея, още в момента, когато вдигнахме заедно обемната каляска за бебето със специална метална приставка, за да бъде теглена от велосипед. Само комби можеше да поеме каляската и аз вътрешно почетох горещо добрата съдба, че изпрати тъкмо такава кола, а още повече, че тя имаше такава добронамерена, сърцата и щедра шофьорка.

Дъщеря ми беше звънила в полицията, съседката беше предложила колата си, за да ме търси из квартала, а след малко се появи зет ми, повикан в паниката спешно от работата му. Сега звъниха отново - за намирането ни. Смущавах се от неразумието си и по-късно плахо попитах нещо за пътуването до Куба. „Хора изчезват тук, а ти ходиш напред-назад неуместно!” Умълчах се. Отново си спомних за спонтанната любезност на майката с памперса и бонбончето. А пред вътрешния ми взор се появи лицето на жената, дето отдели време за картата, за връщането обратно и естествено, помогна без корист, без помайване и без никаква следа от показна човечност.

 

 

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2008, № 7 (104)