Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДО БОСТЪН И НАЗАД В 2006 ГОДИНА
(Бележки за галерии в Нова Англия, САЩ)

Тодорка Каменова

web

След дълги колебания реших: ще пътувам за Америка при дъщерята и зетя, та каквото ще да става. А какво можеше да става? Всички наоколо поощрително кимаха: браво!, ще видиш свят!, ще отидеш в Новия свят!... И след доста изнервящо чакане в Американското консулство - все сред млади, неспокойни кандидат-емигранти и бригадири - получих доживотна виза. Дали поради старостта ми или поради невъзможността да натежа зле на американската икономика... не разбрах.

Самолетът на компанията AL ITALIA беше приветлив, английският на стюардесите - доста непонятен, но изгледите от Италия по телевизионния екран - чудесни. На огромното за мен летище Милано имаше многолюден, разнообразен народ от всички раси, цветове и размери на човешкия род. Там магазини... безброй, лъскави, пълни със стоки - екзотични, скъпи и странни. Вторачвах се в огромните рекламни фотоси на фирмите VERSACE и GABBANA и се мъчех да доловя към коя исторически епоха бяха облечените и полуголи манекени. Така и не схванах нищо. На едно място блестящ римски император позираше редом с нимфи от епохата на Луи XIV и насетне. А насрещният - пак огромен, лъскав и перфектно отпечатан плакат-реклама - представяше момци в романтични сака, фракове и ризи от XIX в., насочили старомодни пистолети към Наполеонов гренадир. Но срещу него извиваше снага полугола девойка с антична туника, закачена за едното рамо. Обхождайки петте големи реклами, времето за чакане мина. Размислях за разните исторически епохи и смешението им в рекламите и съвсем не предполагах, че ме очаква къде-къде по-голямо и разнообразно смесване.

Рис. Борис Ангелушев За разлика от 30-годишния Алеко Константинов, пропътувал много места из Европата, аз не бях стъпвала в Париж; в Милано престоях преди десетилетия два часа - в колективна екскурзия за млади художници - с кораб до Истанбул, Атина, Сплит, Венеция - и със самолет Милано-София. Не че ми беше виновна само "желязната завеса" на нашата младост, но и собствената инертност се прибавяше към моето плътно българско приземяване и битие.

Американският самолет беше огромен. Предстоеше ми да видя и прелетя Атлантическия океан. Неколцина близки ми казваха, че преживяването е грандиозно. Зет ми очакваше да види ясния силует на Матерхорн в Алпите. Бяхме в средата, прозорците - далечни, а скоро затъмненото пространство на самолетната вътрешност ни унесе в дрямка. От време на време проплакваше малко бебенце-азиатче, но биберонът помагаше на спокойната майка. Виждах само осветените части от огромното крило на машината, усещах черната пустош на пространството и се смайвах - на моменти - от мисълта за малкия, нищожен човек, зареян във въздуха и мощта му - от упорство, смърти, героизъм и дързост - създала това летящо чудо.

На Американска земя в Бостънското летище претърсването на пътниците, събуването на обувките и отстраняването на всякакви метални предмети от телата ни, беше комично. В огромните пространства на коридорите към разните "гейтове" (порти) и коридори за излитане чиновниците-полицаи бяха бързи, точни, настойчиви. Веднага усетих дисциплинираната, размерена практична организация във всичко - надписи, точни означения за насоки и помещения, многоброен персонал за багажи, за свалени колани и джобни предмети, за паспорти... за всичко. Бързо, премислено. Но в цялата тази огромна маса от пътуващи хора владееше някаква машинизирано-индустриална хладност. Странна е подредеността и разделеността на всичко и всички. Но какво ли би било нашето балканско емоционално суетене при този огромен, неспирен поток от пътуващи, чакащи, прехвърлящи се за 2 часа от коридор за един континент, в друг? Къде е времето на Алеко, пътувал от Хавър до Ню Йорк за 7 дни и с кораб!?!

А може ли да се пише днес пътепис, като имаме на телевизия, видео, компютър, та и на "дигитални" снимки какво ли не, и от всички точки на планетата? И то както си седиш на топло у дома и хрускаш чипс пред чудесата! Но огромните пътуващи човешки маси по летища и гигантски шосета опровергават мисълта за застойност, причинена от скоростта в развитието на техниката.

И отново се замислих за ненаписания си пътепис. Специално прочетох пътеписите на Алеко Константинов. Бавно преминах през "До Чикаго и назад", който се знаеше - доскоро - от всяко българско учениче, а и сега все още от някои деца. "...Остарял е Алеко, сподели на родителска среща една майка, този Ниагарски водопад..." Та четох Алеко, на стари години пак, спомнях си писанието "Америка" на Жан Бодрияр (1996 г.), и пак Алеко... особено края на "Чикаго"-то. Не е остарял той! Нито пътеписът ще изчезне, защото човечеството твори много дяволии, надскача скоростта на усвояването и разбирането им, на тези дяволии, де... но сам той - човекът - все запазва нещичко от непонятната си същина, и дали най-добрите части на същината си?

Рис. Борис АнгелушевИ все отлагам написването на текста "До Бостън и назад" заради съмнения и ежедневни битови, вечно неспирни работи. Трябваше да върна книгата от двутомното издание на Алеко (1974). Взех по-старото - от 1963 - с чудните, живи, неповторими рисунки с перо на Борис Ангелушев. И те стари, и хартията евтина, и томчето скромно, малко издание. Но словата - смайващо живи; неповторимо четиво и с мили картинки! Та попадам пак на думите: "...Индустан, Китай, Цейлон, Япония, Сандвичевите острови (ах, тези Сандвичеви острови всред Великия океан, израсли са ми на сърцето!)... Сан Франциско... че тогава да ви дръпна едни пътни бележки..." И ред по-долу: "Може да дойде време и аз сам да се чудя на този си ум, може би и аз да стана ПРАКТИЧЕН, ПОЛОЖИТЕЛЕН. ...Ама на, младини!..."

Но в мислите си за ненаписаните бегли впечатления и трудността да си съвременен пътеписец прочетох отново с тревога и благодарност Алековите думи от стотната страница на "До Чикаго и назад" (1963): "Капиталът в Америка е достигнал до най-високото си развитие и е задушил своята родителка - личната свобода". И малко по-надолу се говори за романа на Белами (Edward Bellamy), който представил като утопия обществения живот на XXI век. А сега ние сме реално в началото на това време и Алеко казва: "...Романът не е дотолкова фантастичен, не е безусловна утопия... Но въпросът е в какво ще се превърне човекът, личността, когато се осъществи Беламовият идеал... (1963: 100-101).

Плакат от изложбата "Американци в Париж 1860-1900", MFA, БостънИ така, човекът, личността са заплашени в XXI век. Бързина има, удобства много, обилие и стоки, труд - както отпреди Христа - тежък и изнервящ за огромни маси от човечеството. Но и пустота някаква владее милиони хора. И всеки един го вълнува нещо, което е - все пак! - лично, неповторимо. То е изключително важното за него и само за него, въпреки гигантско обезличаване на личността в нашето - "sorry", не е моето време XXI век - но и в стария XX век.

Стъпвайки на Американска земя отивах да усетя новия живот на моите деца-емигранти, да им помогна с нещо, ако те ми поискат, и да гледам музеи. Защо именно музеи? Години наред говоря за история на изкуството пред млади хора и за всичко, що се смята за пластично изкуство - статуи, картини, керамики, съдове, гравюри... всичко това ми е близко и любимо. А в Бостън музеи много, шедьоври колкото щеш и разнообразие голямо. Та като посготвя на моите деца-емигранти, отивам с часове в музеите. И там е животът ми с дългата професионална работа и интереси.

* * *

Музеят за изящно изкуство е огромен. Но думата огромен не значи нищо в сравнение с България, в която всичко е малко и съвсем малко. Голямото е важно и силно, а малкото е слабичко и като че без значение, въпреки че без малкото не е възможен светът. Бях учила в огромна, силна страна в 60-те години - в сегашния Санкт Петербург на някогашния СССР - та огромните разстояния и специфичната сила и значимост на голямото ми бяха по-познати.

Галерия MFA, БостънГалерия MFA, БостънГалерия MFA, Бостън Та в големия, важен, централен Музей на Бостън са представени всички цивилизации и епохи с достойни - типични, качествени - предмети. В този музей още владее идеята, че изобразителното изкуство е буквално материално. И видеоинсталации, виртуални продукти и крайни новости се намират извън МFА. Ще кажа сетне за един друг музей - МАSS МOCA - в града Ню Атлантик - където пък владее изцяло модерното изкуство. Та в МFА голямата временна изложба "Американци в Париж 1860-1900" беше важният акцент за сезона. В множество зали, отредени за изложбата, са представени големите и значими за американската култура личности: Сарджънт, Уистлър, Мари Касат. Чудесни портрети, виртуозна цветност и импресионистични похвати владеят в това централно, организиращо ядро. Но не е забравено нито началото - първия художник предимпресионист за Америка, нито "маргиналното", което е фонът на големите. А това маргинално, както сега модно се казва, е подредено много разумно: представени са всички, вярвам, съвсем всички пейзажисти-американци импресионисти, всички малки и по-големи ученици на Клод Моне; показани са бегли скици на големите френски учители - в ателиетата, в етюдните им занимания на открито... Всичко това е подредено с дати, с имена, с пояснителни текстове - големи, изписани едро на стените и малки, по-подробни - редом с творбите. И ако си любител на гледането - с естетско виждане стоиш пред самите картини, а ако те интересуват исторически факти и конкретни подробности всякакви - четеш. И има какво да четеш, да запомняш или да обмисляш. Естествено е, че има екскурзоводи-водачи, гидове, на няколко езика, слушалки-водачи и персонални гидове, ако си страстен и богат любител на знания и зрителни наслади. За ценоразписите и информационната конкретност и подреденост - малко повече думи. Защо ли именно за тези две неща?Ами нали идвам от България, където зная повечето големи и малки музеи на страшно малката ни страна, която има наследена голяма стара култура, а и малко безкултурно я пази и показва.

Всички видове билети са означени на всички езици с точност - за ученици, пенсионери, приятели на музея - а тези приятели са 3 категории: щедри, поддържащи и малко помагащи. За големите заможни и щедри ценители на музея не става дума, защото има важното, ласкаещо всеки дарител НАЗОВАВАНЕ на залите, в които са разположени даренията им, на тяхно име. Това стряскаше в началото ленивото ми съзнание да търся по епохи и автори шедьоврите и творбите. Разбира се, точни схеми на разположението може да вземе безплатно всеки посетител, както и множеството рекламни листовки, диплянки, сувенирни картинки.

Много часове се нужни, за да се обходят залите за древноегипетско, елинско, римско изкуство. Но в Европа тези неща не са трудни за разглеждане: има ги в Лувъра, в Лондон и Берлинския музей, както и в десетки други хранилища на древности. А и нашата "страна като човешка длан" има великолепна античност, тракийска металопластика, блестящи съкровища.

Но нали съм в Америка? Напред, да гледам американското в музея. И то присъства в много зали - помещения за живопис и мебелировка от края на XVIII и XIX в. Чудесни, трогателни наивистични портрети с маслени бои, исторически и военни платна по европейски начин, но с неовладяна академична цветност или пък с грубоватички нарушения в рисунката, в подробности по облекла и предмети на бита. Но затова пък каква жива, въздействаща точност във физиономичното сходство, в ярката историчност на "онази" Америка! Така един зъболекар е изрисувал себе си с многодетната си фамилия през някакви зимни следобеди в някакъв по-северен щат. Защо "зимни" и "северни" са следобедите, като ги няма в картината? Ами подробният надпис редом с творбата говори за лошите, заледени и трудни пътища, които карали зъболекаря да бъде пътуващ лечител през топлия сезон, а в зимите бил шапкар и рисувал. Иредом с картините има столове - по холандски и английски тип изработка, има порцеланова посуда - и вносна, и местна, има обичайни бижута и облекла. И така неусетно посетителят е "потопен" без насилие и дидактика, но с премерена историчност - във времето.

За този музей Алеко отбелязва, че "преобладава класическата скулптура. Картинното отделение е съвсем слабо."

В една от близките зали до входа на MFA е подредено древноамериканско - а то е индианско - изкуство на маски, лъкове, обредни предмети и тотеми. А зад тази зала битуват африкански платове, които са от памук и показват как внесени от Европа тъкани са се преобразили тук - на африканска почва - и се е получила пъстра, радваща окото смесица от култури. И като гледам експонатите, бавно превъртам в съзнанието си словосъчетанието "афроамериканец", подсещам се за думата "роми", заменила цигани и... отново се сещам за малкото място, дето има много голямо смесване на минавали през Балканския полуостров големи хорски потоци: хуни, келти, кръстоносци, османци, арменци, каракачани и оставили у нас по нещо... Я себе си със смесено потомство, я някои неизтребими навици и традиции.

В неделните и празнични дни в Нова Англия се пътува. Пътува се по 300-600 километра, а и повече, за да се "почива и странства". И аз бях возена - от зетя и дъщерята - толкова много, колкото за 2-3 години заедно не съм пропътувала през редовните си служебни пътувания до Благоевградския университет, където работя. В Америка има къмпинги, места за разпъване на палатки и за паркиране на коли; за каравани и всевъзможни палаткови шатри. Животните, обитаващи тези национални паркове, са недосегаеми: черни редки мечки, други защитени породи бродят и не загиват от бракониерски куршуми или от неуместно дадена храна. Надписите наоколо - и навсякъде - са със забрани и заплахи.

Но освен паркове, къмпинги, високопланински пътувания по хълмове-планини (а тук те са ниски, хълмисти, но планини - все пак!) - има и селища. Редят се крайпътни квартали и стотици малки антикварни дървени къщички. Те имат дълги надписи за старините, които предлагат. Та в едно от пътуванията достигнахме до градчето Пибоди в областта Ессекс. И отидохме в местния музей. Както си е редно, стара, неизползваема сграда е пригодена модерно, и с известно пристрояване е превърната в музей. И какво има в този малък провинциален музей, на място, дето не блести с "ПРЕСТИЖНА ИСТОРИЯ"? Всичко, което може да бъде показано като "овеществена история": американско декоративно изкуство, вносно изкуство от Китай, Индия, Япония; индианско изкуство, изкуство от Океания и изкуство... "морско изкуство" - изкуство на марината. Музеят не е голям, в сравнение с МFА, но с великолепното модерно пристрояване и адаптация е постигнат простор и светлина в музейните помещения. В него е включена дори една китайска къща, пренесена от някой си Ин Ну Танг. А как мислите съм запомнила толкова много вносни и местни експонати? В момента разгръщам една посетителска карта. Как обикнах и събирах - "като бедно невидяло" музейни пътеводители, направени практично, точно, икономично, но и естетично. Запомних и изобретателния начин да бъдеш привлечен - чисто икономически, но и социално-дидактично, а и естетически - към институцията МУЗЕЙ, с изписаната тук съзнателно дума само с главни, важни букви. За билетите и цените им - по-сетне...

Плакат от музея в Пибоди, Есекс А сега за колекцията на музея в Пибоди, показваща марината: всичко, свързано с корабоплаване и корабостроене от 1799 до края на XX век. И тук силно ме удиви и зарадва голямата сбирка от рисунки, вероятно на матроси от персонала в някогашни кораби. Колко много рисунки! - от скицници, от големи и малки листове - и всички твърде разнообразни като художествени качества. Подчертавам именно рисунките, а не старинните компаси или други вещи от преди 150 години. Подчертавам и поради важността на рисуването - Вътрешен изглед към музея в Пибоди, Есексдокументалистика, хоби или вътрешна потребност. Никаква комерсиална или практична цел не лежи като психически мотив за подобно действие "рисуване". Графиката у нас по-късно и по-трудно си проправя път между популярността на живописта, особено в портретния й жанр, и дори на скулптурата. А какво остава за рисунката в България. Да не говорим, че още нямаме художествена галерия, с кабинет по графика, а камо ли експозиция като в исторически музей, какъвто е Пибоди. Подобно обширно представяне на рисунки видях и в Музея на Кеймбриджкия студентски град Харвард. Там бяха отбелязали 400-та годишнина на Рембранд само с няколко оригинални рисунки на майстора, тяхно притежание, но с умело подбрани текстове за тях, тълкуващи творческите моменти и стиловите черти на тези няколко - малобройни - но скъпоценни оригинали-рисунки.

Близо до градчето Пибоди е Салем - градът на вещиците. На океанския бряг там се намира и корабът, дал първия залп в борбата за независимост. Множеството най-разнообразни символи на вещичеството - метли, черни кърпи, страшни знаци и черепи - изобилстват в този град. Прескочихме музея на вещиците, посетихме безукорно излъсканата и поддържана фрегата "на първия залп", където минахме - отново - през проверка за метали, взривове и други опасни неща. А докато се връщахме към колата - "майка закрилница" за Америка, а не като "гората-майка закрилница" за някогашна България - си мислех за Симона Синьорè. Някогашната драматична и популярна кинозвезда на Франция беше играла важна роля в чернобял филм за съдебния процес срещу вещици, станал в града, дето сме сега. А историята за процеса и осъждането на смърт заради религиозно-фанатична нетърпимост прескачам. Сегашната ни действителност с нищо - гледано по-дълбоко - не се различава от "вещическото начало", преследвано тогава. Къщата на адвоката, водил защитата, имаше само надпис; беше плътно затворена и - като че - забравена сред рекламно-туристическите знаци из града.

Отново в Бостън. По-точно съм в града Кеймбридж на щата Масачузетс, където има музеи на Харвардския университет. "Само на един мост, отдалечен от Бостън, Кеймбридж е духовен бряг на историческата Чарлзривър... рожденото място на висшето образование в Америка. Харвардският колеж, основан в 1636 г., и в срещуположната част на града МИТ (Масачузетския институт по технология) са прочути като епицентър на изявяващата се киберкултура". Така са представени Харвард и Кеймбридж в забавно и леко нарисувания пътеводител с карта-схема на 2-те "превозни" средства - метро и пешеходно достигане. Пешеходството тука не е на мода, но затова пък доброволното физкултурно-тичащо изпитание е широко практикувано - изглежда сред хората от средната и третата възраст.

Та сега за музеите на Харвардския университет, които са три, наричани Буш музей (1901), Саклер музей (1985) и Фог музей (1891). В най-рано основания - Фог - има Парица е царица Джото, Рембранд, импресионисти, Пикасо и Бранкузи. Тук има специална колекция от рисунки и гравюри, която е изложена за посетителите. Музеят Буш е за немскоговорящите страни с чудесна сбирка от немски експресионисти - с Нолде, през Клее и Кандински до Баухауз. И най-младият - Саклер музей - е за Азия, ислямско изкуство, Китай, Персия, Индия, Корея и Япония, както и за древни монети, редом с малко антична и романска скулптура. И тук смятам да кажа за цените, защото у нас, в Българско, всеки казва "бедни сме, цените са високи, парите не стигат" и с това се изчерпват всички беди, мислени и "во веки веков" напред, а и назад във времето. Но каква е организацията във всяко едно действие - обществено или лично? Къде са връзките между отделните фази и изпълнителски групи в едно начинание? Често ми се струва, че удивителната поговорка "всяка коза за свой крак виси" е особено важна и силно валидна за днешните хора, останали в България, дето е пълна с празни къщи и дето емигрантите се връщат само за да си поправят зъбите тук или да погребат някой най-близък сродник..., ако въобще се осъществи връщането.

Държа в ръцете си членско разписание за приятели на Харвардските университетски музеи за изкуство. Самите названия на трите музея са фамилни имена на дарителите-основатели, като последният - Саклер - е от най-недалечната 1985 година. В листовката прилежно и ясно са изброени възможните вноски за: индивиди - 55$, студенти - 45$, сеньори - 45$..., следват 75$, поддръжници - 125$, сетне 250$ и 500$. Отделно е означено корпоративното и институционално вложителство - от 500, 10 000 и т.н. Подробно са посочени и възможните условия за сключването на договорните условия (по категории) и изисквания: за споменаване на името или не, за записването му, за формата и начина на дарителството и т.н. Дали ще стане възможна подобна подреденост у нас, докато ще мога да наблюдавам света от старата си къща?

Но сега - напред, напред - за щастливо отредения ми американски Плакат на пленер в Бостън & Кеймбридж месец в Нова Англия с нейните шест малки щата Масачузетс, Род Айланд, Мейн, Върмонт, Ню Хампшир и Кънектикът. И в тази Нова Англия се намира градът Ню Атлантик, който е малък, спокоен, като че застоен провинциален град. Къщите са едноетажни, с подредени градинки, с малки магазини и имитации на късноготически църкви. По улиците вървят хора, спират се, гледат витрините. Вероятно някога жителите са намирали препитание в голям, стар фабричен комплекс. Сега той е музей и то музей, какъвто не бях посещавала досега. Открит е в 1999 година. А емблемата му Емблема на MASS MoCA е изписана с големи и обемни светещи букви на входната фасада. И това е хранилище на култура, особено със своя съвременен и авангарден тип показване. А какво е разположено в големите, просторни фабрични халета, днес леко видоизменени? Разнородни инсталации, съпроводени с мултимедийни средства за обогатяване на простото зрително човешко възприятие. Музеят няма собствен фонд. Той само предлага условия, организация и рекламна енергия за гостуващи авангардни творби, които битуват тука за 6 месеца.

Веднага си спомних за старата турска баня в Пловдив. Години наред млади художници работеха да се отреди тази ценна, но сега неизползваема сграда за показване на съвременни творби. Те са и актьорство, и слушане - успоредно с гледането на творбите - и живо моментно участие-включване на публиката с действия.

Та в Ню Атлантик имаше великолепна ретроспективна изложба на китайския художник Хуанг Янг-Пинг. Той е китаец по произход, но и китайски гражданин. В Америка се обучавам да разделям значенията на етнос, нация, Хуанг Янг-Пинг. Кошмарът на Джордж V произход (етнически), гражданство, поданство и т.н. А защо ли пък са спирам на този проблем, като той е "no problem"? И аз го зная по ярката му съвременна, най-съвременна форма - спортът. Гладиаторството на XXI век. Спортът, безспорно, е нещо обединяващо, организиращо огромни маси хора в някакво наелектризирано цяло. И само как точно ни се съобщава за какви огромни цени се купуват и продават играчи! Как бързо и користно се сменят поданство и родова принадлежност заради участие в олимпиада или в престижно състезание! Но това е реалността сега и... назад към експозициите в MASS MoCA.

Огромен, точно изваян слон, а на гърба му тигър в кош, среща посетителя в централната зала. Надписът гласи, че това е кошмарът на Джордж V, крал на Англия, а авторът е Хуанг Янг-Пинг (Huang Yong Ping, The Nightmare of George V). Антиколониални чувства са породили това произведение, което смайва - поне мен - с точните и наподобително представени герои, - като приготвена за огромен природонаучен музей творба! Въобще тук съм затруднена не само във възприемането, но и още повече - в описанието на подобни творби. Сюжетът или названието бегло насочват зрителя. Размерите и точността - казах - са смайващи, а словесните пояснения помагат. Асоциации, предполагани у наблюдаващите, подкрепени от точна рационално подредена мисъл "се сблъскват". Или това несъответствие между рационално и емоционално-асоциативно начало е проблем само за мен? Имаше творба от същия автор, показваща опънати мрежи рибарски и в тях малки, разпилени, блещукащи сребърно-метални рибки. Отново сме пред метафора, която сочи колониалното грабителство на богатства - за развлечение на владетелите-разточители.

Грета Прат. Деветте Линкълни На една стена девет огромни фотообраза на президента Линкълн показваха как историята живее и днес чрез хора, обединени в група, чиято цел е поддържане интереса към историята и героичната личност на този президент на САЩ. Грета Прат - авторката - изследва проблема за идентичността и сочи как 9-те Линкълни са обединени от единна цел.

Великолепни африкански платове кичеха манекени в естествена величина! Облеклата им бяха исторически точно ушити дрехи от епохата ла Луи ХІV и малко насетне. А редом с чудесните огромни кукли-експонати, на стените срещу тях течеше мултимедийно действие, доразкриващо същността на творбата.

В огромния приземен етаж на някогашната фабрика е разположена необичайна колекция: люлки, въртележки, виенски колела и прочие развлекателни съоръжения отпреди 50-60 години. Карстен Хьолер, белгиец, роден през 1961, създава инсталации, с които да изследва основните процеси в човешкото възприятие. Той строи абсурдни като действия, а и въздействия, панаирни возила. И веднага си спомних пъстроцветните кончета от панаирните въртележки, дето ги сглобяваха за седмица-десет дни в парковете преди Гергьовден. Сега в София Ленд има една-единствена - слава Богу и за нея! - въртележка от оная отминала епоха.

И пак - за последно гледане - най-привлекателното произведение на китаеца Хуанг Янг-Пинг. Той днес е 50-годишен, участвал е в много международни модерни изложби по цял свят, печелил е награди, променял е творческите си интереси и стила си... Бях поразена от огромна дървена конструкция, представяща скелета на праисторически динозавър. Той - Хуанг Янг-Пинг - е изградил с помощта на помощници-изпълнители творбата си. Смайваше ме мисълта за огромния труд, енергия и убеденост, вложени в това произведение. Но за мене, както казва Алеко в края на пътеписа си, най-важното е това, което аз съм видяла и почувствала. А Алеко говори: "Моля да не се забравя ни минута, че в тези пътни бележки аз излагам моите лични непосредствени впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите." В настоящия момент четенето на книги - изглежда - става доста по-рядко явление, отколкото е било по Алеково време. Чрез компютърни игри децата се обучават лесно и примамливо от 4-годишна възраст. А четенето е и труд, и трудно действие. За огромното мнозинство от възрастните пък е само отмора или възбуждаща среща със сензационни, криминални герои и "звездни красавици" или общуване с вестниците.

Последното ми впечатление - силно, положително, близко до същината ми, беше от рисунките на Хуанг Янг-Пинг. Те са много. Точно показват фазите на обмисляне и доразвиване на всяко едно от овеществените в материал произведения. Привличат ме, заковават ме с възхитеното ми внимание и затова, че са именно китайски: върху рехава хартия, с безпогрешно теглени от четката линии и свободни разливания на туша... И пак си спомням за "нашия" Христо Явашев, световен модернист - майстор на пакетажи. Той овеществява с огромни обучени екипи своите "пакети": на Райхстага, на Парижкия мост Понт Ньоф и другаде. Дава хляб на много хора работници, изгражда сложни системи за взаимодействие на отделните изпълнители. И това е добро, достойно, съвременно. Но успоредно с действията и видимата деятелност, той показва в изложби мисловно-емоционалното начало в рисунки: точни, виртуозни, евтини за изпълнение, малки и леки като моментните щастливи откровения на всеки творчески процес.

* * *

И така... аз се върнах в България ведра, изпълнена с мисли и Парица е царица впечатления от Америка. И осъзнах - отново, до дъното на съществото си - че светът е разнороден, сложно сплетен в местно и глобално, в национално и безродно, в специфично и общовалидно... Но вярвам, по-рядко ще ме спохождат мисли за оредяващата България, за изтичащите навън - отгледани, обучени, обичани в "нея България" - млади хора. Не ще се натъжавам силно, така ми се струва, пред пустеещата красива земя на отечеството, пред разнообразието и пълнотата на празните къщи по него - отечеството. Икономиката и парата диктуват - изглежда - и днес, както по Алеково време, както той говори чрез думите на бай Неделкович: "Парица е царица, како кажу у нас (1963: 39).

Но има и култура - "е па що значи това, те това?" - и особняци, дето се интересуват, а и се посвещават на нещо непонятно и трудно, и изнуряващо, каквото може да бъде създаването на култура; дълбока, непонятна култура, живееща редом с поп-, фолк-, чалга-култура, наивистична култура... все култура.

А накрая от пътуването до Бостън и назад у мен остана голяма благодарност и разбиране на моите деца-емигранти. Как мога да забравя полезното запознаване с музеите на Нова Англия? А ако не беше зетят - познавач и любител на картите, на пътните правила и на пътуванията? Защо да тревожа дъщеря си, ако е радостна и ентусиазирана от Америка с въпроса: "А кога ще се върнеш тука?" И когато си представя живо, че усетът към пътуванията, към странстването по планини, а там - по каньони и пустини - е закърмен и отгледан - навярно - в България, в отечеството, що да правя? И как да ми се ще да не се проявява и там странстването, в широкия, в далечния, а и близкия, чрез отпътувалите деца, свят на Америка?

* * *

Изглед от Бостън през деняНе остава място за толкова много видяно по улиците на самия Бостън; новия мост - символ на града "Заким Бридж", с неговата модерна конструкция от опънати метални "струни", за централната Библиотека, която в тежък класицистичен стил като архитектура и с латински надпис на триъгълния фронтон "Отворена за всекиго". Този надпис привлякъл Алеко Константинов някога. А новата пристроена част, несъществуваща някога, е толкова конструктивно-модерна! Спомних си бронзовата статуя на художника Копли, чието има носи площадът в центъра на града. А вляво от него се извисява готическа фасада Изглед от Бостън през нощтана храм, украсена с толкова много псевдоготически фигури и скулптурни елементи! Спомних си за смесването на стилове, моди и епохи в перфектните плакати на Миланското летище. Тук почти на всяка улица в центъра на Бостън има еклектика, наподобителни стилове, грижливо поддържани старини отпреди 50-60 години. Но въпреки съмненията и въпросите, остава топлото възхищение-удивление от огромната човешка енергия, влагана във всичко. А остава пред мен и задачата да прочета "До Чикаго и назад 100 години по-късно" от още един автор - почитател на Алеко Константинов.

22.01.2007 г.

 

 

 

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2007, № 4 (89)