БИБЛИОТЕКАТА В ЮДЖИН - ЩАТА ОРЕГОН

Тодорка Каменова

web

Америка, която обичам, още съществува по обществените библиотеки
Кърт Вонегът „Безотечественик”

Отново съм в Америка при моите деца-емигранти, но сега и при внука - бебе. Едва ли съм единствената баба-българка, дето отива отвъд океани да види внуче, а и да помогне с нещо.

След бостънските ми преживявания в големия град с много музеи и стари забележителности, попаднах в Юджин - Орегон. Градът е малък, спокоен, с дървени къщи и скромен „сити”-център. Наоколо има зелени поля, гори - вековни, огромни, иглолистни - и хълмове. Езера, безбрежни хълмове и гладки зелени фермерски земи, додето стига погледът. Реката Уиламед тече през някои от разпилените части на града.

Бебетата в Америка растат - оказа се, на място - доста по-различно от българските. Те се возят неуморно и постоянно в коли, колички; в „кенгура” и арабски „цедилки” на гърдите на майки и татковци. Пътуват децата в колите, стегнати и обезопасени като в самолет. И гледат в движение - всичко в движение - и къщи, и хора, и небеса, и... всичко в движение. Защото автомобилното движение е бързопулсиращата кръв на Америка по всичките й части и посоки. Навсякъде, ежеминутно и денонощно.

Но в това движещо се общество бебетата на град Юджин имат удивително застояване в едно място, ежеседмично. Това е градската библиотека. Тя е скоро построена модерна сграда и е удобна; великолепно удобна е за всички читатели. А какви читатели могат да бъдат посетителите-бебета от 6 до 12 месеца, би запитал, вярвам, всеки българин? Библиотеката предлага за най-малките 30 минути пеене, разглеждане на огромни цветни книжки, малки движения за забава и след „урока” - двайсет минути свободна игра с щедро изсипвани ярки играчки. Тях ги носят в кошове „доброволци” (така се наричат тука възрастните хора, помощници в библиотеката).

Детските занимания („Story time”) се водят от определени служители, които се редуват - очевидно - в някакъв установен ритъм. Библиотекарката-актриса - а тя пее, разказва и показва - държи в скута си кукла-бебе. Налага й се да кукурига, да мяучи и да ръмжи като най-различни животни. И тя го прави с лекота, вероятно с изработена похватност и усмивка. Усмивката - задължителна, усмивка широка, усмивка приветлива и заразяваща. „Имат всичко, та им се смее. Задоволени са” - би казал всеки трети тук в България, дето владее мрачна строгост и начумерена сериозност. Любезността у нас, вероятно, е лукс, излишество или нещо като глезотия.

Поучителна и мила гледка представляват 15-те - 18-те майки, насядали на пода върху евтини килимчета, държащи в скутите си рожбите. Разноцветни, едроглави, къдрокоси и бръснати, сламеноруси и черни - бебетата присъстват. Учителката поздравява с песен, заедно с майките, съпровождащи я, всеки един малък участник поименно; той носи, едро изписано, името си на листче, с което изпълнителната доброволка го закичва. Обикновено тя знае вече наизуст много от бебетата-читатели. Майките пеят, научавайки песничките - те се повтарят - а и са написани предварително на черна дъска отпред. Е, те биха могли да си вземат и листовки с текстовете и за деня, и за следващата седмица, и до края на месеца - пъстроцветните листчета са на удобно място, безплатни са и са полезни.

Много майки остават да поразгледат книги - в детската част на библиотеката - да си изберат нещо за четене у дома, да поразведат рожбите си из лавиците. Децата могат да ровят, да отварят и затварят албумчета и книги - по ниските рафтове - както желаят. А до всяка дълга полица има кът с меки играчки, с плюшени зверчета и разнообразни залъгалки.

Моят колега - също баба-„помагачка”, сподели за внучката си, която расте в Дубай: „Ами така е и там. Нарича се социализация на децата”. Социализацията като дума ме сепна, но си помислих, че е уместна за малките, а още повече и за майките. Тук всички ме питат: „Имат ли платен отпуск? Колко месеца е? Как е?” Нямат заплатен отпуск майките тук. Но имат достъпна и човечна възможност да общуват помежду си - тези майки разнородни, разноезични, и същевременно единни в месеците на ранното си майчинство. Те неусетно също стават общество.

А обществото, гражданското общество, се изгражда, изглежда, бавно и не особено леко в днешния индустриален век; век забързан, индустриализиран, машинизиран, най-общо казано - малко безчовечен век. Да, днес е време на техниката, скоростта и машинните улеснения, които програмират човека, неусетно го превръщат в ритмично, продуктивно - главно в предметния свят - същество. Съзерцанието, непосредствеността в преживяванията, като че са на изчезване.

Та спонтанните споделяния и разговори на майките ми се видяха мил, привлекателен оазис в голямото обилие на вещи и стоки, което съществува тука. Особено разточителство владее в МОЛ-ове, в супермаркети и други претъпкани и удобни халета. Там са местата на развлечението „пазаруване” („marketing”/„shopping”), където владеят и определени отношения между хората. Тези контакти, отношения, са установени, практични и регулирани. А през съботните почивни дни в Юджинската библиотека се организират детски музикални занимания за съпружески двойки с малки деца. Достъпът е свободен, понякога посетителите достигат до 100 души, а паркингът на библиотеката е безплатен в тези дни.

Много пъти си мислех за читалищата в България. Колко ранни, колко полезни и живи са били, бяха и се стремят мъчително да бъдат тези огнища! Дали е изникнала поне една обществена библиотека в последните гигантско-строителни години в София?

И още нещо неизменно стоеше пред очите ми и в съзнанието ми през юджинските месеци на моя живот. То беше удобството, премисленото улеснение за хората да ползват библиотеката. Да, библиотеката е многопосочно богатство, истинско социално богатство. Заемането на книги, касети, албуми, разнообразни помагала за всякакви случаи в живота е лесно. То е организирано да улеснява, да облекчава и предразполага посетителя. А тези посетители са всякакви видове - бедни и богати, учени и просто почиващи; хипита и сериозни ерудити. И в този тип социално равенство пред книгата, пред знанието и културата има човечност, има обнадеждаваща ведрина сред хората и се сещам пак за думите на Вонегът: „...искам да приветствам библиотекарите, които не се славят с физическата си сила, с дебелите си политически връзки или баснословните си богатства: навсякъде в държавата ни те дават яростен отпор на онези негодници, антидемократите, опитали се да махнат от лавиците им някои книги... Америка, която обичам, още съществува по обществените библиотеки”.

6 март 2008
София

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2008, № 3 (100)