КУЛТУРАТА ЛИ? ОТГОВОРИТЕ ТРЯБВА ДА ФОРМУЛИРА САМАТА ТЯ

Стоян Вълев

web

Промяната в статута на отдавна блаженопочившето министерство на културата породи множество изявления. Кой ли не се включи светкавично в дебата? Политици, културтрегери, даже и хора, за които никой не подозира, че са живи, възкръснаха и протегнаха лапки към евентуалната задаваща се плячка...

Всеки разсъждава дали е правилно сливането на културата с туризма, но никой, струва ми се, не си дава сметка, че състоянието на културата е такова, че с кое да е друго министерство или отрасъл от промишлеността да се бе осъществило сливането, пак щеше да има смисъл. Нима липсват аргументи културата да стане част от министерството на вътрешните работи, на здравеопазването или на социалните грижи? Па дори и на министерството на земеделието и горите?

Големият въпрос според мен е защо се стигна до положението министерството на културата да бъде труп приживе, при това толкова дълго време. Коя бе причината това министерство да не функционира? Кой е виновен? Държавата? Политиците? Струва ми се, че отговорност изцяло носят културните деятели. Нима те предложиха нещо разумно?

Нима, ако те бяха убеждавали обществото в правотата на застъпваните от тях идеи, щеше да има министър, та дори бил и Абрашев, който да не отстъпи пред техните искания? Няма такъв министър, няма такава партия, не сме имали такъв парламент, който би загърбил исканията на своите културни деятели.

Но именно културните деятели се оставиха по течението и позволиха с тях да се експериментира, най-чудовищен е примерът с театъра. Там са и най-опростени нещата - нима ако театрите поставяха пиеси, които се радваха на зрителски интерес, държавата щеше да им попречи? Да, можеше, да речем, да се опита, но нали веднага целият артистичен персонал на този театър щеше да излезе на свободния пазар и да продължи да завладява зрителя. Но това театралите не бяха в състояние да сторят и поради тази причина предпочитаха да поплакват къде хорово, къде поединично и да се вкопчват с всяка измината година все по-неистово в държавната бедна трапеза. Опростявам нещата, разбира се, защото на една малка част от режисьорите и директорите това състояние на нещата се харесваше, то единствено ги устройваше и те се възползваха цинично и брутално. Нима е нужно да посочвам имената на режисьори и директори? Мисля си, че някога ще бъде написана истинската история на театъра през тези години и тогава ще стане ясна драмата, комизма и падението на театралите.

Същото се случи и с българската литература. Представителите на словото успяха да покажат през този период най-отвратителните черти на българския национален характер. Останалите съсловия поне успяха да съхранят своите съюзи (не че бяха ефективни), а писателите се разделиха на десетки враждуващи помежду си племена. Така отблъснаха българските читатели от себе си, по тази причина сме и страната с най-висок процент преводна литература в света. Съумяха ли поне веднъж българските писатели да се обединят и да изискват разрешаването на един-едничък проблем? Те не биха допуснали някой дори само да се опита да го формулира, защото по такъв начин ще се сдобие с незаслужена, според събратята му, слава. Е, обединяваха се писателите, за да подпишат поредния призив, но посочете ми поне един случай, когато те просто не са били използвани от някоя партия.

Защо да се учудваме тогава, че министерството на културата си бе приживе мъртвец?

Във всяка една сфера на гражданското общество, каквото ние не сме, и културните дейци най-добре го доказват, хората се самоорганизират и се сдружават, за да постигнат своите съсловни интереси. След като писателите не са в състояние себе си да защитят, как даже и да помечтаваме тогава, че сме в състояние да съхраняваме, защитаваме и създаваме националната си идентичност?

Така че сега не е въпросът какви изгоди може да донесе на културата съжителството му с туризма, а как да се самоорганизират културните дейци и да осъзнаят какво всъщност искат да постигнат. Инак да се наливат пари в културата е не само безсмислено и безперспективно занимание на фона на всенародната трагедия, но и разрушително за самата култура. То и сега не са малко средствата, които се вливат в културата, но нима резултатите не са все по-отчайващи? Ще се въздържа от примери, те са толкова потискащи, че няма смисъл да се припомнят.

Тези, които са следили крясъците в парламента и престрелките между партийните функционери, навярно са забелязали, че нито веднъж не бе спомената думата “литература”. Да не говорим за словосъчетанието “съвременна българска литература”. Мнозина поставят въпроса доколко тя изобщо съществува. Вярно е, че “чукът”, който методично се стоварва върху нея, разби на хиляди късове самото понятие “българска литература”.

И все пак, струва ми се, че е възможно слепването на късчетата. Това не е в състояние да свърши нито едно министерство, нито един отрасъл от бизнеса, пък бил той и туризмът. Това можем да направим само ние - като се самоорганизираме и изградим действащи структури за гилдийно самоизразяване. Но за да можем да бъдем чути от другите, необходимо е първо сами да сме в състояние да водим диалог помежду си.

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2005, № 2 (63)