ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ

Стоян Вълев

web

Красимир усети, че нещо става.

Отвори очи и дочу виковете отвън. Заслуша се и сякаш дочу тропот на нозе, крясъци, тревожна суетня.

Скочи от леглото, навлече оръфаните дънки и фланелката, нахлузи маратонките.

Излезе от къщата на дядо си и видя, че по улицата тичат хора - с кофи, с вили и лопати, с тояги.

- Какво става? А?! - успя да попита една забързана жена, която търчеше с кобилица в ръка.

Тя не спря, отмина го, но извика, колкото й глас държи:

- Пожа-ар!

Огледа се в посоката, накъдето търчаха хората, и видя заревото на пожара. Тръгна натам.

Подминаваха го тичащи хора и Красимир, впримчен в трескавата им тревога, също забърза.

Гореше една от къщите, а мъже и жени се опитваха да изгасят пожара. Безуспешно, къщата беше от всички страни обхваната от пламъци. До нея имаше някакви селскостопански постройки, които огънят бързо обгръщаше.

- Няма спиране! - изкрещя някакъв мъж с почерняло от саждите лице и тръшна кофата в краката си. Тя издрънча жалостиво.

- Викайте баба Въта! - кресна заповеднически друг мъж, гол до кръста.

Отговориха му:

- Отидоха, отидоха да я вземат!

- Трябваше вече да е дошла!

Наистина след малко близо до Красимир спря допотопния джип на общината и от него бавно слезе баба Въта.

Досега Красимир я беше виждал само отдалеч. Отвратителна старица - съсухрена, кожа и кости, с бяла разчорлена редичка косица.

- Гаси, бабо Въто! - завикаха селяните един през друг и простряха умолително ръце към нея.

Сред тях Красимир мярна и дядо си, сграбчил вила.

Баба Въта се взря в огъня и лицето й заприлича на нахапана ябълка.

- Ще! Ще го угася! - изломоти тя с беззъбата си уста.

Думите й произведоха неочакван ефект - всички се отдръпнаха от пожара и отстъпиха назад.

Старицата остана сама срещу огнените езици. Сякаш сама гореше в тях.

Някой сграбчи Красимир и го издърпа по-далеч от баба Въта.

Момчето не откъсваше очи от бабичката.

А тя надигна сукмана си и бавно го съблече - отдолу беше чисто гола!

Тялото й, осветявано от люлеещите се пламъци, му изглеждаше отвратително.

Красимир се обърна и видя, че всички хора се взират в старицата. Дядо му изникна отнейде и го потупа по рамото.

- Гледай в баба Въта! Не в хората, не в пожара - в баба Въта гледай!

Старицата простря двете си слаби, съсухрени ръце към пожара и забърбори нещо неясно.

На Красимир му се стори, че пламъците мигновено се снижиха. Въобразявам си, каза си засрамен и разтърка очите си.

Настъпи тишина, само някоя от горящите греди пропукваше.

Красимир тайно, внимателно оглеждаше хората - всички бяха се втренчили в голата старица.

И тогава дочу смеха - първо на дядо си, който стоеше от лявата му страна, сетне на жената до него, след миг се смееха всички! Жени, деца, старци, мъже се смееха гръмогласно.

Полудяха ли, стресна се Красимир или е някаква масова психоза?

Хората вече не само се смееха - жените кълняха ядно пожара, вдигаха полите си и му показваха задниците си - някои бяха с гащи, други голи, а мъжете го псуваха с дълги и цветисти псувни, тропаха с крака, сякаш го тъпчеха, въртяха заканително глави. Едно ухилено момченце размахваше юмруче...

За огромно изумление на Красимир пламъците секнаха, издигаха само тънки, едва забележими струйки дим, а не би трябвало да е така! Нали никой не гасеше!

Когато и димът се стопи, жените престанаха да кълнат и да шляпат с ръце и юмруци задниците си, а мъжете млъкнаха.

Някой подаде сукмана на баба Въта и тя бавно се облече, сетне се озърна и като видя джипа, влезе в него. Шофьорчето веднага се метна на първата седалка и джипът потегли.

Вкъщи приседнаха с дядо му на стълбите. Красимир се загледа в стареца.

- Дядо, какво беше това, какво направихте?

Дядото всмукна от глинената си луличка и се усмихна закачливо.

- Тъй се гаси пожар от памтивека, момче! Ама младите днеска нали не вярват...

- И как го правите?!

- Не разбра ли? - попита дядото, като опъваше от луличката си и поклати глава. - Щом не си разбрал, какво да ти обяснявам, няма да го разбереш. Важното е да се вярва, момчето ми! Останалото идва от само себе си...

- Ами като умре баба Въта? - наивно попита Красимир.

- Няма да умре баба Въта - знаеше старецът. - Пък като замине на оня свят, ще й намерим заместничка. Тъй е било от край време, тъй ще е до края на времето.

Красимир зачуден наблюдаваше лицето на дядо си - все едно, че виждаше непознат.

Наистина рядко се вясваше на село и сега се отби за една нощ на път към морето. Ненавиждаше простотията и примитивизма на селото, а то какво се оказа?

Старецът насочи луличката срещу му:

- Вие, момче, вървите по обратния път. Отдалечавате се от истината. Тя е тук, до вас, какво говоря и аз пък?! Истината е в самите вас, в душите ви, ама нямате сили да я откриете и тъй си пъплите като чужденци по родната си земица... Затуй сте слаби, немощни... Сбъркани хора сте!

Редеше дядо му, а Красимир слушаше захласнат, облян от трескавата лунна светлина, тя се сипеше на тласъци върху им - като сърце на вселената изтласкваше равномерно своята бледа, тревожна кръв.

Изведнъж орехът изшумоля с листата си, а вятър нямаше. Красимир усещаше нещо неизразимо с думи, непонятно, но пък властно и вечно, което струеше наоколо и което другаде не беше усещал.

То беше до тях, вливаше се в телата и в душите им - някаква невидима и неуловима сила. Красимир проумя тайната, на която се е крепял живота на хората като дядо му и на дедите му.

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2004, № 9 (58)