Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАДЦАКВАНЕТО

Стоян Вълев

web

Екзекуторите бяха действали спокойно и професионално. След като простреляли жертвата от колата си - Ангел Ангелов, известен с прозвището Кучето, убиецът, под дъжда от куршумите на охраната му, приближил, стрелял, сега вече от упор, и направо го размазал. И после червеният им спортен фиат полетял. След по-малко от час колата на нападателите бе открита взривена в краен столичен квартал. Успяха да я идентифицират - крадена.

Всичко протичаше по познатия до болка сценарий - трескавата шумотевица, огромните заглавия на вестниците, сетне щеше да дойде ред на хипотезите - те щяха да се подмятат по страниците два-три дни и настъпваше забравата. Поредното убийство щеше да мине към дело.

Прикрит зад суматохата, предизвикана от журналистите, инспекторът всъщност наблюдаваше внимателно охраната на убития подземен бос - нямаха вид на уплашени. Нито един от тях не беше засегнат, явно е, че са го предали. На кого?

Нещо наистина се променяше, но в абсолютна тайна за обществото, и ставаше достояние единствено на малцината действително заинтересовани и посветени. Тези, които по един или друг начин дърпаха конците в тази страна.

Улови погледа на един от четиримата охранители, двайсетинагодишен, и се сепна. Стори му се познат, а и трябваше да го разпита. Нареди на помощника си шепнешком да задържат охранителите на убития и довърши разпорежданията си:

- А русото момче - в кабинета ми.

Помощникът му само кимна.

Инспекторът се промъкна през бушуващата тълпа журналисти, заслепен от светкавиците на щракащите фотоапарати и камери, насочили дулата си към лицето му, отблъсна микрофоните и успя да се метне в служебната кола.

Когато влезе в кабинета си и завари младия рус бодигард, приседнал на фотьойла, веднага се сети къде го е виждал - с дъщеря му. Дори го беше водила в дома им.

- Да си поговорим, а? - предложи му. Помощникът му се шмугна като сянка през вратата, постави папка пред него и излезе.

Първо опипа папката без даже да я поглежда - тъничка - и чак тогава я разтвори.

Очите му пробягнаха по редовете. Нов в бранша, чисто съдебно минало, само недоказани подозрения. Точно така - Ивайло, състудент на дъщеря му, завършил е психология. “Повдига се интелектуалният уровен на престъпността”, усмихна се незабележимо инспекторът, знаеше, че момчето го наблюдава.

- Познаваме се... - рече, а младежът плахо и неуверено кимна.

Не очакваше той да заговори, но напрежението трябваше да намери отдушник. Даже и не пушеше, нима е възможно да се владее да такава степен или пък вече е виждал и по-кървави разправи...

- Знаехте, че ще го убиват, нали? - подметна, а момчето се поколеба дали да кимне. Но в очите му прочете истината - знаели са за подготвяното покушение.

Страхува се, усети го как се вцепенява. Така беше винаги.

- Ще ви видят сметката. Сделката ще се разчуе.

Ивайло се опита да изрази несъгласието си, но инспекторът продължи неумолимо да изрежда зловещите си аргументи:

- Ще го раздрънкам. И пред журналистите, и където трябва - на моите информатори.

Спря и въздъхна. Трябваше да даде възможност на Ивайло да осмисли казаното, да си представи ясно положението, в което са намираше. Изчака няколко минути и продължи:

- За мен вече си със смъртна присъда, момчето ми. Давам ти не повече от месец живот - усмихна се и вдигна ръка. - Знам, знам, че е много. Казвам, максимум месец - това е най-оптимистичната прогноза.

Тишината, която настъпи, влудяваше.

Да си на двайсет и да усетиш примката около врата си. Нима няма да направи опит да я смъкне?

Инспекторът заложи капан и сега чакаше. Всъщност изход за момчето имаше. И дори не само един. Имаха отработени канали и веднага можеше да се измъкне от страната, но дали знаеше за съществуването им, дали беше в състояние да плати. Другият път за спасение е да си остане тук и да се присъедини към друга групировка, макар че никъде не обичаха предателите, но щяха да го приемат. Имаше и трети, най-рискования, но възможен вариант - сам да сформира своя група. Имаше и други възможности, имаше...

Изходи колкото щеш, пък и едва ли щяха да тръгнат да ги стрелят като зайци. Убитият си е убит, живите се сдружаваха и продължаваха.

- Какво предлагате? - така прошепнат въпросът на момчето го стресна. Не биваше да издава радостното си оживление и продължи да мълчи. Знаеше от многогодишния си опит, че в такива моменти неизвестността е най-страшна, човек заприличваше на метнат зад борда плувец, нуждаеше се от някаква опора, даже и най-фалшивата... Нека приеме, че единствено аз съм тази опора, по-нататък нещата тръгват като по ноти.

- Макар и минимален, имаш някакъв шанс... - изрече най-после студено, хладнокръвно и безжалостно инспекторът.

- Срещу какво? - облиза пресъхналите си устни Ивайло.

- Срещу отказ от този тип занимания.

- И къде да отида? - отчаяние се изписа на лицето му.

Той мълчеше. Щеше да се досети сам.

Ивайло не издържа и изхриптя:

- В чужбина?

- Там. Би трябвало да имаш нещо спестено.

- Гаранции? - неочаквано делово се заинтересува момчето.

- Аз - инспекторът усети, че отговорът му шибва Ивайло през лицето. Нищо, каза си, нека свиква, че няма нищо сигурно на този свят, че си длъжен да рискуваш, да разчиташ на късмета си... Сам си е избрал този път, нека проумее, че правилата са безчовечни, издържат малцина...

Момчето шумно въздъхна.

Давещият се хваща и за въздуха, а аз съм насреща му от плът и кръв, тръпнеше в очакване инспекторът, все едно е изстрелял куршум, не знаеше улучил ли е и сега чакаше резултата.

Сделката стана.

Ивайло му разказа всичко.

Убийството е било поръчано от конкуренцията - спорът бил за контрола върху един от контрабандните канали. Убиецът е един от охраната на Кучето, от другата смяна. Можеше да бъде заловен още до час, после ще е прекосил границата.

- Ивайло, а знаеш ли кой стоеше зад боса ти - Кучето? - попита инспекторът. Необходимо му бе още някой, отново, за кой ли път, да потвърди това, което отдавна вече знаеше.

Името на политическия параван се оказа същото.

С кого воюваха? Политическите хищници бяха наели тези момчета и те изпълняваха ролята на бушони. Изгаряха един след друг, кандидати да ги сменят, колкото искаш. Въздъхна.

Мобилният телефон на Ивайло иззвъня и той посегна, докосна го и погледна въпросително към него. Инспекторът протегна ръка и пое телефона. Включи го без да отрони дума. И тогава чу:

- Ти си мъртъв!

Връзката беше кристално чиста и Ивайло също чу - сви се от страх и притеснение.

- Лъжеш се! - отговори инспекторът.

- А?! Кой се обажда? - изненадата отсреща беше неподправена.

- Сети се! - предложи инспекторът и затвори.

Заловиха убиеца на Кучето - трийсетинагодишно бивше боксьорче. Този беше наистина обречен. Но как ще го направят - инспекторът реши да слухти. Трябваше да бъде внимателен, иначе щяха да унищожат и него. И все пак някой от колегите му ще изпълни присъдата над нещастника.

Ако се навърта из ареста, ще предизвика съмнения. Затова предпочете друго. Минути след като вкараха убиеца в килията, влезе при него - имаше повод - нали можеше веднага да започне да го разпитва.

Младежът стана, а инспекторът му кимна да седне.

Приседна и той, помълча и попита:

- Разбра ли кой те предаде?

Младежът поклати глава.

- Поръчителите.

- Не ти вярвам.

- Знам. Аз не ти го казвам, за да ми вярваш. Сега навярно знаеш, че ще трябва да бъдеш ликвидиран.

- Ти ли... - вцепени се от ужас младежът.

- Не, разбира се. Аз само ще ти помогна. Ще ти дам един пистолет със заличени номера. Простреляй този, който влезе при тебе. Само аз имам право да общувам с тебе, аз водя следствието за убийството на Кучето. Всеки друг ще дойде при тебе единствено, за да ти тегли куршума. Ти можеш да го изпревариш.

- Писна ми от мръсните ви игри! - прошепна младежът и се стовари на нара.

- Хванал си се на хорото, драги! - разсмя се инспекторът, запали цигара и след няколко всмуквания, обвит в синкав дим, изрече: - А можеш и да се самоубиеш... Както решиш - и извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си, увит в кърпа, подаде го.

Другият не вярваше и не смееше да посегне.

- Имаш шанс, но не сега! - поклати глава инспекторът. - Тъпкано е с ченгета. Ще те направят на решето. Виж, довечера, към полунощ, когато ще дойде убиецът, тогава може и да се получи нещо, едно на хиляда...

Пистолетът изчезна прибран под фланелата, инспекторът прибра кърпата и я пъхна в джоба си. Знаеше, че младежът го наблюдаваше с присвити очи, а в тях кръжаха хиляди въпроси

- Каква игра играеш, човече? - попита тихо, някак унесено убиецът.

- Моя, момчето ми - отговори нехайно инспекторът и се разсмя на объркването, което овладя младежа. Преходът бе внезапен: - Кой поръча убийството?

Младежът отговори тихо, с няколко накъсани изречения, но пък напълно изчерпателно. Сделката си заслужаваше - сега е въоръжен, има все пак някакъв макар и минимален шанс, поне да отмъсти, ако не да се спаси.

Инспекторът стана и протегна ръка. Младежът, все така объркан, му подаде своята. Стиснаха си ръцете и се разделиха. На вратата, преди да излезе, инспекторът обви ръката си в кърпата, в която бе пистолетът, бръкна в джоба си и към младежа полетяха един след друг три патрона. Убиецът ги ловеше объркан. Едва сега се сети, че инспекторът му е дал пистолета празен.

На изхода се срещна с майор Данев.

- Пропя ли птичката?

- Готов е, ама утре ще пишем... - отговори самодоволно, глупашки ухилен, инспекторът.

И продължи към колата си, паркирана в задния двор на полицейското управление. Преди да я отключи, се сети, че най-вероятно са предвидили в сценариите си той да излезе с писмените показания на убиеца. А това означаваше, че са се подготвили инспекторът да рапортува на върховния главнокомандващ, горе на небето...

И спря, обърна се рязко, срещна стреснатия поглед на майор Данев, който още стоеше до задния вход и се засмя.

Тръгна към него, а майорът, вече удивен, отстъпи крачка встрани.

- Нещо забрави ли? - попита майорът и ситни капчици пот заблестяха по челото му.

- Аз никога нищо не забравям, колега. Затова съм още жив... - отговори инспекторът, метна ключовете на служебния автомобил и обърканият майор ги улови. - Прати някой да закара служебния автомобил в гаража, а аз ще се прибера с такси... Полага ми се да пийна нещо за упокой на душата на Кучето, нали?!

Майорът въздъхна и кимна.

Инспекторът тръгна, като си свирукаше. Пак беше минал на косъм от смъртта.

Към два след полунощ телефонът на инспектора иззвъня. Той вдигна и чу гласа на шефа си:

- Арестантът, убиецът на Кучето, се оказал въоръжен, инспекторе.

- Бог да опрости греховете на майор Данев! - въздъхна инспекторът.

- Знаеше ли? - не прикри учудването си генералът.

- Доброто ченге винаги знае всичко, господин генерал! Разрешете да се наспя! - изрече бодро, макар и сънен, инспекторът.

Вместо отговор чу многозначителния смях на генерала. Двамата затвориха едновременно.

В просъница, докато наместваше главата си на възглавницата, инспекторът си помисли - каква ли игра играе пък генералът и кога ли ще се вкопчим за шиите?... Може би още утре ще ми постави капан? И в мига, преди да заспи, реши, че трябва да спаси младия бодигард, а докато похъркваше, умът му услужливо започна да обмисля начина, по който това щеше да стане. Добрите ченгета работят дори и когато спят, не напразно обичаше да казва инспекторът на по-младите си колеги.

А генералът, опрял лактите на двете си ръце на бюрото си, подготвяше коза, с който щеше най-сетне да надцака своя подчинен, който си позволяваше да играе своя собствена игра, нещо недопустимо дори за него и трябваше да го направи веднага - преди да стане непоправимо късно.

 

 

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2005, № 5 (66)

Разказът е отличен с Трета награда на конкурса за кратък криминален разказ "Атанас Мандаджиев" за 2005 г.