Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИРИНА И РАЗПЯТИЕТО

Стоян Вълев

web

Стоян Вълев. Време за изневеври. Ч. II., 2003Имаше и такива жени по българската земя - верни на мъжете си.

За вярване или не, за срам или не, но имаше, хе!

Не че кой знае колко много са такива особи, но все се намират.

Една такава жена беше Ирина.

Мъжът й беше иконописец.

Да се извайват икони в далечни, прастари времена означава, че трябва освен всичко друго да си и скитник по душа, без къща, без никакъв имотец. Единствено на човек с подобаващ характер се удавало да изографисва небесните страсти.

Та Хараламби беше такъв, един особен - от Бога най-щедро надарен артист, прочут иконописец и върл веселяк-пияница.

С жена си Ирина той добре си живееше, хапваха, каквото имаше, изпразваха чашите до дъно, а и любеха се честичко, веселяха се безспир, макар че и пътуваха непрекъснато надлъж и нашир по земята българска, а тогава тя беше необятна - от Дунава до моретата - Бялото, Черното и Егейското.

А пък пустият му Хараламби извайваше така образите на светиите, че бабичките горко заплакваха от страх, ужас и неизмерима сладост едновременно. Владиците с пръст сочеха иконописеца и твърдо изричаха, че там, горе, всичките му грехове са вече напълно опростени. И Хараламби дръзко пак ги трупаше с нови сили, без да изпитва никакъв страх или поне мъничко умора.

Като катунари живееха двете волни птици Хараламби и Ирина. Така в неуморната, в безспирната си скитня по градове, по паланки, по манастири се озоваха в наше село, което, това е всеизвестно, е най-хубавото по нашенския свят.

Наскоро църква си бяхме съградили на мястото на старата, вкопаната в земята, съборетина и единогласно го решихме - да я изографиса прочутият по целия наш православен свят, прославеният майстор Хараламби. Даже и парите, без обичайните за нас препирни, разправии и караници, понасъбрахме.

И случка стана една, аз за себе си я определих като твърде символична, тъй като най-много грошове даде най-греховният помежду ни - скъперник, мръсник, изедник, душевадчик гнусен и озлобен лихвар - Алипи. Ама не е ли така за всичките ни общи дела - съграждат се от парите на мръсниците? И дали не затова, всяка обща работа повече ни разединява, отколкото да ни събира нас, българите?

Както и да е, махнахме с ръка, пари са това, трябва да се употребяват и да ги накараш работа да вършат за правото дело, за святото ни православие!

Пристигна Хараламби, за да ни се представи - нищо кой знае какво особено отличително нямаше във външния си телесен вид.

Млад, ама косите му вече силно посребрели, че и доста пооредели, туй ще да е от нередовния живот, си казах и си го отбелязах за себе си. И ръцете му, божичко, макар че е толкоз млад, ама вече как треперят!

И не пожела десниците на нас, най-тежките чорбаджии, да целува, не! Даже не ни се поклони като за пред хората - гледа ни изпод вежди с презрение, да го питаш на какво отгоре, голтакът!

И пуши като комин! Такъв за даскал ний няма никога да главим!

Ама за иконописец става! Ще го изтърпим! Да изографисва на черквата стените по-бързичко и да се измита! По-далечко да стои такъв от нас! Защото, знайно е, образът остава, а какъв е бил този, що го е творил, това, виж, бързичко се изпозабравя. Подличко, но е така, уви! И трябва с това да се съобразим, затова и ги търпим хората като Хараламби!

Стиснахме си ръцете, получи си половината от парите, капарото, и начаса се пръждоса иконописецът. Някои тревожно подхвърлиха съмнението, макар и изречено с половин уста, че може и да не се мерне никога вече... Да си призная, и аз се постреснах, нали го видях, че си е чист пройдоха!

Ама след два дни довтаса Хараламби, клатушкаше се посред бял ден, а зад него крачеше и едва-едва се влачеше едно хилаво магаре, претоварено с дисаги. Водеше го за юларчето жена му Ирина.

За нея какво да кажа?

Жена.

С това напълно изчерпва се въпросът. Има жени, които не можеш никога описа - в тях всичко е създадено само за любов!

Изгледахме си очите, мъжките - млади, стари, а най-вече в нея се взираше нашичкият поп Тодор. Разбрах веднага, че отчето няма да се стърпи и на Ирина непременно ще посегне.

Лоша му беше славата на попа ни, щом някоя жена му се хареса, каквото ще и да става, ама той ще я прикотка и ще я докопа. И тази Ирина, викам си, няма да му се изплъзне, че поп Тодор, нали ви казвам - никак не прощаваше.

Жена ли е и ако той си я хареса, по-добре е на мига да ляга. Ама сега - с Ирина - как ще стане при такъв щур и луд съпруг като Хараламби, хич не ми беше ясно, правичката да си кажа...

Защото Хараламби беше безспорно луд човек, то се виждаше, направо си му и личеше. Ама и отчето не му отстъпваше, че беше хитър и лукав, коварен и потаен, пресметлив и досетлив. Такъв да не ти е враг!

До самата черква имахме тогава прилепена една къщица, гласили я бяхме за свещеника, ако не е тукашен човек. Ама щом поп ни стана Тодор, а той си е местен, турихме й ключа и ей тъй си стоеше празна. Сега я предоставихме на иконописеца Хараламби и на жена му Ирина да се подслонят, докато изографисва.

Първо поп Тодор се опита даже и да поучава иконописеца кое как да свърши, ама Хараламби тъй диво се изрепчи, че попът си оплете краката в полите на расото, поиска пъргаво да се затича и на църковния под се просна в цял ръст. А Хараламби лисна, уж без да иска, върху главата му някаква своя си отвара - синьо-черна! Попът се довлече до прага на храма пълзешком и като се изправи там, огледа се и току драсна. Запретна си полите светиня му, та чак до шията! Повече поп Тодор не се опита акъл на иконописеца див да дава.

Ама не пропускаше да се навърта и увива около Ирина.

И всички затаихме си дъха - ще става, значи, каквото ще да става, гонката започна. Защото попът ще посегне, не може да не го направи, а пък Ирина ще трябва да избира - или да се поддаде като всяка друга жена, или да го изкаже на мъжа си Хараламби, а той пък - лют и буен за девет села.

И като какво ще стане?

Попът ще си го получи този път заслуженото пък! Нека.

И ето как стана работата, а как е вървяла, то чак като приключи всичко, се разбра. Разправяше ни я историята самата Ирина, а ний се пукахме от смях и кикотене. По земята се търкаляхме превити, не можехме да си поемем дъх, молехме я за пощада, а тя говори ли, говори...

 

Наобикалял най-редовно попът Ирина и се отърквал в нея като гладен котарак. Един ден, втори, все я гледал, въздишал, облизвал се, знаци хиляди подавал, един от друг все по-ясни.

И един ден си поискал, изказал желанието си с прости и ясни думи.

Ирина му рекла по женски притеснено, че няма да му откаже. Но кога ще го дари с ласките си, тя самата ще реши. Но ще е скоро.

Попът сякаш литнал, драснал към мегдана!

Връхлетя в кръчмата, после си спомних, и черпи всички ни наред, та цяла вечер! Щяхме да полудеем от толкова много пиене, че българинът, щом е на аванта, спиране няма.

В ранната утрин на другия ден жените ни се грабнали, та с каруците и волските коли ни сбирали по улиците, край плетищата - кой където паднал, там и си останал. Мене моята Величка ме намерила до самата чешма, жажда жестока ще да ме е изгаряла, за да съм се оказал точно там. Тъй жените прибрали ни грижовно и разкарали ни по домовете търпеливо, положили ни да поспим, макар да съскали като змии и да ни проклинали, сякаш сме изчадия, изпълзели от преизподнята, а не любимите им съпрузи.

Празник, значи, за обещанието, което поп Тодор получил, сме отпразнували. Ама ние не знаехме! Нищо не ни каза, даже и не намекна!

И зачакал хитро, потайно и коварно поп Тодор.

А той знаеше да се спотайва - не беше поп, а направо демон!

Като лисичка отъркваше ръчички в муцунката си и премяташе си броеницата бързо-бързо, направо, казвам ви, се задъхвам, само като го гледам... И си викам - крои този човек нещо, не му е чиста работата, ама признавам, че не се досетих накъде ще избие светиня му...

Изплезваше си езика, докато чака, поп Тодор и заприличваше на истинска ловджийска хрътка. Души, върти си очичките и готов е да разкъса знойната женска плът. Коя ли душичка ще прилъже и ще погне пак попът по нощите... тъй си казвах, като го гледах обесника!

Не се наложило дълго попът да чака, тъй като един ден Ирина тайно го повикала с пръстче и сама му казала набързо, задъхано, притеснено, шепнешком:

- Ела следобед, в пет часа! В черквата ще те чакам! Хараламби замина за града!

Попът пощурял от радост.

Как дочакал той пет часа, никой не разбрал, носел се като вихрушка по мегдана.

И накрая хлътнал в черквата - готов.

А там го чакала Ирина.

- Събличай се, красавецо! - прошепнала жената, казала го страстно, все едно примирала душицата й за мъжки ласки.

Попът се разсъблякъл за по-малко от минутка.

- А сега хвани ме, де! - изчуруликала палаво Ирина и затичала покрай стените на храма.

Попът литнал като ястреб подир нея, двете си голи и космати ръце протегнал хищно. Готов да я сграбчи гълъбицата игрива!

И тъкмо я докопал, когато вратата на храма се разтворила със скърцане гръмовно.

Бре!

Ами сега?!

Черквата напълно празна - четири голи стени!

Попът бързо се досетил, че спасението му е да се превърне в разпятието, изрисувано на стената. Сиреч да застане на мястото на Спасителя, на Христос. И се изправил поп Тодор, разперил си ръцете, тъй както си бил чисто гол. И все едно че е на кръста прикован, само че на кръста на своята греховна любовна страст!

Влезлите не били кои да са - а самият владика и съпругът. Иконописецът! Хараламби, дивият и луд човек!

Владиката започнал бавничко да разглежда ту горе по черковния свод, ту по-надолу - по стените, цъкал възхитено с език. Така изразявал своята дълбока почуда и преклонение от майсторлъка на иконописеца, на Хараламби, този див човек, който пък след него, пийнал, се клатушкал, ухилен като ряпа.

А наш поп Тодор целият трепери, сякаш със студена вода са го залели.

И иде владиката, към него иде!

Пристъпва владиката бавно, важно, достолепно иде!

И какво да прави поп Тодор?!

Нито да побегне, нито пък да остане.

Избрал все пак там да си остане. Разчитал сигурно, че на владиката му са слабички очите, той това си го знаеше. Пък Хараламби, тъй като застрашително се клател, май че пак пиян, едва ли щял да го съзре! Такава сметка си направил голият поп Тодор...

Застанал владиката срещу отчето, превърнало се в разпятие на своята любовна страст, и продължил да клати все така възхитен побелялата си глава.

- Хараламби-и! Ами-и, че ти като жив си го сътворил Исуса Христа! - рекъл светиня му и застинал.

Гледал, взирал се владиката, кръстел се ситничко. И още една крачка напред пристъпил, към разпятието се приближил и даже с пъшкане се привел.

- Хараламби-и! На майсторлъка ти не мога да се меся, ама на мен ми се струва, че май си прекалил с... - тревожно изпискал старецът, а жезълът в ръката му зачаткал нервно по пода на храма и страхотно закънтял.

- С какво, владико? - попитал почтително Хараламби, който зад владиката се поклащал като пламъка на свещ, сякаш само ако го духнеш, и ще падне.

- Оная работа бе, Хараламби-и, много му е дълга! И що тъй вирната! Нагоре гледа?! Не, не бива, чадо! Не! Това аз няма да го позволя в християнския ни свят православен храм! - разтреперил се от несъгласие велико владиката, старецът достопочтен, превалил вече осемдесетака.

- Ще я скъся, владико! Начаса! Уж бях я изрисувал да гледа надолу, ама що така се вирнала?! - удивил се иконописецът и закимал в знак на съгласие, че така наистина не може.

И измъкнал едни огромни ножици от натуриите си, пръснати на пода. Ножици, ама от тия, с които се стрижат овцете и магаретата напролет. И пристъпил бързо, разтворил ножиците нашироко.

- Сега ще го клъцнем, дядо владика! Сега!

Поп Тодор обаче не издържал, като видял да се приближават застрашително ножиците до жезъла му, изкрещял от страх, от ужас и търтил да бяга.

Хукнал не, ами направо литнал!

Храмът се изпълнил и заехтял от гръмоподобния попов рев!

Няма поп Тодор да позволи да му се отнеме туй, с което най-много се гордее!

Мъжеството!

Копието!

Царствения жезъл!

Скиптъра!

Не!

Владиката уплашено се закръстил и забъбрил поразен:

- Бре, че дарба! Бре, че чудо! Разпятието хукна! Голо! Чудо стана! Не съм бил прав, не! Трябвало е така да си остане, Хараламби-и, така! Да радва булките православни! Да го целуват! Хи-хи-хи...

Хараламби закимал почтително и с уважение.

Поразеният владика се обърнал и като непрестанно се кръстел, заотстъпвал, от храма излязъл в ход, наподобяващ силно свински тръс.

И отвън старецът, като се посъвзел, попитал строго:

- А къде е поп Тодор, него що го няма?!

- Ами че тука беше! Ама избяга, нещо много се смути! - разсмяла се Ирина, която ги пресрещнала на двора.

- Ще я проверим тази работа! Как така ще бяга?! То така не бива! Църковните наредби изискват попът владиката да придружава! - изрекъл ядосано старецът и разпоредил: - Да вървим в дома му - да го потърсим туй магаре! Да го питам защо го няма, когато аз съм тук!

Запътил се бавно, важно, тежко, както подобава за вървежа на един владика стар, белобрад, към дома на поп Тодор.

Най-напред крачел владиката, до него кръшно извивала гъвкавото си тяло Ирина. Нещо на ушенцето му гукала, ама какво, тъй и никой не разбрал.

След тях се клатушкал, краката си преплитал - както всякога - пийналият иконописец Хараламби, дивият и луд човек! Най-отподир вървели два улични песа, които тъжно вирели муцуни към небето, току излайвали и чаткали със зъби.

Такава процесия любопитна се нижела по селските ни сокаци.

А в дома на поп Тодор попадията кълняла и крещяла, та се късала:

- Къде ти са дрехите бе, лудньо?! Защо ми идваш вкъщи гол?!

Попът само съскал, заповядвал й да мълчи и трескаво рушкал из дрешника да намери другото си, резервното си расо.

Тъкмо го навлякъл, и ето ти на прага застанали владиката и Ирина, а зад тях иконописецът, клатушка се, ама не пада. Помежду им надничали любопитно двата улични песа!

Поп Тодор паднал на колене и се помъкнал с протегнати ръце към владиката:

- Прости, пастирю! Прости ми!

- Е, голяма работа, видях, макар и сам, как Хараламби църквата е изографисал! Доволен съм! Дай сега да хапнем, че и да пийнем! - и уж строг, ама и под мустак подсмихвал се владиката благо.

Яли, пили и се веселили, а когато мигът на откровеността настъпил, а той винаги идвал след седмата бъклица, попът сърцераздирателно изплакал:

- Сбърках, Хараламби! Прости ми, добрий човече!

- Простено да ти е, попе! - изсмял се иконописецът и посочил Ирина. - С тази жена аз съм си спокоен!

- С такъв поп в селото и аз нямам никаква грижа! Той за всяка една слаба жена се грижи, пък те, мъжете, могат да се оправят и сами! - усмихнал се владиката и смигнал. И се изкискал: - Ама ти същинско разпятие си беше, Тодоре-е!

- Бях - признал си кротко попът, свел засрамен глава.

Тихичко изрекъл поп Тодор своето признание.

И клюката мигом потегли, тръгна от къщата на попа, че като се юрна, цялото село се раззина да се смее!

Ама какъв смях само падна - мало и голямо, старците, децата, жените, абе всички, всички!

И закукуригаха в един глас мощно петлите, замучаха страховито кравите, ревнаха и двата общински бика, кокошките се разтрепериха и се разкудкудякаха, сякаш виждаха орел да кръжи над главите им.

Кучетата по дворовете им отвръщаха с див, възторжен лай.

Котките на комините се покачиха и оттам весело замяукаха!

Всичко, що можеше да издава глас - зави, завика, заграка, заблея, замуча, зарева и се разкиска.

Даже и дърветата разтресоха своите натежали от плод клони, а керемидите на къщите заподскачаха по една, по две, сякаш тропкаха най-весело хорце.

Бре, че чудо, всичко туй се смееше на хукналото голичко разпятие!

Поглади си брадата владиката, отпи солидна глътка от виното червено и рече сладко-сладко:

- Нека се радва народът! Че смехът, деца мои, и радостта, те са най-прекият път към Бога, нашият повелител и Създател.

И надигнал пак бъклицата с червеното като кръв вино, пил до дъно, както на свещенослужител от неговия ранг се полага.

 

Такива жени, ви казвам, имаше!

Като Ирина.

Имало ги е, има ги и днеска, казват някои, ама къде са?

Молете се само да не ги срещнете, когато любовта им тайно от съпруга им потърсите!

 

 

© Стоян Вълев, 2003
© Издателство LiterNet, 24. 08. 2003

=============================
Публикация в: Стоян Вълев "Българският Декамерон", ч. II, 2003.