Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ЯМАТА

Стоян Вълев

web

Още щом съмна, и грабна правата лопата и кирката. Мястото си го намисли, докато беше в постелята.

Замахна с кирката и разбра, че няма да е лесна работата, но като заудря, и забрави. С всяка работа е така, важното е да я захванеш.

Слънцето се издигна и спусна лъчите си над потната жена, която вече беше до кръста в изкопания трап.

- Пено, гроб ли си копаеш, хи-хи-хи? - подвикна бай Желяз, като се опря на оградата, надигаше се на пръсти и надничаше, чак врата си ще скърши.

Пена само го изгледа и нищо не му рече. Пък и какво да му каже - като я вижда да се мъчи, нима ще й помогне? Дай му на Желяз да се подиграва, такъв беше баща му, такъв си е и той, въздъхна Пена и пак заби лопатата в пръстта.

- Имане ли търсиш, ма?! - стресна я гласът на Малама, съседката.

- Златото, златото! - отговори Пена, без да вдига глава.

На Малама само клюки й трябват. Ей сега ще се юрне и ще обикаля от къща на къща, ще разправя на когото срещне - пък Пена имане търси! Не-е, току-виж направо казала, че го е намерила... Ама кой ще й повярва, знаят си хората стоката.

- Като изкопаеш, заравяй и пак почвай! - посъветва я дядо Димитър важно-важно, като се поспря да огледа какви ги върши Пена. Замахна с бастуна си и смигна: - То луд умора няма! Копай си, чедо! Като си нямаш друга работа!

- Тъй, тъй! - кимна Пена и лопатата пак хлътна под крака й.

Ще я изкопае ямата, ще ловне петела, ще му подреже крилцата и ще го метне вътре. И ще чака. Пък тя ще дойде мръсницата, ще дойде хитрушата.

Трета кокошка й изчезваше, а бяха само десет. Пена други животинки нямаше освен козичката. На кокошчиците се надяваше - и за месце, и за яйчице. Ама както тръгна, отиде, та се не видя - всяка нощ по една кокошчица й отмъкваше пустата лисица. И откъде се яви, чумата да я тръшне дано?!

- То и вълци ще ни нападнат... - предвещаваше дядо Димитър и сочеше полусрутената черква. - Щото страх от Бога нямате! На Дявола служите всички! И най-паче синовете ми!

Синовете му току налитаха като кърджалии с джиповете и трещяха като луди с пистолети и автомати. Една привечер пристигнаха и двамата. Като не завариха баща си вкъщи, спряха джиповете си пред кръчмата и влязоха. Секнаха разговори и препирни, а кръчмарят, бай Добри, даже угоднически подвикна: “Тишина!”.

По-големият син на дядо Димитър, той сякаш нямаше врат, се ухили и рече:
- Здрасти, нещастници!

- Здрасти, здрасти, Тончо! - захихика кръчмарят Добри, а останалите гледаха и не помръдваха. Изведнъж се чу псувня от полутъмния край на кръчмата.

Тончо трепна и кресна:

- Кой изпсува бе, боклуци?!

Всички мълчаха.

Пена бе промушила глава от отворчето, през което подаваше мезетата, тя открай време прислужваше в кръчмата, и гледаше с широко отворени очи.

- Аз, сине! - рече дядо Димитър и стана прав, пристъпи решително към Тончо. - Какво, ще ме биеш ли? Ще ме убиваш ли?!

- Аз с луди хора не се разправям - отсече синът и излезе, а го сподириха тихи псувни и висок смях.

Синовете на бай Димитър повече не стъпиха в селото, показваха ги по телевизията, когато разправяха за убийства и мародерства.

- За такива като тях затвор няма-а-а. Ние, бащите им, трябва да ги трепем! - палеше се дядо Димитър.

Ех, живот ли бе и неговото? Кога ли ще дойдат и ще му отрежат главата, хем синчетата му...

А защо лисицата избра точно нейния курник, Пена така и не разбра. Къщата й не беше накрая на селото, а тъкмо в средата. Ама на, късмет и толкоз, иди разбери... Сподели с Малама нещастието, а тя се раздрънка, всички научиха.

- Лисичката нападнала вдовичката! - хилеше се Желяз и смигаше.

- Животното, дето е животно, и то разбира кой е беззащитен... - поклащаше побелялата си глава дядо Димитър.

Кого ли не моли Пена да дойде да варди нощем с пушка курника. Пари искаха, че и вино, ракия, тя отиде, че не се видя... И се реши - сама ще се пребори с пущината, пък да става, каквото ще...

Вечерта Пена зачака, заслушана напрегнато. Само се чуваше как петелът се мъчи да изскочи от дупката, а тя - дълбока, пък и той с отрязани крила, какво може да направи? Бори се, бори се и петелът като хората, и взе, че притихна.

Настъпи тишината. Пена беше свикнала с нея - толкова години все сама жена, три деца отгледа. Отгледа ги и тъкмо си мислеше, че е превалила нагорнището на живота, те пък си взеха очите кой накъдето види. Сега и тя вече не знаеше къде са - по-големият син й писа от Канада, другият - от Кипър, а дъщерята - от Русия, тя пък к’во търсеше там, един Бог знае... Даже и по телефона й се обади синът от Канада - к’во му беше станало една сутрин, дали пиян беше, налъготи я - че щял да вземел децата и да дойдели заедно с жената, канадката... Друг път! То пък Пена да не му повярва, да не е вчерашна! Знае тя, който веднъж от тука се измъкне, повече връщане няма. Нали гледа и децата на другите, даже и на тези, дето са в страната, че и те не стъпват в туй въшлясало, вампирясало село...

Колко пъти се допитваше до Господа защо тъй стана, къде е причината, какво сбъркахме, Боже-е, питаше, но отговор все нямаше и нямаше.

Петелът пак изкърка и я стресна.

Ама този път запляска отчаяно с крила и значи май хубостницата е дошла, ами сега?!

Отметна рязко завивката, беше си легнала направо с дрехите и тръгна към вратата. Вече ясно чуваше, че петелът се бори на живот и смърт с нападателката си. Уж беше мислила, премисляла, а така и не бе решила най-важното - като какво ще направи, щом дойде лисицата.

Петелът отчаяно изпърха с крила и Пена се втурна. Без да му мисли, скочи в трапа и усети присъствието на звяра. Ама го пипна - здраво се вкопчи в козината му. И тогава усети зъбите на лисицата да се впиват в лявата й ръка.

- О-ох, душманка мръсна! - изстена жената и пръстите й бавно запъплиха напред към врата на животното. А лисицата се гърчеше от ужас и почуда, извиваше врат и пак забиваше зъби в ръцете й. Ама Пена стискаше, помогна си и с краката - с коляно затисна туловището и ребрата му изпращяха.

Натиска Пена с колената, стиска с двете ръце, от които струеше кръвта, сякаш на менгеме станаха пръстите й.

А глупавият петел пърха с крила.

Събудиха се и кокошките. От съседния двор залая кучето на Малама и лисицата освирепя. Пена разбра, че сега е решаващия миг и здраво притисна с пръсти гушата на животното. А то отчаяно се мъчеше да се освободи от женските ръце и сякаш щеше да успее. Пена усети, че й причернява пред очите - ще ме разкъса, изстена. И си представи, как идват внучетата, невидяните още, как припкат по улицата и влизат, подвикват едно през друго: “Бабо! Бабо!”. А след тях върви синът й от Канада, ех, че красавец станал, до него пък снахата, непознатата, ама пък хубава-а... А мене да ме няма, не-е - рече си и пръстите й стиснаха с отчаяна сила гърлото на животното...

На другия ден цялото село се изреди да види проснатата на плочите пред къщата на Пена лисица. По двора се разхождаха кокошките, сред тях и петелът пристъпваше важно, сякаш сочеше трупа на лисицата и казваше: “Видяхме й сметката!”

Мъжете цъкаха с език и мълчаха. А жените бъбреха една през друга:

- С голи ръце да свърши тая работа!

- Като няма мъже! - сопваше се някоя от тях и вперваше презрителен поглед в селяните, сред които се спотайваше и нейният хубостник.

- Как тъй се реши, Пено-о? - попита баба Мария, столетницата, и тя - куцук-куцук, довлече се, пък приседна на стълбите.

- Че какво да направя, бабо Марийо? - попита тихо Пена, ама всички бяха наострили слух и чуха. - На кого да се надявам?

- Тъй, чедо, тъй! - потропна с тояжката си столетницата. - Ни Бог, ни Дявол! Никой няма на тая пуста нашенска земя! Самички сме!

- И децата ни избягаха от нас, сякаш сме чумави-и! - изписка нечий женски глас.

- Че не сме ли?! - попита баба Мария и занарежда: - Толкоз години съм живяла, какво ли не съм видяла, какво ли не съм чула, ама такова чудо не е ставало, казвам ви! Ей на, честен кръст! - и съсухрената й ръка докосна челото, после пазвата. - От туй по-надолу няма, да знаете, ей! - обърна се към мъжете, а те сведоха глави. - Всички сме в ямата, ама само Пена пребори звяра.

Към обяд кметът взе, че извести телевизиите, радиото и заприиждаха журналистите. “Тези момчета и момичета сякаш са от друг свят...”, прошепна Малама, докато надзърташе проучвателно през оградата. Те снимаха с фотоапарати и камери, размятаха микрофони, уж те гледат, ама не те виждат, уж те слушат, ама не те чуват, както бързешката пристигнаха, тъй и изчезнаха, все едно никога не са се явявали...

А столетницата все така си седеше, приседнала на стълбите, като страж на времето, чиято злина с всеки изминат ден нарастваше.

Пена, с превързани с накъсан стар чаршаф ръце, стоеше права, а в краката й е просната жертвата - лисицата се взираше в нея с мъртвите си, изцъклени, учудени очи.

Пена не шавна и когато баба Мария си тръгна - куцук-куцук, бавничко и полека, сякаш се упъти към другия свят.

Седи си Пена и не смее да мръдне - беше разбрала, какво е сторила и страхът я сграбчи. Успя само да писне.

Протяжен, отчаян женски вой се понесе над потъналото в мрак, смълчано, забравено и от Бога, и от Дявола село.

 

 

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2004, № 10 (59)