ДРУГИЯТ ПЪТ

Стоян Вълев

web

- Неверници си бяхте, неверници ще си останете, ей! - извика вбесен попът.

Даскалът се ухили доволно и щастливо.

- Да знаеш как си прав, ама колко си прав, попе-е!

- Дядо ти беше неверник, бащата също, а ти си два пъти повече неверник! - изрече задъхан от гняв попът и се извърна, даже не му се гледаше противната физиономия на пенсионирания проклет учител.

- А дали пък няма два пътя, отче? - попита даскалът и протегна ръка, като щипна игриво попа по рамото.

- Пътят е един и той е начертан от Христа! - каза непоколебимо попът, без да се обръща.

- Я не спорете! - намеси се дядо Стоимен. - Даскалът е прав! Чудя се само как се досети, даскале, ама щом си живял с нас трийсет и кусур години...

- Кажи, дядо Стоимене, натрий му носа на попа! - смигна му даскалът.

- Едно време, е-е отдавна, всичките бяхме едно! И бяхме сила! - изрече тържествено дядо Стоимен.

- Да не би пък да помниш?! - изрепчи му се попът.

- Все едно, че го помня, щото съм го чувал от баща ми, той пък от неговия си родител и тъй нататък, значи... Били сме едно. Единствени от всичките народи сме сътворили държава по свой тертип. Сетне дошли поповете и ни разделили. Повечето повярвали в неговия Бог! - дядо Стоимен посочи презрително попа.

- Богохулствай ти, богохулствай... - изръмжа попът, без да погледне дядо Стоимен и поклати заканително глава.

- Мнозина си останали със старата вяра. Да, ама я изпозабравили, пък в новата вяра не искали да се закълнат. Затуй има много неверници. Ама те не са неверници, те си имат своята вяра, неосъзната, непозната от самите тях, но е вътре в тях, дълбо-о-око... - редеше дядо Стоимен, а лицето му бе озарено от някаква печал.

- И в какво вярват заблудените овце? - попита хем заядливо, хем насмешливо попът.

- Най-малкото на тебе трябва да обяснявам, невернико! - смирено изрече дядо Стоимен и сведе глава.

- Дрънкаш дивотии, нечестивецо-о! - тросна му се попът.

- Тъй ли? Че нима като сътворихме държавата си по византийски образец, не рухна под напора на османлиите?! Че нима като натъкмихме държавата си по европейска подредба, не рухна под напора на комунистите? Че нима като наредихме държавата си по комунистически ред, не рухна под напора на американците? Всичко, що е сътворено по чужд шаблон, си отива по реда си. Все се намира някой да го гътне! Само когато сътворим отново държава по нашата си подредба, по нашите си стародавни закони, само тогава ще издържим. Не вярваш ли, натрапнико?! - и дядо Стоимен бутна ръката на попа.

- Бог да ти е на помощ, нещастнико! - изрече попът и го прекръсти.

Дядо Стоимен се усмихна странно и неочаквано развеселен, предложи:

- Хайде тогава да си премерим вярата, а?

- И като как ще стане това? - усмихна се подигравателно попът.

- Ти ще помолиш твоя бог, а аз моя! Да видим чия вяра е по-силна, да видим кой бог е по-мощен, а? - хитричко присви очички дядо Стоимен.

- Тъй вяра не се проверява! Вярата да не е стадион! - размаха укорително пръст попът и се прекръсти богобоязливо.

- Добре тогаз, аз сега ще помоля моя бог, то не е и точно бог, ама карай да върви, да ме вдигне тъй, както съм със стола, и да ме подържи във въздуха. А сетне ти ще повториш, даже ако искаш, можеш и да похвърчиш, ако ти е толкоз мощен богът, както ни го препоръчваш, хе-хе... - смигайки и кривейки се, обяви дядо Стоимен.

- Кръчмата се изпълни със смях и закачки.

Попът тихичко фучеше и нещо редеше ядно изпод нос...

Изведнъж всички стихнаха.

Столът, на който преспокойно си седеше дядо Стоимен, се надигаше бавно от пода.

- Сатана! - изръмжа попът и направи кръстния знак.

Столът продължи да се надига - сега вече бе на височина две педи.

И спря.

Тишината стана нетърпима, даже попът застина, престана да мърмори.

Отгоре, от високото се чу гласчето на дядо Стоимен:

- Хе-хе-хе! - и си замята крачетата, обути в прокъсани сини платненки.

Тъй стоя дядо Стоимен Николов Иванов цели десет минути. Даскалът засече времето по часовник.

А мъжете в кръчмата мрачно мълчаха, вперили поглед в увисналия във въздуха стол и в крачетата на дядо Стоимен, които той помахваше от време на време.

И после столът бавничко се спусна и стъпи пак с четирите си крака на пода.

Екнаха възторжени възгласи и диви крясъци.

Попът стана и си тръгна разгневен, обиден и огорчен. На другия ден баба Маруша разправяше, че го видяла да тича към черквата, влязъл там и не излязъл до зори.

Селяните цяла нощ бушуваха като хали, пиха като змейове и виха като вълци.

Ухилен като ряпа, дядо Стоимен редеше в ухото на даскала:

- То даже не е и Бог, а нещо друго, ама като не помня как точно го назовавахме! Но пък е силен, мощен е, как да не сме неверници, а?

- Два пътя има! - отсече даскалът с понадебелял от изпитата ракия език. - Вървим ли по единия, все стигаме до страданието, а тръгнем ли по другия, ще опрем до спасението и възкресението.

- Тъй! - кресна одобрително дядо Стоимен, яхна стола и закръжи бясно из кръчмата.

А селяните запяха пламенно някаква странна песен на неизвестен им език.

Страхотия-ужасия без начало и без край.

Кога е почнала, дали някога ще свърши, вече никой не знае.

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2004, № 9 (58)