Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЯГСТВОТО

Стоян Вълев

web

Тази сутрин Мильо се събуди и тревожно разтърка очите си.

Изпитваше тягостното чувство, че нещо се е случило.

Надигна се, опря се на лакът в леглото и огледа внимателно стаята - всичко си е като снощи. И масата с неприбраните остатъци от вечерята, и стола до нея, и хладилника си е на мястото, и телевизора.

Тогава защо му се струваше, че нещо се е случило?

Стана от леглото и навлече панталона и фланелката. Бавно прекоси стаята като продължаваше да оглежда. Отиде до прозореца и замръзна от удивление.

Орехът, орехът го нямаше!

Разтърка очите си, ощипа лявата си ръка, после дясната.

Не, орехът наистина го нямаше.

Някой да го е отсякъл, докато е спял? Глупости! То така се сече такъв орех! И как пък ще го отнесе?!

Излезе и изтича на мястото, където винаги, откакто се помнеше като дете, разперваше огромните си клони орехът.

Нямаше го...

Не само че никакъв го нямаше, но и мястото, където би следвало да бъдат корените, му изглеждаше гола и равна земя. Сякаш някой е изтръгнал огромния орех и не е оставил никакви следи...

Чудна работа, почеса се по побелялата си глава Мильо и седна на земята.

Мисли, дълго мисли и като не можа нищо да измисли, хукна, както си е бос, към кръчмата.

Отвори вратата и обяви на постоянното присъствие:

- Орехът ми избягал!

Всички се обърнаха към него.

Някой се изкиска, друг изпсува, трети, развеселен, тресна с юмрук по масата.

- Рано-раничко се е натряскал, ей! - шляпна се по дебелите бутове кръчмарят Йоло.

Останалите заговориха един през друг. Дрънкаха си - подигравки, задявки...

- Пий от мен една ракия да се оправиш, брат! - плесна го по гърба кръчмарят Йоло. Гледаше го със съжаление...

Не отказа Мильо, за аванта е готов на всичко. Отпи, избърса треперещите си от страх устни и повтори:

- Колкото и да се хилите, избягал е... Никакъв го няма, казвам ви!

Залп от крясъци и подигравки го окръжи.

Мильо удари на екс остатъка от ракията и предложи:

- Който иска, да дойде да види?

Станаха всички - има ли по-големи клюкарки от мъжете в селото? Хора без работа...

Даже и Йоло тръгна с тях, оставиха кръчмата пуста и с отворена врата, то пък кой ли ще дойде, я! Връзките на селото със света бяха дотолкова изтънели, че даже не се чувстваха. А самото село обитаваха петдесетина старци...

Мъжете се наредиха около празното място със сведени глави.

- Брех, мамка му стара! - изпъшка някой.

- И къде е орехът?! - попита строго Йовчев, пенсионираният директор на закритото училище. Намести дебелите си очила и се взря в Мильо, сякаш беше провинил се ученик.

- Дяволът се е намесил, братия-я-я-я! - изплака поп Йордан и се закръсти чевръсто.

- И как ще да стане тая работа, а? - въртеше се Йоло около мястото, където беше преди ореха, и тъпчеше с крака.

Добре познаваха ореха всички, колко пъти си събираха по земята плодовете му, кажи-речи всяка година. Раждаше толкова много, че имаше за всички, а кръчмарят преди години се опитваше и да продава на пазара, но то беше отдавна, когато вървеше автобусът за града...

Не, тая не може да я бъде, тюхкаше се кръчмарят и сочеше мястото, където би следвало да са корените на офейкалия орех.

Гледаха, чудиха се, пристъпваха объркано и се прибраха замислени и уплашени в кръчмата.

На другия ден рано сутринта директорът Йовчев дотърча по пижама в кръчмата и съобщи, че ябълката му изчезнала. Пак се юрнаха да проверяват - истина беше. Тая ябълка я знаеха всички, раждаше хубави, едри червени плодове и директорът много се гордееше с нея. От него вземаха навремето ябълки за сватбите, а сега - изчезнала, гледай ти чудо!...

Кметът докладва на областния началник, който първо никак не искаше да му повярва. Дълго го пита на колко ракии е, а после лично дойде в селото да се убеди с очите си. Остана да преспи в къщата на кмета, а тогава вече дърветата масово напускаха селото.

Работата се разчу.

Заприиждаха какви ли не специалисти, комисии и просто тълпи от любопитни. Щом е за сеир, хората нямат спиране.

Всяка нощ дърветата намаляваха, докато не остана нито едно.

Старците си стояха в кръчмата, пиеха отчаяно.

- Грях, братя, грях! Иде краят на света! Настъпва Второто пришествие, казвам ви! - редеше попът с разчорлена брада.

- К’во пък толкоз сме им сторили, бе? - питаше Йоло, по-отчаян не бяха го виждали никога, даже и когато преди години изгоря кръчмата му.

- Знак е това, сигнал! - обяви дядо Стойне.

- За какво?! - стрелна го с ядовит поглед директорът Йовчев.

- Не мога да го разчета, но знам, че е знак! - упорито държеше на своето дядо Стойне.

- И къде отиват дърветата? - попита объркан Мильо.

- Знак е, казвам ви! Ще погива държавата! - изговори дядо Стойне.

- Да беше побягнала сградата на парламента тогава! - изрепчи се директорът Йовчев, той беше всеизвестен политикан. - То оттам идва пустата зараза!

Учените дълго разсъждаваха и накрая не стигнаха доникъде. Не можеха нищо да обяснят, такова явление досега не е имало никъде по земята.

Тогава правителството реши хората от селото да го напуснат, макар че опасност някаква нямаше.

Хората се пръснаха и тъй като си бяха старци - отидоха да живеят при синове, дъщери и внуци, роднини.

Селото оградиха и започнаха да го наблюдават. Дворовете буренясаха, къщите се разпадаха.

След половин година учените позагубиха интерес, а старците отново заприиждаха.

Постегнаха къщите, изораха дворовете и животът се поднови.

Всичко си беше както преди, само дето нямаше дървета.

След три години точно на същия ден, когато беше избягал орехът на Мильо, стана обратното.

Орехът се върна.

Мильо дълго не можеше да повярва на очите си, не смееше да се приближи до него. Когато преодоля страха, прегърна с две ръце огромния му ствол, допря бузата си до грапавата му кора и чу как листата на дървото зашумяха. Като че ли орехът искаше да му каже нещо - мъчеше се да разбере Мильо.

Едно след друго селяните отново посрещаха завърналите се дървета. Дълго време не съобщаваха на властите. Е, все пак се разбра, че дърветата са се завърнали в селото и пак заприиждаха тълпи кресливи журналисти откъде ли не, пак надойдоха учени, даже и военни... Пак гледаха, пак вземаха някакви проби и доникъде не я докараха.

Остана си загадката за побягналите дървета, а селото се превърна в туристическа атракция.

Бай Мильо, макар и понатрупал бая годинки на гърбината си, всеки божи ден гордо застава до ореха пред поредната група японски или американски туристи, чиито камери жужат и го потупва с юмрук по кората:

- Избяга, после си дойде, но и той душа носи! Все ще е имало причина, не е било без хич!

 

 

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2004, № 11 (60)