Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНГЕЛЪТ НА ТВОЯ ЖИВОТ

Стоян Вълев

web

Вече седем години Гергов отлагаше.

Понякога се питаше - защо? Не, не беше от страх. Друго е. А какво?

И нямаше отговор. Но сякаш чуваше властен шепот - недей, не го прави!...

И все пак се реши. Но колебанието го гризеше, докато шофираше към селото.

Не спираше да се пита - защо се връща назад? Към пропастта, от която беше изпълзял. Защо?

Преди много години наивно си мислеше, че споменът за лагера го следва плътно като сянка, като опряно в тила му дуло на пистолет, готово да блъвне своя жесток огън. За да разбере, че той вече е в самия него, този спомен, като рана е, разяждаща плътта му, проникнал е отдавна и в кръвта му. Че няма спасение от него, че в гроба ще го отнесе и цялата вечност, която го очаква след смъртта, ще бъдат заедно, вкопчени, борещи се...

Притискаше ушите си, но още по-ясно чуваше свирепите удари. И странно, и страшно му беше - уж измъчваха други, а той усещаше болката. По лицето, по тялото, по душата си.

Тогава проумя подлата магия на мъченията. Осъзна, че когато си зрител, ти заедно с жертвата се гърчиш, страдаш и умираш точно толкова, колкото нещастникът пред строя. И когато ги принуждаваха да преминават край труповете, виждаше потресението в очите им, сгърчените пръсти на ръцете им и се питаше - а не съм ли и аз мъртъв? Колко пъти се събуждаше, а не знаеше жив ли е или е мъртъв.

А как да забрави онзи душен юнски следобед, когато рухна на изкопа, просна се изнемощял върху прясно изкопаната пръст. Смоков изкрещя:

- Стани и бегом при мен!

Дори не направи усилие да се надигне. Знаеше, че и да опита, няма да успее. Това бе краят, осъзна го за миг. Дори усети допира на нежните, милостивите, ледените пръсти на смъртта по челото си. И защо толкова се страхуваме от края, запита се удивен - че Тя ни спасява от ужаса, от мъката, от отчаянието, от килията, Тя ни освобождава! Широко отвори очи, за да я види, но над него бе надвесен Иванов. Нещо говореше.

И когато плиснатата върху му кофа ледена вода изплющя като изстрел, съзря пак Смоков. И чу ясно крясъка му:

- Стани-и-и!

Изправиха ги двамата с Иванов пред строя. Гергов се взираше в лагерниците, а те не трепваха. Познатите до болка лица бяха станали изведнъж чужди и студени. И стори му се, че видя облекчение, дори радост, че ето на, той стои пред тях и чака своето наказание, а не те! Гледаха към него, а не срещаше погледите им - те са ме отписали от списъка на живите, помисли си отчаян.

Сграбчи го гласът на Смоков:

- Сега ти, Гергов, ще изпълниш наказанието, което налагам на Иванов. За своеволното му отклонение от работното място. Петдесет тояги на голо! - надзирателят се изпъна като струна и заговори, като местеше погледа си по лицата на лагерниците. - Лагерът е училище! Място за превъзпитание, а не бал, където всеки кани която жена му хареса! Чрез труд и дисциплина ще изкупите грешките си и чак тогава ще получите правото да живеете в най-справедливия строй на земята! А какво правиш ти? - и докосна с върха на палката си Иванов. - Ти нарушаваш реда! Някой паднал? “Но какво тук значи някаква си личност”, както е казал пролетарския поет, “друг ще го смени и толкоз”! А планът? А дисциплината? Не, гад, ти нищо не си научил тук! - Извърна се към Гергов и стегнато, по военному извиси глас: - Действай!

Иван свлече панталона си и се наведе над количката.

- Удряй! - кресна Смоков.

Тогава Гергов чу шепота на Иванов.

- Удряй, Гергов, удряй приятелю, инак ще ни убие и двамата...

И Гергов замахваше. Трябваше да брои ударите на висок глас - ясно и отчетливо, а лагерниците хорово повтаряха.

Смоков отменяше всеки удар, за който преценеше, че е слабо нанесен.

Цяла нощ не мигна в бараката, взираше се в Иванов, слушаше едва доловимия му шепот:

- Всичко е наред, Гергов, сред зверове живеем. Разбери го, ние обаче трябва да си останем човеци, въпреки всичко, въпреки тях...

Лагерът.

Дойдоха в една настръхнала утрин на четиридесет и девета, на седми февруари, в четири часа. Тикнаха го в камионетката с едничкото обяснение: “В ИМЕТО НА НАРОДА”. В килията се преброиха - деветнайсет души, търговци като него, фабриканти като Иванов, адвокати, съдията, директорът на гимназията, неколцината едри земевладелци, бивши полицаи и военни.

Никога не съм се месил в политиката, защо, прошепна Гергов на фабриканта Иванов, най-близкия му приятел. Ето това ни е грешката, Гергов, отговори му той, че такива като мен и теб не се противопоставиха на тази пасмина, дето ни заобикаля. И вчерашните, и днешните са една стока, а ние си гледахме алъш-вериша, господи, какви глупаци сме били! Но какво е това, шепнеше Гергов, защо го правят?! Чума, комунизмът е чума, и ни мразят, защото сме имотни. Но нали ни взеха всичко, недоумяваше Гергов, какво искат повече, душите ли ще ни изтръгнат? Който оцелее телом в тази вакханалия, Гергов, и душата му ще поискат да вземат, усмихваше се странно Иванов. Не, не мога да го разбера това чудо, лудост е, пъшкаше Гергов.

Четири години, всяка нощ преди да заспи, Гергов благодареше жарко на Бога, че с още един ден го е дарил. И всяка сутрин се прекръстваше бързешката, сякаш тръгваше не към кариерата, а да умира. То така си и беше. Толкова много смърт видя Гергов в лагера, че престана да се страхува от нея. Но отчаяно се молеше да го отмине.

Знаеше, че Тя може да дойде всеки миг, така както приласка мнозина в успокоителната си майчина прегръдка. Смъртта всеки ден протягаше нежните си пръсти ту към един, ту към друг. Някои крещяха от ужас, щом ги досегнеше. Други се усмихваха, сякаш постигаха щастието, блаженството или просто покоя. Трети пък я посрещаха със зло безразличие, не трепваха. Това са герои, прошепна удивен и възхитен Гергов, а Иванов изсъска - те не са живи, Гергов, те отдавна са мъртви. Ама как, сепна се. Така, усмихваше се странно Иванов, колцина са живите сред нас... Не го разбираше тогава, а после в безсънните нощи осъзна дълбокия смисъл на думите му.

Проумя ли, човече, колко глупави сме били, когато живеехме на свобода, трескаво шептеше нощем Иванов. Защо, живяхме, отговаряше Гергов. Но нищо не знаехме, нищичко, обвити с черна злоба бълбукаха словата на Иванов, не знаехме що е свобода, нито пък смърт. Никога да не бях научавал, мамка му, пъшкаше Гергов. Щом не научим, ето това ще се повтаря во веки веков, ако не с тебе, със сина ти, с жена ти, разбери, човече, всичко сме объркали в живота си, а пък ни лъжеха в училище, в университета, че знаем, че можем, а какво направихме с живота си, и ние с тебе сме виновни, че има такива като Смоков!... Не е истина, задъхваше се от гняв Гергов, лъгал ли съм, убивал ли съм, крадял ли съм?! Не е достатъчно, Гергов, не, човече, такива като Смоков ние трябваше да приласкаем, да проумеем какво има в душите им, да им помогнем, а ние трупахме пари! Не само за себе си, не само, забрави ли, Иванов, а сиропиталището, а училището, а кой плащаше издръжката на тримата студенти в Германия, как така да не сме давали, трепереше от несъгласие Гергов. Не-е, не е било това, друго е трябвало да направим, щом Бог допусна всичко да ни отнемат, значи, малко сме давали, виновни сме, грехове изкупваме, кръстеше се трескаво Иванов и простираше двете си треперещи ръце към Всемилостивия... А Гергов поклащаше глава - объркан, отчаян, отдавна вече вярваше, че светът е сътворен от Лукавия.

Един ден го тикнаха в камионетката и го върнаха у дома толкова неочаквано, колкото когато го бяха отмъкнали. Без обяснения. Само го предупредиха да мълчи, ако ли не - да заповяда отново там, ще го приемат с радост. Власт.

Или безумие? Защо го правеха всичкото това? С такава непоколебима увереност, че са абсолютно прави, че те единствени знаят цялата истина за минало, настояще и бъдеще. Каква бе тази истина? А може би, мълвеше Иванов, те просто знаят, че НЯМА ИСТИНА?

Не се ли страхуват от възмездието, питаше се Гергов. Какво възмездие, човече, смееше се Иванов, в тях е силата. А децата им, не ги ли е страх, какво ще кажат децата им като научат? И децата им ще са като тях - те ще си ги оформят по свой образ и подобие, тросваше се Иванов.

Жена му зарида безшумно като го видя - кожа и кости, с побелели коси, а нямаше даже и трийсет. Изкъпа се, погали сина си по русата главица и неусетно задряма. Присъни му се, че пак е в лагера и лежи на изкопа. Ужасен, отвори очи и видя жена си - коленичила, тихо благодареше на Бога.

Първите дни не можеше да спи. Щом притвореше очи и се пренасяше в лагера. Викаше полусънен: “Слушам, гражданино началник!” Разтърсваше жена си и крещеше вбесен и ужасен: “Къде ми е лопатата?!”

След няколко месеца се научи да спи, но пък се събуждаше винаги към четири часа сутринта. Това бе часът на неговия арест. Всеки шум нощем го караше да излита от леглото - тичаше в ъгъла или се свиваше под масата и трепереше в очакване да нахлуят. Да кажат: “В ИМЕТО НА НАРОДА!!!” И да го отведат. Така прекарваше нощта, докато просветлее.

Жена му не смееше да гъкне, само плачеше в леглото, свита под одеалото.

През деня се плашеше от всяко повишаване на гласа на събеседника си, отдръпваше се рязко, вдигаше ръцете си над главата, за да се защити от евентуалните удари. Но вече никой не посягаше да го бие. Всички разговаряха с него, без да го удрят с юмрук в лицето, без да го сритват в слабините, без да му скубят косите.

Бавно свикваше с това ново, което завари след завръщането си. Въпреки че то му изглеждаше странно, на моменти абсурдно, дори карикатурно. Докато е бил в лагера, нещо се е случило с всички тези хора, те бяха приели промените. Или поне такъв вид си даваха, не ги обсъждаха. Все едно, че предишният живот никога не е бил...

А работите му някак си се наредиха от само себе си. Сякаш получаваше с пълни шепи отплата за преживяното в лагера. Значи, казваше си замечтан Гергов, има Бог, има справедливост и сякаш чуваше нежния полъх от крилото на ангел. Оглеждаше се стреснат и виждаше жена си. Завари я да работи във фабриката за обувки, някога собственост на Иванов, сега национализирана. Жена му неочаквано стремително напредна в йерархията след неспирните чистки на “буржоазни елементи”, после пък след разчистването на сметките с тъй наречените “врагове с партиен билет”. Назначиха я за заместник-директор, а след няколко месеца прехвърлиха на друга служба шефа й и тя зае неговото място. Съвсем неочаквано негов братовчед, сега големец в София, му предложи да заеме овакантеното място на търговски директор в предприятие, което се занимаваше с износ на селскостопанска продукция. Случи се така, че след година и половина генералният директор се пенсионира и Гергов пое управлението на цялото предприятие, чиято централа наредиха да е вече в техния град.

Един по един се завръщаха оцелелите от лагера. И Гергов, и жена му ръководеха големи предприятия, имаха широк кръг от познати и намираха на всеки завърнал се работа с лекота. Бившите лагерници се чувстваха колкото благодарни, толкова и сигурни с тях. Търсеха ги, свикнаха да идват в дома им, а тук масата винаги се отрупваше с храна, мезета и напитки. Слушаха, прилепили уши до радиоапарата, Би Би Си, Свободна Европа, Гласът на Америка.

И начеваха разговори и препирни до зори. Усещаха, че са в капан. Иванов, когото жена му назначи на работа като началник-склад в собствената му някога фабрика, сега непрекъснато повтаряше, че трябва да се борят. Гергов не бе съгласен - капанът щракна целокупно за нас, българите, още когато Чърчил се договори със Сталин, бяхме и сме обречени, братко, за каква борба ще ми говориш, ти тъй и не можа да прежалиш фабриката си! А на теб не ти ли е жал за магазините ти, палеше се Иванов. Не, не ми е жал, това сега може пък да е по-доброто за хората, знаеш ли - поклащаше глава Гергов. Кое бе, лагера забрави ли го, беснееше Иванов. Но разбери, братко, разбери Иванов, западните демокрации, за да си осигурят спокойствието, направиха сделката със Сталин, а ни подкокоросват да се борим, но пък стриктно спазват споразумението за продажбата на кожите ни, що не се намесиха в Унгария 56-та, а, нали чухме как Имре Наги ги викаше по радиото, а те, какво, оставиха руските танкове да ги прегазят като зеленчуци...

Спорът му с Иванов не секна през годините.

Жена му мълчеше.

А Иванов все повтаряше - ние сме си виновни за всичко, ние, Гергов, и никой друг!

И изведнъж дойде най-страшното - Иванов се заобиколи от младежи, а те изгаряха от желание да воюват с режима. Издаваха нелегален вестник, сдобиха се даже и с оръжие. Иванов му разкри замислите си - тръгваме на въоръжена борба. Гергов уплашено отсъди - това е лудост! Жена му, говореха пред нея, прекръсти Иванов и се хвърли да целува ръцете му. Сякаш предчувстваше какво ще се случи.

И то се случи - арестуваха Иванов и момчетата, до едно.

Тогава стана нещо, което безкрайно озадачи Гергов - освободиха Иванов. А момчетата изчезнаха. Ясно къде. Завинаги.

Иванов бе развалина, почина след месец.

Сега, Гергов, вместо лагерите друго са изобретили, говореше със затворени очи Иванов, само двете му съсухрени ръце се подаваха над одеалото - внедрили са сред нас доносници. Знаеш кой ни бе надзирател в лагера - Иван Смоков, а сега той е шеф на Държавна сигурност. Преместили са лагера тук, в града. Всичко вече е лагер. И някой от нас ни предаде, туй от мен да го знаеш, пази се, Гергов! Умираше и ужасът извираше от очите му - сега надзирателите са сред нас, наши хора са назначили и те са приели да вършат гнусната работа, разбираш ли какво се е случило, но не ги знаем кои са, казах ти, че ще сграбчат и душите ни, направиха го...

На погребението му бяха само трима души - съпругата на Иванов, Гергов и жена му. Не можеше да отдели погледа си от измъченото лице на приятеля си. Сега то бе величествено и сякаш питаше - кой, Гергов, кой ни предава на властта?..

Първо я отхвърляше гневно, с ожесточение, но тя все се завръщаше - натрапчивата мисъл за освобождаването на Иванов. Защо го пуснаха? Защо убиха другите, а него не? Защото им е било ясно, че ще умре, успокояваше се. А може би - хлъзгаше се като змия гадното предположение. Не, отговаряше си и ожесточено го прогонваше. Но то не спираше да го преследва - и денем, и нощем, навсякъде.

Подозрението се загнезди в душите на всички. И върху себе си Гергов усещаше изпитателните им погледи. Начинът, по който, сякаш хванати на местопрестъплението, гузно се усмихваха, когато усетеше, че го гледат, го караше да потреперва. Мен! Но и той подозираше всеки, питаше се - кой от тях? Пак се събираха, но вече беше друго. Смъртта на Иванов ги ограби и разруши всичко. Изведнъж се почувстваха гузни, мъчеха се всякак да прикрият червея на подозрението, който ги гризеше денонощно. Напразно. Във всяка усмивка търсеха вече скрития смисъл, във всеки, дори и неволен, жест откриваха потвърждение на своите опасения. Оказа се, че това, което ги сближаваше, беше Иванов, и сега, когато него го нямаше, те внезапно откриха, че са чужди един на друг. Безкрайно бе учудването им как преди са се чувствали близки с всички останали. Пак се събираха, но вече по навик, говореха си за всичко друго, но не и за това, което в момента ги вълнуваше и плашеше. Всеки вече прикриваше мислите си от другия зад плоски вицове, клюки и одумвания на колеги, познати роднини и приятели.

И когато през осемдесет и девета властта рухна като картонена кула, всички бяха объркани. Нима всичко е било толкова лесно, запита с неприкрита обида един от тях. Значи Иванов е бил прав, измърмори друг. Трябвало е всички ние като него да се вдигнем, да тръгнем срещу скапаната власт, ама като сме страхливци, като сме негодници, заговори виновно и поради това разпалено трети.

Глупости, отсече Гергов, просто Великите сили пак се сговориха, сега пък комунизмът да слезе от сцената, животът ни протече между две споразумения, въздъхна той. И не знаем този път какво са ни подготвили, но вече наистина ще трябва да се борим, да вземем нещата в свои ръце, разбирате ли, и се взираше в лицата им, а те свеждаха погледите си.

Защо?

И нямаше радост, никой не изпитваше възторг, просто чакаха ден след ден какво ще се случи.

Някак неусетно се разпиляха. Едни, като Гергов, се втурнаха в политиката, други със сълзи на очи разцелуваха и запрегръщаха върнатите си имоти, неколцина отпрашиха за чужбина при свои близки и повече не се видяха.

Тогава Гергов взе своето решение - да разкрие истината за отминалите години. И го споделяше с приятелите си от лагера, те му казваха - недей, каквото било - било, нали отмина, слава Богу, какво повече искаш? Ама, за да не се повтори, затова искам да стигнем до истината, цялата истина какво точно и как е било, отговаряше им ядосан, а те студено и гузно мълчаха.

Защо?

Гергов знаеше къде се крие истината за изживените години. Ясно му бе, че тя се съхранява в безбройните папки на Държавна сигурност. А те бяха скътани тези папки, защото в министерството на вътрешните работи вече нямаше нищо, но истината някъде се спотайваше като бомба със закъснител и чакаше своя час. Вярно е, че от време на време нещо експлодираше. Но откъде идваше, можеше само да се досеща. Той отдавна знаеше поне едно: че най-краткият път за установяване истината на неговия живот - за лагера, за Иванов - се крие в лицето Иван Смоков, бившият лагерен надзирател, сега пенсионер. Той бе този, който отнесе заедно с оставката си и цялата информация на местния филиал на Държавна сигурност. Стана така, че както преди ги държеше в лапите си, така ги притискаше за гушите и днес, защото държеше информацията. Вечно печелившата карта изтегли този мръсник, пъшкаха бившите лагерници.

Защо?

Гергов все се канеше и все не намираше време да се срещне с този човек.

Понякога се извиняваше - и знаеше, че е така - пред гневната сянка на Иванов с политическите боричкания, в които се втурна. Но когато синът му най-после преодоля страха си, влетя в политиката и скоро се озова на министерско кресло, Гергов се реши. Нямаше как повече да се отлага и тръгна, шофираше сам парламентарния мерцедес. Нарочно освободи шофьора, кой знае защо искаше непременно да е сам.

Намери къщата в селото без лутане. Паркира пред желязната портичка и дървена ограда, боядисана в жълто. В дъното на двора се виждаше масивна двуетажна къща.

Ръцете му затрепериха. Но бутна портичката и тръгна по циментовата пътека. Изведнъж спря уплашен.

Макар и състарен, накуцвайки с левия си крак, насреща му идваше той - Иван Смоков. Би го познал и след хиляда години. Как се бе взирал в наглото му червендалесто лице, сънувал бе тежките му като олово юмруци, които се стоварваха безжалостно върху нечий тил и човекът се просваше в калта, а той тъпчеше, риташе, ругаеше, псуваше, беснееше... Някога. В лагера.

А сега идваше насреща му.

- Кой?! Кой сте вие? - питаше Смоков враждебно.

- Ще ти кажа - стегна се и отговори Гергов, дори се поусмихна, продължи да върви и подметна: - Ще разбереш! - и вървеше насреща му, а краката му подло потреперваха, кръвта запулсира в тила му, пред очите му засвяткаха червени точици...

Смоков се вкамени, гледаше го изненадан, но и уплашен. Широкото му лице се обля в пот и той шумно въздъхна.

Беше го познал и се закова на място, свел глава.

Като бик е, помисли си с отвращение, примесено със страх, Гергов и го отмина, вървеше към къщата. Извърна се и попита:

- Какво? Няма ли да ме поканиш?

- Да, да, заповядай! - забъбри Смоков и тръгна след него, като влачеше левия си крак. - Ето тука, тука да поседнем? На сенчица, а? - и посочи към масата под ябълката.

- Да седнем - съгласи се Гергов и отмести един клон, отрупан с едри, кървавочервени ябълки.

- Едно кафенце или ракийка? - попита Смоков, а ръцете му трепереха. Като усети, че гостът му следи с насмешливо изражение на лицето си объркването му, скри ръце зад гърба си и още повече почервеня.

- Предпочитам да си поговорим - отговори с вибриращ от вълнение глас Гергов. “Трябва да се владея, трябва!!!”, заповяда си.

- Че ще си говорим, то е от ясно по-ясно. Но хич на празна маса бива ли?! - изрече Смоков и изчезна в къщата.

Гергов извади от джоба си кутията с цигари и дълго време щрака със запалката. Най-сетне запали. Опита се да изтърси пепелта от цигарата си и едва улучи пепелника. Защо се плаша, трябва да се стегна, трябва - и стисна лявата си ръка в юмрук.

- Ето, заповядай - Смоков донесе кана с кафе, две бутилки - едното, стъклено, с ракия, а другото, пластмасово, с минерална вода. И двете бутилки се насълзиха, извадил ги бе от хладилника.

Отсипа в чашите прав, съсредоточен и едва тогава седна насреща му. Отпусна се тежко, сякаш рухна на стола и той изскърца.

- Какво пък - наздраве! - глухо отрони Смоков и отпи от чашата с ракия.

Гергов се поколеба, но също пое чашата с ракия и я поднесе към устните си. Изненада го аромата. Отпи и попита свойски, сякаш се обръщаше към близък приятел:

- От какво е? - и прехапа устни. Да пия с един убиец! Със Смоков!

- Много работи набърквам. За да стане това, което е. Простотия било да се пие ракия само от грозде или сливи. И билки слагам, и едно-друго, понаучиха ме хората тук от селото - и звънко се разсмя.

Гергов го гледаше с изумление. Държи се като нормален човек, а какъв звяр беше в лагера! От страх ли е такъв сега? От годините ли? Нима си мисли, че всичко е вече забравено?

- Аз си живея тука. На село, значи, се пооттеглих, стегнах бащината къща. Какво ти стегнах, направо наново я построих - заговори припряно Смоков. Личеше, че е объркан и се опитва да го прикрие зад поток от думи.

- Аха! - кимна Гергов. С подчертано безразличие го направи. - Значи на село си живееш...

- Тука, тука! Има с какво да се занимава човек - малко доматки, някой корен пиперец, туй-онуй, животинки-гадинки си имам. И тъй, значи... А ти? Синът ти министър стана!

- Стана - сухо отрони Гергов и отпи. Ракията, освен странния си вкус, гъделичкаше небцето, сякаш подканяше, привличаше. Хубава, но и коварна, неусетно можеше да те отведе, където си пожелае.

Замълчаха.

Гергов внезапно усети страшната сила на селската тишина. Отдавна, от много години не беше усещал толкова мощен покой. От времето, когато през зимата обикаляше планините. Като вълк, както казваше жена му, като прегладнял вълк-единак... Тука е идеалното място за пост, молитва и разкаяние, кой знае защо си помисли Гергов.

- Всичко се обърка, Гергов - наруши тишината Смоков и въздъхна шумно.

- Знаеш ли защо съм дошъл? - попита го така рязко, че самият той се стресна.

Смоков тъкмо доливаше чашата си и трепна, ръката му отскочи и разля ракията. Протегна ръка, взе преметната на съседния стол бяла кърпа и забърса разсипаното - изтикваше ракията към края на масата, а тя закапа на едри капки върху цимента.

- Нищо! То, дето се вика, за умрелите да е - избъбри Смоков.

- За умрелите казваш! Че ти по колко литри трябва да изсипваш на земята бе, Смоков?! - поклати насмешливо глава Гергов.

- Всеки знае себе си! - тросна се Смоков и забарабани с пръсти по мушамата.

- Така е... - замислено изрече Гергов. - Дойдох да те попитам за някои неща... - не довърши, защото събеседникът му се ухили. Внезапно усмивката му изчезна - така неочаквано, както се беше и появила.

- Питай! - изпъна се по войнишки Смоков, свил двете си ръце в юмруци. - Питай, пък аз ще отговарям. Но! Знаеш ли... - впери поглед в човека насреща си и замълча.

- Какво, какво да знам?! - попита рязко Гергов.

- За всичко имам отговор - отговори неочаквано спокойно Смоков. - От седем години съм пенсионер - само седя тука и мисля. Какво стана, защо така се случи, все мисля, значи! Сега съм готов на всичко. На всеки твой въпрос съм намерил отговора! Питай! - и се облегна на стола, коремът му изпъна бялата фланелка, а лявото му око се изпълни с кръв.

- За лагера какво да говорим. Ти беше млад, надъхан с идиотската ви идеология. Беше чудовище... - Гергов с изненада установи, че му липсват думи! Че не може да продължи! Лагерът е нещо, за което вече не може да се говори! То просто подлежи на забрава? Но неразчистените обори вонят, изпъшка в себе си Гергов и се заслуша в това, което разпалено му говореше бившият лагерен надзирател.

- Вярвах, че сме прави. Не можеш да си представиш как вярвах. На простото селско момче изведнъж му се предоставя такава власт - пълна, абе, направо абсолютна! Че то и царете навремето не са имали такава власт! Мислех си наивно, че когато няма да има такива като тебе, значи, всичко ще е наред. Ако трябва и реки от кръв да потекат, но важното е, че раят ще е построен. Сетне разбрах, че не било то така. Не-е, никак не е така! - поклати енергично побелялата си глава Смоков.

- Кога? Кога после? - беше му любопитно какво са чувствали и мислили такъв тип хора. Изживяхме живота си заедно, но не се познаваме! И ако се опознаем, няма ли да си простим? А трябва ли? В никакъв случай! Сепна се, сякаш изплува от дълбоки, тъмни и мътни води. Разтреперан се озърна, като че ли лагерният надзирател би могъл да прочете глупавите му мисли. Защото те бяха точно такива, но и подли! И пак се взря жадно в състареното лице на Смоков.

- Кога разбрах ли? Когато закриха лагерите. Върнах се в града, ти знаеш, и почнах в Държавната сигурност. И какво сварих? В какво се бяха превърнали тъй наречените герои, а аз тогава вярвах, че са такива - партизаните, слезли от планините, комунистите, завърнали се от затворите. Смелите вчера хора тогава пълзяха пред всеки новоизлюпен шеф на партията. И защо? За да не загубят това, което бяха откраднали от такива като теб или пък получили незаконно от държавата, тоест и от такива като мен. Е? Но не само те ме объркваха, плашеха и напълно разочароваха. Видях и другите - вашите, Гергов, вашите! Те не бяха по-различни от “нашите”. И тогава какво да правя? Помогна ми жена ми, тя беше светица, Бог да я прости...

- От кога повярва в Бога и ти, чекисте? - прекъсна го иронично усмихнат Гергов.

- Дали вярвам или не, то си е моя работа, ама защо сега и вие като нас монопол правите, сякаш Бог закусва само с вас - озъби се Смоков, тръсна оплешивялата си глава и продължи с мек замечтан глас: - Тя, жена ми, кротичко, бавничко започна да избива онзи бяс, дето ме беше обладал. Хич не ми попречи това на службата, просто ставах по-умен. С жената, значи, така се бяхме разбрали - като се пенсионираме, да се приберем на село и тука да си построим нашичкия, личния си рай, защото друг не може да има. Ама тя почина две години преди да получи пенсията. Пък и сина, и дъщерята взеха, че станаха лекари и двамата. Жена ми казваше - те поне да помагат на хората като ти си ги измъчвал толкова, ех... Те нека изкупват греховете ти като се грижат за хорските рани. Така, значи, семейството ми интересно се отнасяше към мене... Хем ме уважаваха, хем не забравяха да ме укоряват...

Смоков млъкна, а нейде наблизо весело изпискаха врабци, прелетяха край тях като възторжено кълбо. Увисналите над главите им, отрупани с плод, клони на ябълката тихичко нашепваха нещо непонятно сякаш звучеше музика, която си изливаше върху им.

Тоя се опитва да ме будалка, кипна разгневен Гергов.

- Ти някога, Смоков, правил ли си сметка колко души си убил? - гледаше го с неприкрита омраза. Не, не можеше да проумее как след толкова много собственоръчно пролята кръв този човек стои насреща му и дрънка бабини деветини! Едва ли не претендира да е нормален, той, убиецът!

- Не са малко затритите от мен... - изпъшка Смоков. - Убивал съм, измъчвал съм, разстрелвал съм, душал съм, давил съм... - говореше с наведена глава, неочаквано вдигна очи и кресна: - Още искаш ли?!

А Гергов се стресна и нищо не каза.

- Мога и да ти разказвам, искаш ли? - усмихна се безжалостно Смоков.

- И спиш спокойно?! - възкликна Гергов, направи го искрено, спонтанно.

- Спя... - поклати глава Смоков и въздъхна. - И не спя... - Бръчките по лицето му ясно се очертаха и изведнъж стана видно колко е остарял. - Различно е. В началото, веднага като стана Промяната, много ме беше страх. Виках си - сега ще дойдат! Ще си отмъстят!

- А дойде ли някой? - облакъти се на масата Гергов. Любопитно му беше, че и Смоков е изживял същото като него, когато се върна от лагера. И му стана някак си близък, настръхна, като го усети.

- Не - прошепна Смоков. - Ти си първият! - и насочи пръст към госта си. - Инак аз си чакам. Толкова години вече стоя тука, не мърдам, само чакам. Никой не идва.

- А ако дойде някой?... - взря се в очите му Гергов - не трепнаха. И продължи с ярост: - А ако дойде някой от онези, дето си ги пребивал? Някой от тези, дето си ги осакатявал? Синовете и дъщерите на убитите, ако дойдат?! А?

Лявото око на Смоков, цялото налято с кръв, заигра.

- П-прави ще са и да ме убият, заслужавам го... - заекваше Смоков и изведнъж странна полуусмивчица пробяга по лицето му. - Без съмнение - и овладя гласа си.

И Гергов усети като токов удар силата на стоманения му поглед - сега с болезнена яснота си го спомни. В строя, в изкопите, в бараките, на плаца Смоков ги срязваше с този свой поглед - и в него нямаше пощада, той бе като острие. Но сега сякаш потрепваше, сякаш някаква тъмна печал се прокрадваше, пак си беше страшен, само че по друг начин. Някога само с поглед Смоков приковаваше всеки лагерник и той спираше, като хипнотизиран. Нима дори и такива зверове могат да се променят, Господи, изплака от ужас и недоумение Гергов. И сведе глава, преглътна и усети как ожесточението отново го изпълва със сила.

- И така стоиш си, чакаш си! - заговори отсечено, за да скрие ужаса, който напираше в него. - Чакаш някой да дойде и да ти види сметката, така ли, Смоков? Чакаш да си получиш най-сетне възмездието! Справедливото възмездие! - и едва сега осъзна това, което каза. И това ако не е жестоко?

- Да - тихичко, примирено промълви Смоков. - Седя си и чакам. Толкоз години това правя - чакам!

Гергов усети, че го обзема непонятна жалост към този човек. И потръпна. Та той е убиец! Точка! Да, ама и садистът е човек, подло се отрони в душата му, и кой го изрече. Сведе очи и се опита да се съсредоточи, а за него това означаваше да се ожесточи, да се върне в състоянието си на омраза, опитваше се и не успяваше. Отказа се и вдигна поглед към лагерния надзирател.

Смоков отпи от чашата с ракията и прогони мухата от ръката си. Но тя се върна и отново нахално кацна на китката му. Тогава той присви очи, прицели си и ловко я чукна с върха на показалеца си, смачка я. С нокът я бутна от масата на земята.

- Ето така! Ей така ни избивахте, Смоков, така! - възкликна с неприкрита омраза Гергов и стисна юмруци. Вълната от гняв напираше да изригне от гърдите му и той чак се закашля.

- Абсолютно вярно! - потвърди замислено Смоков. И се сви на стола си.

Като пребито куче е, помисли си с отвращение Гергов.

- И на този страх, че разполагате с живота ни, се крепяхте четиридесет и пет години! - почти изкряска задъхан Гергов.

- А-а, не се крепяхме само на страха! - оживи се изведнъж Смоков. - Страхът беше само в началото. Сетне дойде другото... - и погледът му светна.

- Какво друго, какво? - презрително се изсмя Гергов.

- Че и ти ли не знаеш? - язвителна полуусмивчица се плъзна по лицето на бившия лагерен надзирател. - И ти ли казваш, че не знаеш?!

- Не знам... - обърка се Гергов. - Че какво трябва да знам?

- Нали ти казах - доносите на вашите, Гергов, на вашите! Щяха да си счупят краката да докладват. Този кихнал, онзи пръднал и всичко това било на политическа основа. И защо го правеха ли? Мно-о-ого просто! За да живеят мъничко по-добре. Но на каква цена? Ето това е въпросът! Съди сам - брат донася за брат, баща за сина си, жена за мъжа си. Разбираш ли? - разгорещи се Смоков и зачука със свития си пръст по масата.

- Вие ги принуждавахте, Смоков! Тази е истината! Друга няма!

- Не-е! - размаха показалец Смоков. - Не! Не си прав! Аз знам, ти не!

- Лъжеш, Смоков, аз го живял това време и знам - презрително, с досада махна с ръка Гергов и се ухили: - Пък и кой ще ти повярва днес? Кой?

- Е, виж тука си прав - безпомощно разпери ръце Смоков. - Сега пък вие ще фризирате историята. Каквото сте решили, че е, така ще го запишете. Знаеш ли защо липсват истински мемоари за нашето време, това, дето го преживяхме? - Запита и без да дочака отговор, продължи: - А както без моите, така и без твоите свидетелства няма история. Знаеш ли?

- Ти ще кажеш - усмихна се презрително Гергов, докато си палеше цигарата. Наистина не съм мислил за това, интересно!

- Защото в страна като нашата, ако речеш да пишеш мемоари и да кажеш истината, трябва първо себе си да окаляш. Ако решиш да пишеш неистини - ще те изобличат. Ако решиш да пишеш само и единствено истината, така както си е било, фактче по фактче, то пък тогава ще излезе, че ти самият си най-големият злодей! И защо? Ами защото другите, многократно по-големите злодеи, мълчат. Аз опитах, Гергов, опитах, значи!

- Е, и? - погледна го с неприкрито любопитство.

- Описах живота си, написах всичко. Паметта ми е свежа като ей тези ябълки. Помня всичко - ден по ден. Написах, значи, и го предадох на децата да четат. Викам си, длъжен съм най-напред на тях. А ти знаеш ли какво направиха? - Поклати тъжно глава, отпи от ракията и продължи: - Прочетоха, значи, написаното и дойдоха. Пред очите ми изгориха тетрадките. И вече пета година не са стъпили. Не знам на погребението ми дали ще дойдат... Прави са! Не ги обвинявам. Стъписали са се като разбрали какъв баща имат, а може би искат да се забрави всичко? Ти как мислиш?

- Не знам. Ти кажи - реагира със зла усмивчица депутатът и изведнъж, неочаквано и за самия себе си изрече: - Никога не съм си представял, че ей така ще си говорим двамата...

Смоков сякаш не го чу, а продължи:

- Мислил съм го. Добре, умираме и отнасяме в гроба си нашето знание за нещата - добро ли е, зло ли е, знание все пак си е. Преживяното, значи, отнасяме със себе си и край! А така ли трябва да бъде? - стрелна с очи Гергов. - Не, казвам аз, не и не! Не, защото без знанието за това, което са вършили бащите, майките ни - какво сме?! Няма история. Край на историята. Но като няма история - няма и възмездие, прав ли съм?

Гергов не отговори, опитваше се да разбере накъде клони и само кимна. Смоков се облакъти на масата и заговори задъхано:

- А възмездието, то това е знанието за каквото сме творили - добро ли, зло ли, аз, ти, другите, всички ние! Но всеки без изключение избира другия път - заедно с моята смърт всичко лошо, сторено от мен, да се забрави! А пък не може един да говори, а всички други да мълчат! Така няма да постигнем цялата истина. Но няма ли я цялата истина - грешникът става светец, а светецът - развратник. Нищожният става колос, а гигантът - джудже, това запомни от мен, Гергов. Ти... ти разбираш ли ме? - Погледна го жадно и като не срещна погледа му, въздъхна и предложи: - Пий, Гергов, пий ти казвам! Ракия като сълза!

- Вие, Смоков, разложихте хората! Насъсквахте ги, преследвахте ги. А сега плачеш - такива били, онакива... Вие сте виновни, вие! - Гергов посегна към чашата, установи, че е празна, и взе шишето. Оказа се, че и то е пресушено.

- Ей! Изпихме я, а?! - подвикна Смоков, докато ставаше, и заприпка, накуцвайки към къщи. Върна се с пълна бутилка. - Аз съм се заредил да пием и до края на света, ако трябва! Докато трае процесчето, де! А колко ще се проточи, един дявол знае...

Гергов се извърна. Наистина, какво бе това - просто среща ли? Имаше ли право да съди? А защо не? Ех, да беше жив Иванов сега...

Смоков впери очи в натежалите от кървавочервен плод клони на ябълката и заговори тихо, сякаш на самия себе си.

- В един момент може би деветдесет на сто от доносите бяха разчистване на лични сметки, прояви на завист, изблици на кариеризъм... Погледнали се двама накриво - следва донос и от единия, и от другия. Иска да седне на стола на шефа си - тракне доносче. Оня, разбира се, не му остава длъжен - пише срещу него и чак до девето коляно го обследва, за да докаже, че той е по-прав. А и двамата са откровени негодници, между нас казано. Така беше.

Гергов се сепна, стана му противно, та нали не за това ставаше дума:

- Чакай, спри се! Ти едва ли не твърдиш, че ние, жертвите ви, сме проявявали инициативата, че самите ние сме зидали затвора, в който ни тикнахте?!

- Затвора го изградихме ние, баламите! И защо? Не можах да разбера дори как стана. Освен да тръгнем по линията на колективните, масовите психози ли, и тях съм изследвал, е-ех, ако знаеш как съм я търсел истината за живота ни... - въздъхна и отново впери стоманения си поглед в лицето на бившия лагерник. - Ние бяхме войници, Гергов! И действахме като на война! Знаеш как е - ако не стреляш, ще те застрелят. Ако не врагът, този, който е зад гърба ти и наблюдава как изпълняваш заповедите... И стреляхме! - Смоков свиваше показалеца на дясната си ръка, сякаш държеше пистолет.

- Но това не беше война! - яростно тресна с длан по масата Гергов.Чашите иззвъняха тъжно, а гугутката, която беше кацнала на едно клонче над главите им, се стрелна нагоре към увисналото над тях сребристосиньо небе...

- Не-е! Война си беше, чиста война! Ние, една шепа хора срещу народа си. Така беше. Как щяхме инак да установим нашата власт?! С убеждение? Бошлаф. С ръка на пистолета само можеше и така го направихме. А като спечелихме битката, някои като мене си казаха - ами сега?! - разпери ръце Смоков. - Какво направихме?! Как ще живеем сега? С кого, като сме целите оплескани с кръв, като ни кълнат денонощно вдовиците на убитите... Страдах, значи, като осъзнах...

- Да бе, вярвам ти! И още как! - възкликна ухилен Гергов.

- Знам, че няма да ми повярваш, знам! - съгласи се Смоков. - След като ние убивахме години наред, изтънчихме се. Разбрахме, че може и другояче. И започнахме да правим същото, но с чужди ръце. Да-а!

- Чрез нашите хора, чрез внедрените си агенти ли?! - прекъсна го Гергов.

- Ами то, Гергов, кой наш, кой ваш, след един определен момент вече не беше ясно. Всичко се обърка някак си... В края на краищата Иванов, твоят приятел, защо умря?

- Защото го осакатихте, защото го пребихте и го пуснахте да умре вкъщи - и насочи пръст към Смоков. Сега вече наистина обвиняваше. Като прокурор. - Мръсно постъпихте!

- А кой го уби? Това мога и аз да питам в крайна сметка. И ще ти отговоря - заедно го убихме, колективно го направихме, съвместно. Да-а-а! Така стана погиването на Иванов.

Гергов го гледаше объркан, е, чак такава наглост!

- Не е така! - изрече го така твърдо, че стана ясно - готов е да спори вечно, ако трябва.

- Вярвай си в каквото щеш! Ама аз, за разлика от теб, мога да докажа твърдението си - и необходимото да поприложа, и документчета да измъкна. Всеки съд ще признае правотата ми! Но няма смисъл. Твърде сложно е, Гергов, разбери, никой на тази земя не е нито само добър, нито само лош. Ей това, значи, ако го разберем като хора, пък и като народ, а защо не и като човечество - и ще бъдем спасени!

- Ти лекции ли ще ми четеш?! - изпъна се на стола си Гергов. - Аз много добре я знам вашата философия - “всички сме мръсници, всички сме виновни”.

- Ами то като че ли си е точно така. Защото затвора, добре, изградихме го ние. После обаче всички дружно се заехме да го пазим. Току някой подвикне - тази решетка е слаба, старши! Казвам му - ти си гледай своята работа, аз съм специалистът по решетките, а той - не! Държи, значи, решетките да са здрави! Е, какво искаш? Всеки стана надзирател на всеки, ама то си е заложено в човека...

- Кое?! - с нескрита злоба изсъска Гергов.

- Да надзирава. Ако не в човека изобщо - то поне в българина.

- Значи такава защитна реч си подготвил. Репетирал си пред огледалото, а, артисте? - усмихна се насмешливо депутатът.

- Глупости говориш. Аз ти казвам това, което мисля. Може и последните минути от живота ми да текат, знам ли? - Взря се в нетрепващото лице на бившия лагерник и продължи: - Може да извадиш пистолет и да ме застреляш. А пред лицето на смъртта се говори истината, само истината и нищо друго! - изрече го обидено, огорчено и убедено.

- И не се страхуваш?! - фиксира го с леден поглед Гергов.

- Изпитвах срам, но сега вече срамът изчезна. Сега си мисля, че това, което е било, не можем да го върнем назад. Всички сме виновни. Някой повече - като мен, други по-малко - като теб!

- О-о, ама и аз ли съм виновен?! - възкликна Гергов и подметна развеселен: - Аз пък мисля, че съм невинен.

- Не, виновен си. Ако аз бях изживял това, което ти изтърпя в лагера, щях земята да обърна, ама да отмъстя на такива... ъ-ъ-ъ, като мен! Но и на тези, които са наредили да се извършат... - Смоков търсеше думата и сякаш искаше да я улови с ръката си - замахваше и все не я стигаше.

- Престъпления! - подсказа му Гергов.

- Точно! Престъпления! А какво направи ти, драгий?! Като се върна от лагера, затвори се в пашкулчето си и млъкна. Подхвърлиха ти едно топло директорско местенце и ти заръфа лакомо залъка, подаден ти - забележи и никога не го забравяй - от ръката на палачите! Пък и след Промяната. Падна властта ни, а ти никак не се интересуваш от преживяното минало, защо? Защо се страхуваш от преживяното? Ще кажеш - пепел! Да, ама в нея има въглени, които изгарят настоящето, мой човек! Виж сега, аз разчистих миналото за себе си, а за тебе изход просто няма - напълни чашата си и я изпи на един дъх.

Гергов се смая - какво искаше да му каже бившият надзирател?! Мислеше трескаво в гробовната тишина, премисляше бившият лагерник и настоящ депутат, а разнежени птиците пееха. И накрая изрече твърдо:

- Има изход. Да прочетем страницата от миналото и да я затворим най-сетне.

Гергов произнесе думите си малко по-високо, прозвуча като на митинг, фалцетно, някак си заучено, като куха фраза, изтъркана и излъскана от словесни злоупотреби.

- Не знам. То това са си лични работи, Гергов! Не можем да го правим това изчитане на страницата колективно. Усещаш ли, че и ти си отровен от нашичката идеология? Защо говориш все в множествено число? Всеки сам трябва да стигне до истината за себе си. Сам! - сега това бе един друг Смоков - разпален, вдъхновен и си личеше, че е откровен.

- Не-е, ще четем заедно, приятелче, всички! Нека обществото знае кой съм аз, кой си ти! Кои са жертвите, кои са палачите! Поименно! - Гергов говореше като леко почукваше по масата. - Да четем и да съдим. И чак тогава да забравяме. И да вървим напред.

- А-а, не! По този начин зачетем ли, затваряне няма да има. Ще се избием. След случката с децата разбрах, че не трябва нищичко да четем. Всеки да се взира в душата си. Там всичко е записано. Толкоз! - отсече Смоков.

- Не си прав, ама нали така ти е изгодно, разбирам те - изсмя се гадничко Гергов.

- Не, аз знам вече, че зачетем ли - ще се озлобим. Ще се избием. Ние сме една шепа народец. Ако всеки научи истината за другите и ако другите го видят колко струва, ще трябва ООН-то да изпрати всичките си умиротворителни сили тука! - и се изсмя с цяло гърло.

- Удобничка философия си изработил, Смоков - въздъхна презрително бившият лагерник.

- Толкова от мен! Стигнахме чертата. Нататък вече е опасно - изрече Смоков и стана.

Гергов го наблюдаваше объркан.

Изведнъж бавно и тържествено селската камбана заби на умряло. Смоков стана от стола, издигна ръка и се закръсти - страстно, всеотдайно, покорно, като при всяко отместване на пръстите си страхливо потреперваше.

А Гергов се разсмя.

Смоков приседна и изпъшка:

- На умряло бие, пак някой се е отървал... Измираме, Гергов!

Бившият лагерник и настоящ депутат махна оттегчено с ръка:

- Умират. Стари хора! Какво, да живеят вечно ли?!

Смоков неочаквано се разпали:

- От безнадеждност умират, господин депутат! Няма светлинка в душичката на човека и току се гътне! Децата им или са в чужбина, или пиянстват в кръчмата! Безработни, сиреч излишни! А щом децата им са ненужни, какво остава за старците, господин депутат?! И мрат хорицата, мрат! - Той гневно възвиси глас: - Геноцид и фашизъм е това, което вършите, депутатче! Куршум за вас! - и пак замислено, нежно подхвана, някак сладкодумно зареди: - И с Бога се изпокараха, остави, че помежду си враждуват и се ядат денонощно! И току се бесят, давят се, тровят се! Всекидневно! Баща утрепал сина си, син заклал майка си! Война водят помежду си! Дотука ги докарахте, ей, смъртните си присъди сами да изпълняват! Няма нужда от затвори, защо ви са лагери?!

Звънът на камбаната стихна тъй неочаквано, както бе захванал, а Смоков все така току се прекръстваше бързешката и изведнъж се примоли:

- Прекръсти се и ти, безбожнико! Само по телевизията го правиш, в храма "Александър Невски"! За да те видят!

Гергов се разсмя и подметна:

- Кръсти се ти, щото имаш грехове да изкупваш! Тя моята е лесна!

- И-и-и, че си глупак! - възкликна ядосано бившият лагерен надзирател и пустоса Гергов с ръка, направи го досущ като селска жена.

Гергов отпи и се усмихна:

- Черквата в селото си стегнал, чувам. Постилаш си един вид, подкупваш оня там горе, рушветец му бутваш! И ще го приеме ли, а?

Смоков се смути и се загърчи:

- Е-е, от пенсийката си спестявах и дадох там, пооправиха покрива, че протече. Щеше а-ха да падне! Ама то и тогава, и сега, кой ти стъпя в черквата - само аз от мъжкото народонаселение и две-три врътнали бабички! Това сме ние, цялото паство, други няма! Сега и кръст съм поръчал, някоя иконка! Че ги крадат, хайдутягите! Няма икона да се помолиш!

- Молиш се значи! И чува ли те? - смигна му бившият лагерник.

А Смоков се стресна:

- Кой?

- Той!

Смоков се надигна от стола:

- Кой?!

Гергов се разсмя:

- Бог!

Смоков пак приседна на стола и размаха пръст:

- Не се подигравай, Гергов. Говоря си с Бога, ден и нощ му разказвам. И аз имам какво да му кажа, и той на мене. Какво сме без Бога, човече?!

- Ако няма богове, измисляте ги и им служите всеотдайно - дали ще е Сталин или Христос, за хора като тебе е без значение! Е, добре, ти тогава, Смоков, отчел ли си пред Бога колко души си убил? Поименно! Колко са осакатил! Като бройка поне, ако не можеш да му хванеш края! На колко си счупил краката, ръцете или пък съдбата! На колко си взел душите, дявол да те вземе!

Смоков помръкна и сведе глава:

- Да-а, не са малко! Убивал съм, осакатявал съм, блудствал съм с душите на хората! - изведнъж очичките му светнаха. - Признал съм го. Всичко съм изповядал аз пред Бога.

- И той какво?! Прости ли ти?! Осъди ли те?! Или може би ти вербува и Него?!

Бившият лагерен надзирател само поклати глава и стана, откъсна две ябълки, изми ги на чешмата, постави ги на масата и насочи пръст към тях:

- Това е то забраненият плод. Хубави ябълки, не са ли прекрасни? - Гергов кимна, това поне беше истина. - Но изядеш ли ги, загиваш.

- Какви ги дрънкаш? - ядосан попита Гергов, омръзнаха му намеците, желаеше всичко да се изясни с прости думи... Всъщност, какво трябваше да иска от този противен човек?

- Забраненият плод, господин Гергов - усмихваше се загадъчно Смоков, - е донесъл на човеците проклятието на познанието.

- Какви ги дрънкаш? - враждебно-снизходително изръмжа Гергов.

- Ти чел ли си Библията? Давам ти тези плодове, но ти не посягай!

- Свидят ли ти се? - изсмя се Гергов и посегна към едната ябълка.

- Не! Не го прави! Ами ако в нея е познанието, което не трябва да придобиваш? - бившият лагерен надзирател присви очи и се разсмя.

Гергов вече отхапваше от сочния плод.

- Предлагам да си изживеем живота такива, каквито сме. Да си останем всеки с лъжливата представа за себе си, пък и за другите. А душите ни ще вият неоплакани, неразбрани, като сирачета, по скали и чукари. Така и трябва!

- Не-е! - отговори му Гергов с пълна уста. - Ти бягаш от възмездието!

- Казах - оттегчено поклати глава бившият лагерен надзирател. - Стоя си тук и чакам. Толкова години вече. Никой не иска да чуе, камо ли да приеме да се разисква чуждата истина. И ти, Гергов. И ти ме обвиняваш, без да си ме изслушал - махна отчаяно с ръка и пак взе чашата, повъртя я в широката си, загрубяла лапа и отпи.

- Какво ще загубя аз, ако знам всичко? Ако знам всички, които са донасяли за мен, за Иванов, за другите ми приятели? - разпали се Гергов. И млъкна. Усети пъплещия страх от познанието - ами че какво ще научи? И какво ще трябва да направи след това?..

- А техните истини, на тези доносници, както ти ги наричаш от парламентарната трибуна, тях ще приемеш ли, драги? - запита го внимателно Смоков, като го фиксираше с поглед, лявото му око все така трептеше, налято с кръв. - Защото ще загубиш всичко, гълъбче! Аз поисках не да знам, а да знаят ДРУГИТЕ! И казах ти какво ме сполетя - усмихваше се все така странно.

Гергов протегна ръка към другата ябълка и я взе. Тъкмо понечи да я захапе и Смоков му подаде нож.

- Срежи я, да няма червей!

Гергов внимателно разцепи ябълката на две равни половинки и започна да я реже на тънки резенчета. Беше още по-сочна, още по-сладка от първата.

- Слушай, Смоков, аз нямам време. Зает човек съм - и погледна часовника си. - Наскоро ме набутаха в една парламентарна комисия.

Смоков кимна.

- И реших този път да стигна до истината. Назовах поименно негодниците в доклада. И започнаха странни неща - намекват ми, че щели да разкрият нещо срамно за мен! Мислих, мислих и нищо не открих. Притискат и сина ми - да ми въздействал, ако искал да си запази министерския пост. И той ми казва - тате, кариерата ми е в ръцете ти. С какво могат да ме заплашват? В миналото си нямам нищо, от което да се срамувам...

- Лъжеш се. Всички имаме от какво да се срамуваме. А ти се съгласи, махни имената на негодниците, толкова пъти си го правил - смигна лукаво бившият лагерен надзирател.

- Значи ти ме съветваш... Значи имат нещо, с което... Така ли?

- Така. Досега мълча - крадеше като всички. Сега какво ти скимна да се правиш на ангел? Продължавай си по старому!

- Не искам! - промълви Гергов пребледнял.

Смоков поклати глава и въздъхна:

- Няма как. Обречен си да си мошеник на дребно.

- Не си прав! - кипна бившият лагерник.

- А милионите, които натрупа, приятелю? Те само с честен труд ли са постигнати? - разсмя се бившият лагерен надзирател.

- И аз като всички... - сведе глава депутатът.

- Е, и ти сега като всички си мълчи и това е. Друг съвет аз не мога да ти дам.

- Казвай, Смоков! Кажи ми моята истина, пък аз ще си реша какво да я правя. Кажи!

- Не ти трябва истина. Живей с илюзиите и толкоз - отсече Смоков.

- Казвам ти - искам си я. Върни ми я - ясно, твърдо изрече Гергов.

- Добре - въздъхна дълбоко Смоков и стана. - Това, което вие наричате досие, твоето, значи, е тук. Ще ти го дам - и се надигна, вперил поглед в лицето му. Сякаш чакаше да се откаже.

Но Гергов също се надигна и му обърна гръб, тръгна из градината. Никаква тревичка по лехите - добър стопанин се извъдил този Смоков, ей, усмихна се присмехулно. Привързани на колчета, висяха едри кървавочервени домати, пипер, краставички. Самотна царевица разперваше царствено листи.

Всичко изведнъж се запремята в съзнанието на Гергов - лагерът, годините след него, усмивката на Иванов, нежните длани на жена му. Бог ми взе младостта, но пък ми даде жена, обичаше да казва Гергов. Тя успя да се справи с всичко - и с дома, докато ме нямаше, и детето възпита, и си живееха добре. Иванов веднъж беше възкликнал, докато я гледаше да прави кафе - ето за такава жена съм мечтал аз винаги, приятелю...

- На масата съм оставил всичко. Разглеждай, драги! - чу зад гърба си гласа на Смоков. - Аз ще си полея градинката.

Смоков държеше маркуча и не виждаше весело бълбукащата вода. Само когато вадата се напълнеше, преминаваше на следващата. Не чуваше благодарното шумолене на растенията, което друг път го опиваше. Ето, мислеше трескаво, сега ще разбере защо така изведнъж го освободиха от лагера, а другите останаха още години да гният. Навярно вече е открил кое предизвика арестуването на Иванов. Станало му е ясно защо един, после друг от неговите приятели изчезваха от града, а някои и от света. И най-страшното сега ще разбере - че всичко, което той е говорил през целия си нещастен и жалък живот, го ИМА там, в папките - ден по ден, месец по месец, година по година. Цял един човешки живот. И каква е цената на неговата свобода.

Часовете течаха, слънцето клонеше към своя заник.

Смоков остави маркуча на земята, а той се сгърчи и започна да изтласква водата си нагоре. Пристъпи няколкото метра, които го деляха от масата, и видя Гергов - той пушеше, обхванал с две ръце главата си.

- Пийни! - подбутна чашата с ракия към него. - Сега нали разбра.

- Разбрах - отрони Гергов. - Тя, жена ми е донасяла за всички ни - и за мен, и за приятелите ми. Тя! А аз я обичам, разбираш ли?

Мълчанието увисна над тях като примка.

- Газ имаш ли? - попита неочаквано оживен Гергов.

- Газ ли?! - стресна се бившият лагерен надзирател. - Не. Нафта имам.

- Дай я!

- Ей сега ще взема тубичката от избата - затътри крак Смоков.

Като го видя да се връща с тубата в ръка Гергов кресна:

- Наливай!

- Наливам, наливам... - покорничко, услужливичко закима бившият лагерен надзирател и нафтата шурна със зловещо бълбукане.

- Запалката! Къде ми е запалката?! - попита Гергов, претърсвайки джобовете си, без да снема поглед от облените с нафта папки.

- Ето я! - грабна я Смоков от масата и му я подаде.

Гергов щракна, приведе се и пламъкът изригна. Извиси се и лизна надвесените, отрупани с кървавочервен плод клони на ябълката. Дървото сякаш потръпна, а една ябълка тупна на земята. Гергов я ритна с омерзение.

Когато от папките останаха само няколко шепи пепел, Гергов направи крачка и затъпка. И не спираше, сякаш танцуваше.

- Стига, ела! - хвана го за лакътя Смоков. - Сядай и пийни!

Гергов послушно седна. С трепереща ръка грабна чашата и отпи жадно. Запали цигара, всмукна веднъж и я хвърли.

- Господи, жена ми! Как сега да се изправя пред нея? Доносникът на моя живот - стисна с две ръце ръба на масата, изхлипа и сълзите му закапаха върху мушамата.

- АНГЕЛЪТ НА ТВОЯ ЖИВОТ, Гергов! Ангелът! - изрече тържествено бившият лагерен надзирател. - Тя искаше да ти помогне. Започна, за да те спаси! - тихо, настойчиво, сякаш искаше да го хипнотизира говореше Смоков. - А продължи, за да спаси всички ни - и тебе, и другите, и мене дори! Сега вече ти няма да можеш да го разбереш. Сега ти няма да поискаш да го проумееш. Затова не съди, а просто забрави!

- Не! - изкрещя Гергов. - Точно това не може да се забрави. Да си живял цял живот със змия! Сляп ли съм бил, божичко? Глупак ли съм бил?!

- За тебе го правеше. От обич го правеше. Разбери-и! Слушай, та тя всички ни превръщаше от зверове в човеци! Задължен съм й. Признавам. Колко дивотии щяхме да сътворим, ако не беше тя! Разбира човека тя, уважава го - шепнеше унесено Смоков. - Ех, ако имаше повече като нея!

- Млъкни! - скочи от стола Гергов и грабна стъклената бутилка.

Бившият лагерен надзирател издигна двете си ръце над главата.

Гергов за един страшен миг премисли и стовари бутилката на цимента.

Лъхна ги острият мирис на ракия.

Гергов тръгна по циментовата пътека, олюляваше се.

Преди да отвори вратичката, извърна се към Смоков и подвикна:

- Сбогом, подлецо!

Отговорът бе:

- Сбогом, светецо! - последван от ехиден смях.

На другия ден местният вестник излезе с водещо заглавие на първата си страница: “ЗАГИНА ДЕПУТАТ ПРИ КАТАСТРОФА”. Подзаглавието гласеше: “Причината - алкохол”.

Септември, 1997 г.

 

 

© Стоян Вълев, 1997
© Издателство LiterNet, 13. 02. 2004

=============================
Първо издание, електронно.