Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КИНО
(или просто "Шесто чувство")

Станислава Ненова

web

Шесто чувство имах, че и на него му се ходеше на кино. Рекламите обещаваха филмът да бъде добър. А бяха и подплатени с препоръки на приятели. Малкият, със сините очи, беше купил билетите и пуканките и размяната им в киното ми доставяше нечовешко удоволствие. Седяхме на последния ред и впивахме жадни очи към екрана. Дадоха стартовите надписи, той се надърви, а аз се размазах. Побутна ме с лакът и се настани още по-удобно - а именно разкрачи се, доколкото му позволяваше стола, с ръце на облегалките - доколкото можеха да се нарекат облегалки опърпаните дъски на кино "Цанко Церковски" и дъвчеше сякаш на инат на филма, който предстоеше. Дъвчеше, ама неудържимо, приканващо и съблазняващо.

Той: Съкровище, как си?

Беше първата му реплика и аз се разтапях, направо разтекох на стола като в онзи филм за бялото вещество.

Аз: Добре съм си. Гледам филма.

Най-смешното беше, че аз въобще не гледах филма, а го слушах, защото... Е-е-е това е дълга история.

Няколко години след подготве сложих очила, ама ги носех само у нас - ей така, от суета. И да отида на кино с любимия в пълния си блясък - цайсата. Никога. Все едно някоя дебела тъотка да си сложи минижуп, за да изглежда по-секси. И така аз си слушах английския и се притисках в лакътя му като първа и единствена опора. Вторачвах се в надписите, но уви - само размазани букви се мяркаха на екрана и бърза смяна на кадри... и ужаси... и кървища... и страхове. А той си хрупаше пуканки и от време на време ми подаваше като на пони - да се залъгва и да бъде послушно. А как исках да го сграбча, само как ми се искаше да го нацелувам, като боа да го погълна и пак да го изплюя.

Да, но филмът си вървеше и той си ядеше необезпокоявано пуканки и се смееше с глас на ужасните картинки на екрана. А само как се смееше. Не, той не се смееше, а се радваше от сърце. Сякаш не беше просто на кино, а в най-голямата забавачница за увеселение и радост. Този смях никога няма да забравя. Понякога ми се е случвало да припознавам смеха му и съм се озъртала като разгонена кошута, търсеща своя избраник. Та както и да е - гледахме филма, ядяхме пуканки и се почна. Ръката му нежно потърси моята - обгърна я, преплете я, пусна я, слава богу, пак я хвана. И другата му не мирясваше. Прокара се бавно по бедрото ми сякаш на шега, сякаш просто така - за забавление. Затаих дъх - друго не ми трябваше. Аз свършвах и свършвах, без да гъкна, вторачила поглед в екрана - безмълвна, доволна, наситна. Палавник си беше, допря си бузата до моята, после устата, после езика. Боже, какъв език. Aкo можеше да го държи само в мен сигурно щях да бъда най-щастливото бебе.

Иначе филмът си вървеше. Неговите пуканки стояха на чатала му, ръцете му шетаха, а аз, притихнала, държах с дясната ръка моите и се радвах на малкото. За мен всичко беше малко. Каквото и да ми дадеше - беше малко, каквото и да направеше - исках още. Защо имаше толкова хора се чудех. Защо не напуснат този тъп филм, защо не се разходят в този хубав следобед, а са се забили да гледат филма, толкова ли не виждаха, че искаме да бъдем сами, да се наслаждаваме на самите себе си. Да се наебем, да се налюбим, да се поцелуваме, да се самозабравим. И този Брус Уилис на какъв се прави. Да ни остави на мира, да се разкара от екрана. Той какво го гледаше толкова... Да не е педераст? В никакъв случай. Моят човек излъчваше по детски мъжка мъжественост. А погледът му - не, никой не исках да го гледа, никой не исках той да гледа. Да не се изхабят очите му, да не се променят, да не затъпеят, да не опошлеят. Ооох (стенание). Не издържах в това кино, почваше да ме гони клаустрофобия. И как не - той до мене, аз до него и тия хора. Не - параноята. Какво искаха те, да ни оставят на мира, както в онзи стар лаф - спрете земята, искам да сляза. (Взаимни стенания + оргазъм)...

 

 

© Станислава Ненова, 2003
© Издателство LiterNet, 12. 06. 2003

=============================
Първо издание, електронно.