АКВАРЕЛ

Радост Георгиева

web

Платно, палитра, тишина,
художник, скрит в градина с цветя...

Дядото мълчеше. Така по-добре се подготвяше за това, което му предстои. Не знаеше какво е то, но знаеше, че трябва да го посрещне на столчето в градината с цветята и мълчаливо го очакваше. Столчето беше поставил на точно определено от него място на малка алейка от груба настилка, която свързваше външната желязна врата с малката едноетажна къща. Градината беше пълна с току-що пробудени летни цветя, които още се къпеха в роса. Беше пропуснал сутрешната разходка, макар че имаше още много време, знаеше, че така или иначе няма да се разхожда. Никой не можеше да го забележи, въпреки че столчето беше точно до външния свят. Обърнат с гръб към света, дядото вече беше изпълнил платното пред себе си с цветята, които някой грижливо беше посадил преди много време. С годините те бяха превзели цялата градина - подивели, събрали сила от свободата никой да не ги отглежда. На тротоара зад дядото, в света извън дядото, бяха нападали сливи, които тихичко попукваха - единственият звук от преминаващи хора. Когато се замислиш, не е изключено да нагазиш в тези сливи, но след първия път може да ти се случи най-много само още веднъж. После ги заобикаляш и това правеше дядото още по-трудно забележим. Но не го вълнуваше. Той просто стоеше в откраднатата тишина на иначе големия град и очакваше. Нищо не се опитваше да направи, за да предизвика събитията.

Всъщност дядото не знаеше, че е дядо. Ако знаеше, може би щеше да се скара с някого по улицата, в магазина, да изтича за минерална вода с туба с изтъркан етикет на Горна баня или да се нареди на опашка за пенсия. Той, изглежда, не се интересуваше от всичко това, нямаше нужда от нищо, само от тази притихнала сутрин, в която нещо може би вече се случваше, но той още не знаеше какво. Вече много сутрини беше преживял и знаеше, че нещата просто се случват. Цветята поне със сигурност се случваха. При тях това беше неизбежно. Точно тази сутрин обаче той наистина очакваше нещо по-друго. Дали нямаше да започне все пак да се изнервя от чакането. Той беше сигурен, че през по-голямата част от времето е по-добре нищо да не се очаква, както и нищо да не се случва. И така остана на столчето.

Един човек го забеляза. Беше толкова замислен, че премина през нападалите сливи, стресна се от звука им и погледна към градината, към дядото и към платното. Спря се за миг, но почувства неочаквано неудобство, сякаш нещо прекъсва. Нищо не се случваше. Дядото просто гледаше към цветята, но усещането, че нещо нарушава, го завладяваше все повече и той не издържа. Тръгна си. Никак не му се искаше да си тръгва. После през целия ден го занимаваше мисълта какво се случва в тази градина и какво го привлече, но не можа да си отговори.

Само дълбоко замислените хора виждаха градината. Другите просто си купуваха кафе или бира от магазина, оглеждаха се, чудеха се защо имаше един ресторант, а вече го няма, и дали на хората не им е писнало да го държат. Дали по тъмно не си го отварят за семейни вечери...

Дядото не забеляза човека и нито един от онези замислени хора не забеляза. Картината беше готова. Ако всеки ден рисуваше по една такава картина, къщата щеше да се напълни с цветя. Това никак не му се искаше. Не че не му харесваха цветята, но си имаше достатъчно в градината. Може би трябваше нещо да измисли. Или просто нещо да се случи. И той да рисува отново. Цветя. Какво друго.

Сутринта се измъкна и отнесе онази сънна прохлада, която те прави замислен. Всичко се скри зад стени и климатици. Дядото също изчезна, доколкото може да изчезне нещо почти незабележимо. Градината прие промяната, празното столче. Платното бавно изсъхваше. Цветовете му запазиха свежестта на отминалата сутрин. Цветята избледняха малко. Сякаш платното открадна част от тяхната свежест. Но то нищо не можеше да открадне. Беше едно малко прозорче към отминал миг, което дядото изгради и остави на замисления свят извън дядото.

После той отиде да почака другаде.

© Радост Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2008, № 4 (101)