Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЕДНА КНИГА ОТ БИБЛИОТЕКАТА НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ...

Радка Пенчева

web

Интересът на Емилиян Станев към евангелските и библейските текстове е несъмнен. Особено що се отнася до въпросите, свързани с Възкресението, Апокалипсиса, словото - Бог и т.н. Още през 40-те години на ХХ век, т.е. в зората на творческото си дарование, той замисля да напише творба за живота на Иисус Христос, което се вижда от запазен план, отнасящ се до нея, в архива му от 1942 г. Вероятно промените в социално-политическата система на България след 1944 г., както и вътрешната му автоцензура, са попречили да осъществи този замисъл, залегнал в запазените бележки. Плод на тези му занимания и интереси са новелата „Лазар и Исус“, както и отделни отгласи в романите му „Иван Кондарев“, „Легенда за Сибин, преславския княз“, „Антихрист“, „Тихик и Назарий“.

Какво от коментарите на библейските текстове той ползва - това ще е темата на настоящето изследване. То ще се базира изключително на авторовите отбелязвания и подчертавания в книгата на Е. Ренан „Апостолите“ от личната библиотека на писателя. Където е възможно, ще се опитаме да дадем и нашите тълкувания към отбелязаните пасажи в нея.

„Апостолите“ е една от най-интересните книги в библиотеката на Ем. Станев. Написана е от големия френски историк и философ Ернест Ренан. (1823-1892). Какво знаем за него? Автор е на голямото изследване „История на ранното християнство“ в 7 тома, както следва: т. 1. „Животът на Иисус“, т. 2. „Апостолите“, т. 3. „Свети Павел“, т. 4. „Антихрист“, т. 5. „Евангелията и второто поколение на християнството“, т. 6. „Християнската църква“ и т.7. „Марк Аврелий“. Започнал следването си в Парижката семинария, през 1845 г. той я напуска, защото вярата му е разколебана, и продължава образованието си в Сорбоната. През 1848 написва книгата „Бъдещето на науката“, в която излага вярата си в науката. Негови са думите: „Науката е религия... само науката е способна да разреши всички проблеми и с времето тя ще замени религията.“ През 1850 г. е назначен за библиотекар в Националната библиотека, а през 1860 г. оглавява археологическа експедиция в Палестина. Ренан е един от най-авторитетните за времето си специалисти по източни езици и история на религиите. През 1852 г. защитава докторска дисертация на тема „Авероес и авероизма“. В многотомната си „История на ранното християнство“ той е на позициите на рационализма, особено в т. 1 - „Животът на Иисус“ (1863 г.), коментирайки чудесата, сторени от Иисус. С тази книга той предизвиква скандал сред френските котолици, както и истинска международна дискусия. Книгата се превръща в бестселър. В нея християнството е очистено от всичките си свръхестествени капани и Иисус е представен като „уникална личност“. Книгата е най-обсъжданото съчинение на своето време. Отзвукът й върху общественото мнение е огромен и една от личностите, на които оказва най-голямо влияние, е Алберт Швайцер. Ренан не е особено благосклонен към апостол Павел (1869 г.), не скрива пренебрежителното си отношение към него, изразява чувството си на възмущение и му търси отговорност за отклоняването на християнството от кроткото и човечно учение на Иисус. През 1862 г. Ренан е назначен за професор по еврейски език в Колеж дьо Франс, но след 1 година е уволнен заради възгледите му, смятани за еретически. След падането от власт на Наполеон ІІІ отново заема катедра по еврейски език (1871 г.). Към края на живота си Ренан вече не е така оптимистично настроен по въпроса за мястото и ролята на науката за решаването на всички световни проблеми и този скептицизъм личи във философските му фрагменти. Сам встрастен във филологията и историята, Ренан влага в „История на ранното християнство“ неоспорима ерудиция, която го прави сравним в постиженията си с тези на Тюбингенската и Хайделбергската школа, от които и сам се възхищава. В студията си „Критическите историци на Иисус“ той откроява две течения: рационалисти - Айххорн и Паулус, които дават на чудесата естествени обяснения, и радетелите на сравнителната митология, като Кройцер, които обновяват познанието за гръцката и римската античност и подбуждат изследователите да тълкуват дори Новия завет в светлината на митологията. С творбата си Ренан показва, че и рационалистите, и немските митолози, са всъщност теолози, които противопоставят една на друга различни херменевтични системи. (Вж. Ренан 1992: 8). Ренан изгражда едно изследване, критично и следващо източниците. Сам казва в книгата си „Бъдещето на науката“ как трябва да се изгради то: „За да напишеш историята на една религия, трябва първо да си я изповядвал, иначе не би могло да се разбере с какво тя те е обайвала и удовлетворявала човешкото съзнание; второ - вече да не й вярваш абсолютно, защото абсолютната вяра е несъвместима с достоверната история. Любовта обаче се запазва и без вяра.“ (Ренан 1992: 9). В изследването си Ренан приема четирите Евангелия като „сериозни документи“, в които легендарното се преплита с реалното. Той е от този тип историци, които днес определяме като романтици, които придават „звучност на мълчанието в историята.“ (Ренан 1992: 11). Според него историята изисква непрестанно тълкуване, а не просто тълкуване на голите факти. Нему принадлежи и фразата: „Талантът на историка е да изгради достоверно цяло въз основа на черти, които са достоверни само отчасти.“ (Ренан 1992: 11). В повечето случаи подобен метод е опасен, понякога ползващия го увеличава признаците на съмнение, той води до това, че трябва всяка хипотеза да се коментира поотделно, без да може да се установи на никоя от хипотезите и във всеки от случаите да определя дела на сигурното, на вероятното и на безброя от възможности. Ренан ползва и аналогиите, когато писмените свидетелства не говорят достатъчно. Ученик в историята на Огюстен дьо Тиери, за Ренан „историята не е проучване, за което са достатъчни спокоен дух и трудови навици; тя се докосва до най-глъбинните проблеми на човешкото битие, нужен й е цялостен човек с всичките му страсти. При нея душата е тъй важна, както при една поема, при едно произведение на изкуството, и тя трябва да отразява индивидуалността на писателя.“ (Ренан 1992: 12-13).

Изложените възгледи за историята и начина на реконструкция на миналото допадат на Емилиян Станев, споделя ги почти изцяло. Нещо повече, той има почти същото отношение към нея, запазено писмено в статията му „Възстановете Двореца и Патриаршията!“, макар че е по-умерен. Този текст е всъщност обръщението му към българския народ за възстановяването на старините във В. Търново. Ето и части от него: „Друг много важен въпрос е въпросът за паметниците и реставрацията. Аз изцяло поддържам мнението на хората от народа, които казват: „Възстановете Двореца и Патриаршията, не ни интересува дали ще бъдат автентични или не, защото никога няма да узнаем какви са били в действителност.“ Никой от нас не е виждал Отец Паисий, понеже този велик българин никога не се е фотографирвал, нито пък е рисуван от някого. Обаче ние приемаме образа, създаден от художника, тъй като това е наша висша потребност. Ако археолози и историци искат да консервират жалките руини, да ги измерват надлъж и нашир и да мъдруват в очакване дано се открие някаква скица, рисунка или описание, та тогава, след като изпишат два тона хартия, след век и половина, ни разрешат да възстановяваме, ние искаме да видим величието на Търновград сега, то да вдъхновява и възпитава децата ни, защото без такива паметници българинът няма да повярва в гения на своя народ и мъчно може да внуши на синовете си какво е бил и какъв трябва да бъде. Историята, казва Юго, не е наука, тя е поема! Народът иска да види възстановен Царевец, доколкото това е възможно, за да не го гложде незадоволеното въображение - това е негова духовна жажда и не бива тъкмо сега, когато интересът му към миналото се разгаря, да я гасим. Щели да ни се смеят учените - нека ни се смеят! Ние пък ще се смеем на тях, ако нямат въображение... Пък и работата не е чак толкова мистериозна, все има откъде да вземем основните архитектурни форми на някогашния Дворец или Патриаршия - стига да имаме вдъхновение, находчивост и достатъчно въображение.“ (Станев 1968: 9-10).

През 40-те години на ХХ век, когато Ем. Станев замисля творба за живота на Иисус, у нас са преведени само 2 тома от изследването на Ренан: „Животът на Иисуса“ (прев. от руски, издаден в Шумен, печ. Искра, 1893 г., ІІ издание - София, Т. Ф. Чипев, 1893 г.) и „Марк Аврелий и краят на древният мир“ (прев. от френски Кирил Христов, Пловдив, 1898 г.).

Но в Русия вече е издадено цялото изследване на Ренан в 7 тома. Нещо повече - от 1860 г. той е избран за чуждестранен член-кореспондент на Петербургската академия на науките. Именно това руско издание на т. 2. „Апостолите“ от Ренан Емилиян Станев ползва за творческия си замисъл. То се намира в личната му библиотека с неговите отбелязвания на ръка по него под Инв. № 16/1990 г. Именно по това издание ще се опитаме да коментираме подчертаните пасажи, както и да направим превод на отбелязаните абзаци. Ще следваме текста на Ренан последователно, по глави. След превода ще следва коментар.

Гл. І. Възникване на вярата във възкресението на Иисус. Явления в Йерусалим.

Стр. 39. „Вярата в безсмъртието на душата, станала под влияние на гръцката философия една от основните догми на християнството, примирява лесно вярващите с мисълта за неизбежността на смъртта. Според това вярване разрушаването на тялото само освобождава душата от стесняващите я окови, без които тя прекрасно може да съществува. Но такава теория, предполагаща съществуването в човека на две начала, била непонятна за евреите. Царството Божие, царството на духа, според техните представи се състояло в пълно преобразование на света, в унищожаването на смъртта. (1-то послание към Солуняните, ІV, 12 и сл; 1-то послание към Коринтяните, цялата ХV гл; Апокалипсис, ХХ-ХХІІ.) Предположението, че смъртта може да се окаже по-силна от Иисус, от Иисус, който само за това е дошъл на земята, за да победи господството на смъртта, им се струвало просто нелепо. Нали преди това само мисълта за възможните му страдания възмущавала душите им. (Матей, ХVІ, 21 и сл.; Марко, VІІІ, 31 и сл.) И сега им оставал такъв избор: или безнадежно отчаяние, или смело до дързост обяснение на факта на смъртта Му. Всеки проницателен човек още в събота можел да предскаже, че Иисус ще възкръсне. И малката християнска община на този ден сторила истинско чудо: тя възкресила Иисус в сърцето си, преизпълнена от любов към него. Членовете й решили, че той не може да умре. И любовта на тези страстни души се оказала по-силна от смъртта. (Йосиф, „Ant.“ ХVІІІ, ІІІ, 3). Страстта е изобщо заразителна; като факел тя запалва сходни чувства, които по-късно предизвикват пожар. Разбираемо е, че в известен смисъл Иисус вече е възкръснал на този ден. В този момент бил достатъчен и най-дребният факт на изчезването на тялото от гроба, за да се наложи догмата с възкресението за вечни времена.“

Коментар: Пасажът е във връзка с догмата на възкресението и влиянието на елинизма за утвърждаването на тази догма в противовес на еврейското неверие. За юдаитите страданието и смъртта, а и възкресението на Иисус са безсмислени. За тях той не е очакваният Месия.

Стр. 39-40. „Жените от Галилея още в петък вечер преместили тялото на Иисус, в неделя на разсъмване дошли при пещерата, където Го положили временно. Те били: Мария Магдалина, Мария Йаковова, Саломея, Йоана, жената на Кузи и др. Те дошли по всяка вероятност поотделно, защото, от една страна, според свидетелствата на трите синоптически Евангелия, при гроба дошли няколко жени (Йоан, ХХ, 2. Тук се посочва, че Мария не е сама през цялото време.), а от друга, от двете най-правдиви повествования (Йоан, ХХ,1 и сл. и Марко, ХVІ, 9 и сл.), с които разполагаме, разбираме, че до това събитие се докосва само Мария Магдалина. При всички случаи, в този тържествен миг, тя изиграва огромна роля. Тук трябва да проследим всяка нейна стъпка, тъй като самата тя в известна степен, спасява цялото създаване на християнството и нейното свидетелство решава бъдещето му.“

Коментар: Пасажът е във връзка с ролята на жената в създаването и реабилитацията на една екстраординарност. Самото преобразяване на Мария от Магдала от грешница в ученичка на Иисус е основа на догмата за духовното преображение като предикат на последвалото възкресение Христово. Вероятна е и идеята за интуитивността на женското като пророчество, както и реализация на максимата „Жена ще спаси света“.

Стр. 40. „Да припомним и това, че пещерите-гробници обикновено представляват ниско помещение, изсечено в стените и с вертикални отвори. Входът се затрупва с тежък камък, закриващ плътно самия отвор. Такава гробница не се заключвала: могилата се пазела от крадци и осквернители или с помощта на механическо приспособление, или с общите усилия на няколко души. Всички предания са единодушни, че входът на гробницата на Иисус бил затрупан в петък вечерта.

Когато в неделя Мария Магдалина отишла, камъкът не бил на мястото си. Гробницата била отворена. Тялото изчезнало. В главата й нямало още мисъл за възкресение. Тиха печал изпълвала душата й; измъчвало я желанието да отдаде последна почест на тялото на своя божествен другар. Затова първите чувства, обхванали я при вида на пустата гробница, били удивление и печал. Изчезването на скъпия покойник я лишавало от последната радост, която тя така очаквала. Ръцете й никога повече не ще Го докоснат!... Какво са сторили с него?... Помислила си за обругаване на тялото и се възмутила. Може би тутакси я осенил проблясък на надежда. Без да губи нито минута, тя побягнала към къщи, където в това време били Петър и Йоан. „Тялото на Учителя е изнесено от гроба“, възкликнала тя, и „Ние не знаем къде са Го положили“.

Двамата ученика се забързали към гробницата. Йоан, като по-млад, дотичал първи. Навел се и погледнал в пещерата. Мария била права. Могилата била пуста. Завивките, в които тялото било загърнато при погребението, били нахвърляни напосоки. Появил се и Петър. Влезли в пещерата, разгледали завивките, мислейки, разбира се, че ще намерят следи от кръв и тутакси забелязали, че платното, покриващо главата на Учителя, лежи отделно, в ъгъла на пещерата. Петър и Йоан излезли, дълбоко развълнувани. Макар и да не били произнесли още сакралните думи „Той възкресе!“, мисълта за това вече се била родила и сложила началото на най-съществената догма на християнството“.

Коментар: Подчертаният пасаж се отнася за първия свидетел на възкресението. В християнската книжнина съществуват две мнения по въпроса: 1/ Наложено от Св. Павел в Посланието към Коринтяните: Петър е първият свидетел на възкресението; 2/ Наложено от Св. Йоан в Евангелието: Мария от Магдала е първият свидетел; това евангелие утвърждава догмата за недокосваемостта на възкръсналия Христос: „Не ме докосвай, Мария!“

Очевидно известните на раннохристиянските автори и историци на църквата борби между двата лагера сред апостолите - този на Петър и този на Йоан - са основен фактор за различните тълкувания на възкресението и първия му свидетел: Мария Магдалина или Петър. Тези тълкувания оформят две линии: институционална (ритуална) - Петър и екстазно-мистична (гностична) - Мария Магдалина и Йоан.

Стр. 42. „Мария е сама пред гробницата:

Женското й сърце й подсказва само едно желание: да докосне още веднъж скъпото тяло. Изведнъж усетила изотзад лек полъх. Видяла някакъв човек. Отначало го приела за градинаря: „О! - възкликнала тя, „ако ти си го отнесъл, кажи къде; ще отида да го взема“. Вместо отговор, чула името си: „Мария!“ Познатият глас я накарал да потрепне. Това бил гласът на Иисус. „Учителю!“ възкликнала и поискала да го докосне. Инстинктивно се хвърлила към него и пожелала да целуне нозете му. Видението тихо се отстранило. „Не ме докосвай“, казало то и лека-полека се разсеяло и изчезнало. Но любовта вече извършила чудото. Мария направила това, което не било по силите на Симон-Петър: от пустата гробница изтръгнала живот, чула живото проникновено слово. Не било нужно повече да си блъска главата, нито да прави догадки. Чула Го и Го видяла. Фактът на възкресението имал оттук нататък своя истински очевидец.“

Следва разказ на Ренан за това как Мария се връща в града и разказва на учениците за видението си, дало им повод да я помислят за жена с разстроен ум. Петър и Йоан също разказали това, което видели. Същото видели и други ученици, отишли до гробницата. Всички те били убедени, че Иисус е възкръснал. Наистина някои се съмнявали във възкресението, но вярата на Мария, Петър и Йоан убедили и останалите. Емилиян Станев е подчертал следния пасаж:

„Впоследствие този епизод получил наименованието „Явлението на Петър“. Така например вече Павел, неспоменавайки изобщо името на Мария, започнал да говори, че съдбата предоставила тази висока чест на Петър - да види пръв възкръсналия Иисус. Но съобщението на Павел не е съвсем точно. Петър видял само пустата гробница и разхвърляните погребални одежди. Само Мария с любящото си сърце могла да види призрака на любимия си Учител.

Коментар: Този текст е твърде интересен от гледна точка за тезата на християнството като учение за любовта. Тя най-вероятно се утвърждава вследствие на Марииното свидетелство. Без любовта й чудото на възкресението изглежда невъзможно. Мъжкото рационално съзнание не е в състояние да произведе чудо.

Емилиян Станев е подчертал и следния текст на Ренан, илюстриращ романтичното му отношение към тектовете на евангелистите.

Стр. 43. „И така, честта за създаването на Легендата за възкресението принадлежи изцяло на Мария Магдалина. На нея също принадлежи главната, след Иисус, роля в полагането основите на християнството. До ден-днешен над света се носи призрака, създаден от нежното сърце на Магдалина. Магдалина - тази царица и патрон на всички идеалисти, била убедена в реалността на своята фантазия и чрез силата на екзалтираната си натура предала своето убеждение и на другите хора. Великото откровение: „Иисус възкресе!“ станало крайъгълен камък на религията по света. Прочее, разумът е безсилен! На мястото на хладните разсъждения - вяра и любов! Щом мъдростта не може да утеши нещастния човешки род, излъган от съдбата, то нека това да стори безумието! И къде е този мъдрец, дал на света толкова радост, колкото му е дала полуобърканата Мария Магдалина!

По това време, другите жени, били също при гробницата, разпространявали най-противоречиви слухове. Те не видели Иисус, но в пещерата им се явил дух в бели одежди и произнесъл: „Него го няма тук“, върнете се в Галилея и там ще Го видите; Той ще ви изпревари.“ Тази халюцинация, по всяка вероятност, била плод от вида на белите одежди, разхвърляни из гробницата. Възможно е жените да не са видели нищо, а да са започнали да разказват за своето видение след свидетелството на Мария Магдалина. От достоверен източник (Марко, ХVІ, 8) знаем, че те дълго мълчали за видението си, а след това обяснили това мълчание с уплахата си. Както и да било, слуховете бързо се разпространили в безкрайни варианти. Духът в бели одежди се превърнал в ангел; разказвали, че одеждите били бели като сняг и сияели като мълния. Други говорели, че ангелите били два: единият стоял на мястото на главата, другият - на краката в гробницата... и т.н.“

Коментар: Става въпрос за видението на Мария Клеопова, Саломия и другите жени. Те мълчат за видението си на ангела (може би Иисус, но неидентифициран, а упоменат като ангел). Има съмнение, че те въобще са видели фантома. По-скоро се касае за непредумишлена сугестия от страна на Мария Магдалина. Както казва Ренан, подчертано от Ем.Станев, „Бурните събития от тези дни решили съдбата на християнството“ (стр. 44).

Стр. 44. „Печалните събития от петък, страшната картина на разпятието, все още пред очите им, съзнанието, че този, на когото възлагали толкова надежди, приел мъченическото наказание и Небесният Отец не го спасил - всичко това разколебало вярата у мнозина. Разказите на жените и на Петър се посрещали от някои с едва прикрито недоверие. Различните свидетелства си противоречали: жените ходели от къща на къща, разнасяйки най-противоречиви слухове и се стараели всяка да надмине другата. Най-противоречиви чувства излезли наяве. Едни продължавали да оплакват печалното събитие от петък, други тържествували; всички били склонни да възприемат най-невероятните слухове. Към всичко това трябва да прибавим явната екзалтация на Мария Магдалина, както и безсмисленото дрънкане на останалите безавторитетни жени - това продължавало да поражда недоверие към разказите им. Всички очаквали нови явления, само те можели окончателно да разсеят съмненията. При всички случаи - почвата за разпространение на най-невероятни слухове била подготвена. Възникването на легендата за възкресението би била невъзможна, ако цялата малка християнска община се събере заедно; защото тогава тези, които знаели тайната на изчезването на тялото, вероятно биха могли да разубедят останалите. Но всред царящия смут имало място само за скръбни недоразумения.“

Коментар: Невъзможността да се изясни ситуацията около изчезването на тялото на Иисус, както и фактът, че Небесният му Отец не Го е спасил, води до разколебаване на вярата. Нещо повече, на същата стр. 44 Емилиян Станев е подчертал една от бележките под линия на Ренан, в която той цитира Юстин І, 50 „Dial cum Truph“: „В момента на смъртта на Иисус, учениците му напълно се отричат от него.“

Стр. 45. „Заразителността, както вече казахме, е такова свойство на душата, в което се раждат екстазът и виденията. Истинността на това твърдение се доказва от историята на всички религиозни революции. На събранията на хора с еднакви вярвания е достатъчно да кажеш на един, че той вижда или чува нещо свръхестествено, за да повярват и останалите, че виждат и чуват същото. Пример: По време на протестантските гонения се разпространил слух, че в развалините на един току-що разрушен техен храм се събирали ангели и пеели псалми. Всички отишли там и действително чули пеенето на ангелите. В подобни случаи правилото се налага от най-лудите глави; те създават общата атмосфера. Екзалтацията от един се предава на всички; никой не иска да изостане, да се окаже по-малко впечатлен. Тези, които действително не чуват и не виждат нищо, смятат, че провидението още не ги е белязало с висшите си дарове, или пък че усещанията им не са достатъчно изтънчени; при всички случаи се боят да признаят открито безсилието си, понеже това може да помрачи тържествуването на едни, да натъжи други и въобще - да доведе до лоши последици. По този начин, когато един от събралите се види призрак, то естествено - и другите го виждат или приемат на доверие. Да си спомним също колко ниско е било интелектуалното ниво на повечето ученици на Иисус. Почти всеки от тях, въпреки доброто си сърце, имал глава, малко способна да разсъждава. Вярвали в привидения, във всевъзможни чудеса, оставайки съвсем встрани от нивото на положителните науки по това време. Изобщо с наука по това време се занимавали само няколко стотин човека, живеещи изключително в онези страни, където е проникнала елинската култура. В това отношение Палестина заемала едно от последните места; в Галилея нещата стояли още по-зле, а учениците на Иисус може да се считат за най-невежите хора в Галилея. Благодарение именно на тази си простота се оказали небесни избранници. В такава среда вярата в чудесата се разпространявала много лесно. Веднъж появила се, вярата във възкресението Иисусово, било неизбежно да се очаква появата му пред очите на мнозина. Така се и случило.

Още в неделя, час след сутрешните случки, когато мълвата, разказана от жените се разнесла, двама ученици (единия от тях наричали Клеопатр или Клеон), се запътили към селището Емаус, намиращо се недалеч от Йерусалим.“

Коментар: Подчертаният пасаж е относно екзалтацията като масова психоза. Достатъчно е свидетелството на един екзалтиран избранник, за да се превърне легендата от видението или представата във всеобща истина. Неслучайно Ренан привежда като илюстрация свидетелството на Сайс за протестантските революционни копнежи. Религиозните революции са резултат на екзалтация. Този пасаж налага и изключителната роля на екзалтацията (екстазните преживявания на колективното несъзнавано) и приемането на визията като реалност. Вероятно се търси и връзка между религиозен гений и творчески гений. Фазите на екстаз при тях доста си приличат. Използва се „резерва в скритата памет“. Връзката все пак доказва известна дуалност: вяра-съмнение, въпреки последвалите препотвърждения на възкресението, резултат от всеобщата хипноза.

Стр. 48. „Впрочем, имало хора, които все още се съмнявали. Например апостол Тома, случайно отсъстващ от събранието на учениците в неделя вечер, осъзнал, че чувства някаква завист към тези, на които съдбата отредила висшето щастие да видят раните от копията и гвоздеите. Както е известно, осем дни след възкресението, желанието на Тома е изпълнено. Но завинаги му останало петното от общото осъждане. Името Тома станало синоним на неверие. Провидението доказало, че към идеала не трябва да се подхожда грубо, че той не се нуждае от материализация. „Noli me tangere“ (Не ме докосвай) - това е девизът на всяка велика любов. Грубото съприкосновение убива вярата.“

Стр. 49. „В първите дни след смъртта на Иисус вярващите били, така да се каже, в пароксизъм от силната треска, действаща на всички, заразени с екзалтация, налагащи един на друг виденията и бляновете си, без да слагат предел на фантазиите си. Числото на халюцинациите растяло с всеки изминат ден. Те се явявали най-често по време на вечерните събирания... Веднага след затварянето на вратите всички се настройвали на тази вълна; достатъчно било един да извика, че е чул поздрава „шалом“ или „мир“, за да чуят и другите веднага същото. За тези прости люде най-великата радост била да знаят, че Учителят е сред тях. Всеки бил блажен от това и мислено беседвал с него. Имало явления и от друг характер, като първото явяване по пътя за Емаус. Понякога Иисус се явявал по време на храненето: той вземал хляба, благославял го, разчупвал го на части и го подавал на този, когото искал специално да ощастливи с присъствието си. След няколко дни се разпространила цяла серия разкази, разминаващи се много в подробностите, но проникнати от един и същ дух на любов и беззаветна вяра. Този, който предполага, че е необходимо много време, за да се роди легенда, дълбоко се лъже. В неделя вечерта (16 март - 5 април) фактът за възкресението на Иисус бил признат от всички. Осем дни по-късно били установени главните моменти от живота на Иисус след възкресението.“

Коментар: Вероятно явяването на Иисус (само 2 пъти според Евангелията) и много (според Деянията) по време на вечеря и девизът му „Мир Вам!“, „Приемете Светия Дух“, „На когото простите, простено му е!“ има връзка с напътствията и пророчествата на Тайната вечеря. На „предателската“ целувка на Юда християнството противопоставя съвършената любов на недокосваемия Иисус, а всъщност се подчинява на класическия модел: съединение на противоположностите.

Общ коментар по глава І. В различните Евангелия всички факти около възкресението са представени по различен начин.

Относно първото свидетелство: 1. В Матея (28; 9:11) - двете Марии виждат Иисус. 2. В Марко (16; 9:10) Иисус се явява само на Мария Магдалина. 3. В Лука (24; 4:5) - двама ангели възвестяват възкресението, а по пътя за Емаус Клеон пръв говори с възкръсналия. Пак в Лука (24; 36:37) Иисус се явява на всички ученици. 4. В Йоан (21, 14:19) Мария Магдалина първа вижда Иисус. Йоан узаконява догмата „на недокосваемостта“: „Не ме докосвай, Мария!“ (Йоан, 24; 17). Повярването на Тома е отразено единствено в Йоановото евангелие. Очевидно тъкмо Йоан налага дуализма в християнството, узаконявайки фундамента на източното виждане за религията: Вярата чрез любов няма нужда от очевидност.

Глава ІІ. Отпътуването на учениците от Йерусалим. Втория живот на Иисус в Галилея.

Стр. 57. „Отчасти ние само мимоходом загатнахме маловажен, но за сметка на това, неразрешим въпрос. Във времето, когато Иисус наистина възкръснал, възкръснал в сърцата на любящите го, в същото това време у апостолите се оформило това убеждение и се поставяли основите на религията на целия свят; къде, на кое място червеите са прояждали безжизненото тяло на този, който е бил положен в гроба в петък вечерта? Това никой никога няма да узнае. Естествено е, че християнските предания не дават никакви обяснения на този проблем. „Духът съживява, нямало ни най-малка нужда от жал“. Възкресението било тържество на идеята над действителността. Щом идеята е обезсмъртена, какво значение има тялото?

В периода 80-85 година, когато сегашният текст на първото Евангелие бил вече снабден с по-късни добавки, евреите имали определено мнение по този въпрос. Ако им вярваме, учениците сами са похитили тялото през нощта. Този слух възмутил християнската съвест и за да се прекратят веднъж завинаги нападките по този въпрос, те измислили самото запечатване на гробницата и поставянето там на стража. За този факт се споменава само в първото Евангелие, както и в някои, по-малко авторитетни легенди, затова той е твърде неправдоподобен. Но неопровержимото твърдение на евреите все пак осветлява непълно това събитие. Най-невероятното предположение е да се твърди, че тези, които така горещо възвестили възкресението, сами са отнесли тялото му. Колкото и ниско да е интелектуалното ниво на тези хора, за нас е трудно да си представим, че биха се поддали на такава самозаблуда.“

Стр. 58. „Може би тялото било взето от неколцина ученици и пренесено от тях в Галилея.

Възможно е също зад изчезването да стои дългата ръка на евреите. Може би с това те искали да предотвратят хаоса, който би възникнал много лесно пред гробницата на такъв известен човек, какъвто бил Иисус. Може би се надявали, че по този начин няма да се допусне тържествено погребение и построяване на паметник. И най-накрая, кой знае, в изчезването на тялото може да са замесени собствениците на градината или самият градинар.“

Коментар: Пасажите засягат еврейските теории за нарочно изваденото тяло с цел психоза и вяра в чудото от учениците. Тезите, че тялото е пренесено от учениците в Галилея, както и че зад това изчезване седят евреите, са възможни, но практически недоказуеми. Важното е, че съмнението в чудото продължава да произвежда тълкувания и да провокира идеи.

Стр. 59. „Мария Магдалина, ако се изразим с езика на онова време, била „обзета от седем бяса“. Изобщо, трябва да се съобразяваме с ниското интелектуално ниво на развитие на жените от Изтока, с липсата на образование при тях, както и с тяхното особено разбиране за това, що е искреност и истина. Убеждението, породено от екзалтация, не допуска никаква проверка със собствения разум.“

„Всички наши старинни храмове принадлежат към най-прекрасните произведения на изкуството в света; пристъпвайки в тях, се чувстваме подвластни на величието на безкрайността. Между впрочем, всички тези велики чудеса са резултат на една малка лъжа. И какво от това? Важен е резултатът. Вярата очиства всичко. Нима действителната причина за възкресението е реално събитие, породило вярата в него? Не, само любовта е възкресила Иисус. Тази любов била толкова могъща, че е била достатъчна само една нищожна случайност, за да се издигне зданието на световната религия.“

Коментар: Тълкува се екстазността на Мария Магдалина като недоразвито чувство за разумност и образованост, а вероятно и като психическо отклонение. Мария Магдалина не допуска съмнение в чудото, съмнение, породено от собствения й разум. А колкото до доктрината, че „Единствено любовта е възкресила Иисус“ - струва ни се, че тя е чужда на Изтока; творческата сила на безумната любов в противовес на доктрината за трите гуни (страсти), т.е. активността срещу тоталното отказване от желания (Буда) - всъщност, може би това е разковничето на мощната християнска вълна? Християнството е една морална провокация за източния човек. В този план: душата на твореца е по природа християнска.

Гл. ІІІ. Завръщането на апостолите в Иерусалим. Край на периода на явленията.

Стр. 62. „Към това именно време можем да отнесем „видението на Яков“, за което споменава Св. Павел. Яков се оказва брат или в краен случай роднина на Иисус. Никъде няма сведения, че той е бил при Иисус по време на последното му пребиваване в Иерусалим. Истина е, че той пристигнал с апостолите след напускането им на Галилея. Всеки от великите апостоли имал видение: странно би било неговият „брат Господен“ да няма. Това било, струва ни се, видение евхаристично, т.е. видение на Иисус като даващ и разчупващ хляб. По-късно, тази част от християнското семейство, която се присъединила към Яков - всички така наречени „евреи“ - принесли това явление в самия ден на Възкресението, твърдейки, че то било първоначално.

Изобщо, забележително е, че семейството на Иисус, мнозина от членовете на което, докато бил жив, не вярвали в мисията му и се отнасяли дори враждебно, след възкресението е прието в лоното на нашата църква и заема в нея подобаващо високо място.

От времето на окончателното въдворяване на апостолите в Иерусалим, ние намираме там майката на Иисус Богородица Мария и братята му. Що се отнася до Богородица Мария, то най-вероятно е Йоан да я е взел под свое покровителство при себе си, мислейки, че така би искал Учителят му.“

Бележка, подчертана от Ем. Станев:

Стр. 63. „Чак в Лука се чувства желанието да се подсили значението на Богородица“.

„Доколкото Иисус бил истинският основател на християнството, дотолкова Яков Праведния бил най-опасния му враг. Острият му ум за малко не погубил цялото дело. По-късно се наложило мнението, че Яков бил роден брат на Иисус.“

Коментар: Проблемът дали християнството се заражда на семеен или на духовен принцип непрекъснато търси обяснение. Съмненията са провокирани от раннохристиянския Апокриф „Евангелие на евреите“, известен повече като „Евангелие от Яков, братът Господен“, написано от човек, който се представя за първия глава на Иерусалимската община - патриарх Яков, смятан за истински или заварен брат на Иисус (син на Йосиф Дърводелеца от първия му брак). Това Евангелие, разказващо за раждането и детството на Мария, както и автентични подробности относно венчавката, непорочното зачатие, пиенето на „прокълнатата вода“, преброяването на Юдея и пр. е първият документ, налагащ важната роля на Богородица за появата на християнската доктрина. Известно е, че в началото ролята на Мария е била омаловажена. Ранните християни не почитат Богородица. Що се отнася до Лука, той е първият художник-иконописец, първият, който изрисувал Божията майка. Оттам и идеята, че Лука я възвеличава. Дали Яков, първият патриарх, е същински брат на Иисус или просто „брат Господен“, т.е. апостол, не е съвсем ясно. Ясно е обаче, че той поддържа една юдеохристиянска доктрина (за обрезанието, против разпространението на учението и пр.).

Стр. 66. „Мария от Магдала се върнала в своето селце, за да пази там спомените си. По силата на несправедливостта, присъща на всеки мъж, преписващ винаги единствено на себе си всичко свършено, макар и жената да участвала наравно с него (Симон) Кифа (Петър) оставя в сянка Мария Магдалина и за нея постепенно забравят. Не ще има повече проповеди на планината, ни изцеление на душевно болни, ни каещи се блудници, нито тези удивителни помощници в изкуплението, които Иисус не отхвърлял. Бог наистина изчезнал. Оттук нататък историята на църквата ще бъде преди всичко история на предателството спрямо идеите на Иисус. Но и такава, каквато е, тази история е въпреки това химн на славата му. Словото и образът на Великия Назарянин сред безкрайното невежество на хората си остава висок идеал. Той е толкова велик, защото са толкова нищожни неговите ученици.“

Гл. ІV. Пришествието на Светия Дух. Пророчески и екстазни явления.

Стр. 67. „Ограничени, тесногръди, невежи, без всякакъв опит в проповядването, учениците на Иисус били в пълния смисъл на думата малки, незначителни хора. Поразителна била простотата на духовния им облик; лековерието - безпределно. Но притежавали едно друго ценно качество: обичали до безумие своя Учител.

Привързаността, която учениците на Иисус изпитвали един към друг приживе на Иисус, се удесеторила след смъртта му. Те представлявали малка, много особена община, водеща свой живот. В Иерусалим били около 120 души. Благочестието им било истинско, страстно благочестие, макар и затворено все още в рамките на юдаизма.“

Стр. 70. „Към всички тези „пришествия на Духа“, случващи се доста често, имало едно, оставило дълбока следа в зараждащата се църква. Веднъж, когато братята били събрани, се разразила буря. Бурите в този климатичен пояс се съпровождат от ярки световни феномени: цели снопове огън прорязвали въздуха от всички страни. Дали затова, защото електрически ток проникнал в помещението, или защото лицата на събраните тутакси били осветени от ослепителната мълния, но всички останали с убеждението, че Светият Дух бил слязъл при тях и докоснал главите им с огнените си езици. Убеждението, че интуитивно Духът се проявява чрез небесен огън и някакво тайнствено сияние било общоразпространено в теургическите школи на Сирия. На събралите се им се струвало, че виждат целия блясък на Синай, че присъстват при проявлението на божества, подобно на онези, които били в отминалите древни времена.“

Коментар: Отнася се за общността на учениците на Иисус, които макар и невежи и духовно низки, обичат Учителя си. След смъртта му те са още по-сплотени, защото това ги прави значими. Във втория пасаж - природните феномени от Сирия и Изтока се приемали от невежите като знак за наличие на Светия Дух сред тях.

Стр. 71. „Иерусалим, както и много от големите градове на Изтока били многоезични. Разнообразието на населяващите го народности било даже едно от препятствията за широка пропаганда в тях. Огромното множество от всевъзможни наречия, на които говорели в езическия свят, повече от всичко плашели апостолите при отправянето им да проповядват словото Божие: блъскали си главите над въпроса как да изучат толкова езици. И „дарът на езиците“ станал в пълния смисъл на думата чудесен дар. Проповядването на Евангелието било освободено от преградите, което му създавали различните наречия. Наложило се убеждението, че в известни тържествени случаи, всеки от събралите се да послуша апостолската проповед я чувал на родния си език; казано с други думи, апостолската проповед се самопревеждала на всички езици. Имало впрочем и друго обяснение на този факт: предполагали, че апостолите интуитивно знаели всички наречия и могли при желание да говорят на всяко.

В основата на това вярване лежала либералната мисъл: с този факт искат да кажат, че Евангелието няма свой особен език, че то може да бъде преведено на всички съществуващи наречия и че преводът се признава за равностоен на оригинала. Правоверното юдейство не смятало така. За иерусалимските евреи еврейският език бил „свещен език“; никой език не можел да се сравнява с него. Преводите на Библията не се ценели високо; в преводите се допускали отстъпления от оригинала, смекчавания, изменения; еврейският текст се пазел без промяна. Египетските евреи и елините в Палестина наистина се отличавали с по-голяма търпимост: те се молели на гръцки и обикновено четяли гръцкия превод на Библията. Но първата християнска идея била още по-широка: според нея словото Божие няма свой индивидуален език; то било свободно, несвързано по никакъв начин с едно или друго наречие; то било достъпно за всички и не се нуждаело от преводачи. Благодарение именно на тази еманципация на езиците, християнството е могло така лесно да се откаже от семитския диалект, на който говорел Иисус, и така лесно да се даде на всеки народ, както това било в началото, да създава своя литургия и свои редакции на Библията на родния си език. Признавало се от всички, че Месията ще обедини всички народи и всички езици.“

Коментар: Става въпрос за възприемчивостта на християнското слово: то можело да бъде говорено и проповядвано на всички езици.

Стр. 73. „Историята на сектата на илюминатите е доста богата на явления от такъв род (екзалтирани състояния и др. - бел.м., Р.П.). При проповедите в Севен се наблюдавали много случаи на „глосолалии“. Но най-поразителния пример за подобни явления намираме около 1841-1843 г. при шведските „четци“. Произволни гримаси, несвързани, безсмислени думи, съпроводени с припадъци и конвулсии, дълго време били ежедневно и усърдно практикувани от тази малка секта. Заразата бързо се разпространява и родила голямо религиозно движение у народите.“

Коментар: Пасажът се отнася до мистическото съпреживяване на Божието слово (безсмислени изрази и конвулсии, свидетелства за обладание от Бога, което легитимира отново (!) една екзалтация и разпространяващото й се приемане от различни тайни общества и религиозни секти - илюминати, протестанти и пр.)

Стр. 74. „Самият Иисус, колкото и да бил далеч от мистицизма, неведнъж изпадал в екстаз. Неговите ученици, в първите 2-3 години след смъртта му, били съвършено подвластни на подобни идеи..“

Стр. 75-76. „Всички чисти пориви, всички добри чувства, раждащи се в душата ни, без участието на нашата воля, се преписвали на полъх от небесата. Голямо значение придавали на сълзите като особена Божия милост. Този чуден дар - сълзите, бил изключителна привилегия на най-добрите, на най-чистите души, носел безкрайна наслада. Всяка чувствителна натура, особено жените, се отличавали със способността да плачат много, а и кой ли не знае каква сила черпят те от това. Сълзите - това е тяхната молитва и несъмнено най-святата от молитвите. Трябва да се потопим в глъбините на Средновековието, трябва да се върнем към времената на Св. Бруно, Св. Бернард, Св. Франциск Азиски, оросяващи със сълзи любовта си към Бога, за да си представим ясно цялата мъка на ранното християнство, когато буквално сияели в сълзи, за да постигнат радост. Да се плаче станало акт на благочестие: който не можел да говори на чужди езици, нито да проповядва, нито пък да върши чудеса, той просто плачел. Плачели на молитва, на проповед, плачели пред страха от Божия гняв. Настъпило царството на сълзите. Струвало им се, че човешката душа изхожда от сълзите; струвало им се, че при липсата на език, който да изрази чувствата им, както и цялата им вътрешна същност - се изливала с помощта на този бърз и най-кратък път.“

Коментар: Пасажите от тази глава разглеждат вярата като свръхлюбов, а не вярата-знание; вярата екзалтация (pistis). Подобен тип вяра почива на самовнушение.; в случая самовнушението се превръща в масова психоза с последиците от едно психическо свръхнатоварване - гърчове, безсмислено говорене, плач. Това легитимира тезата, че смехът е антибожествен, а плачът (сълзите) - божи дар. Тази теза не е християнска, а старозаветна, както и екстазът, присъщ на старозаветните пророци. Всъщност, в основата си, християнството стъпва на юдаизма.

Гл. V. Първата Иерусалимска църква като общежителен манастир.

Стр. 81. „Все повече се налагало мнението, че Юда Искариотски предал своя Учител и станал причина за смъртта му. Към това се прибавяли легенди, всеки ден ставали известни едно или друго обстоятелство, сгъстяващи чернилката от злодеянието на Юда. Той си купил земя до старото Хакелдамско гробище на юг от Иерусалим и живял там в пълна самота.“

Коментар: Пасажът е във връзка с легендите за предателството на Юда. Явно Емилиян Станев не е приемал съвсем и се е съмнявал в ортодоксалната теория за самообесването на Апостола.

Гл. Х. Преобръщането на Св. Павел.

Стр. 128. „Външният вид на Павел бил непривлекателен, неотговарящ, види се, на душевното му величие. Той не бил красив, нисък на ръст, дебел и прегърбен. Сякаш съвсем не на място, на широките му рамене стояла малката му плешива глава. Бледо лице, обрасло с гъста брада, гърбав нос, проницателни очи и черни, сраснали се вежди. Нищо внушително нямало в неговото слово. Нещо боязливо, смутено, непоследователно - такова било първото впечатление, даващо доволно жалка представа за красноречието му. Като тактичен човек, той пръв посочвал на околните външните си недостатъци и извличал от тях полза. Еврейската раса се отличава с това, че в нея се срещат особи с най-съвършена красота и такива с най-невъзможно безобразие. Някои от тези странни лица на пръв поглед предизвикват усмивка, но си струва да събудим мисъл и чуство в тях и те придобиват притегателна сила, душевна глъбина и величие.“

Стр. 129-130. „Той не познавал Иисус и бил индиферентен към драмата, разиграла се на Голгота. Но, както видяхме, взел активно участие в убийството на Стефан и бил в първите редици на армията на гонителите на църквата. Излъчвал ненавист и енергия и като бесен скитал из Иерусалим с указ, разрешаващ му всякакви зверства. Ходел от синагога на синагога, принуждавайки боязливите хора да се отричат от Иисус; а тези, които не били съгласни с това, заповядвал да бъдат бичувани и затваряни в тъмница. Когато разгонили Иерусалимската църква, яростта му се прехвърлила към съседните градове. Успехите на новата вяра го накарали да побеснее. Узнавайки, че в Дамаск се е образувала група от вярващи, той изискал от първосвещеника Теофил, синът на Ана, акредитивно писмо за синагогата в този град, за да задържи всички неблагонадеждни хора и да ги докара вързани в Иерусалим.“

Стр. 135. „Той видял самия Иисус, който му казал по еврейски: „Савле, Савле, защо ме гониш?“ Буйните натури винаги преминават изведнъж от една крайност в друга. Те притежават това, което една студена натура не познава - преживяването на тържествения миг, на катарзис, решаващ целия им живот по-нататък. Разсъдъчните хора не се преобразяват: те се изменят постепенно. Обратно, буйните хора никога не се променят, но могат да се преродят... Всички най-съкровени мисли на Павел се събрали в душата му за няколко секунди. Като ярка картина се изправило пред него ужасното му поведение. Видял се опръскан с кръвта на Стефан; този мъченик му се явил под формата на баща и наставник. Сърцето му се преобърнало; той бил потресен до дъното на душата си. Но в същността си оставал фанатик, неговият фанатизъм само променил посоката си. Искреността му, присъщата му потребност от абсолютна вяра, не му позволявали да спре по средата. Ясно било, че до края на живота си е длъжен да проявява такава пламенност в защита на Иисус, с каквато до този миг го е преследвал.

Три дни Павел се мятал в треска, без да може нито да яде, нито да пие. Не е трудно да се досетим какво се е зараждало по време на този пристъп в пламтящата му глава, обезумяла от потрес.“

Стр. 136. „Учението на новата вяра било така просто, че не му се наложило да се учи. Той веднага станал християнин в пълния смисъл на думата. Пък и кой би могъл да го наставлява във вярата? Явил му се самият Иисус. Той имал същото видение на възкръсналия Учител като Яков, като Петър. Познал пътя на непосредственото откровение. И в това пак проличала гордата, неукротима натура на Павел. Повален в прахта, той доброволно се подчинил, но се подчинил единствено и само на Иисус, на този Иисус, който слязал от висотата на небесния си престол, за да го обърне и наставлява. На това се основавала цялата му вяра; това трябвало да направи с времето изходна точка на взискателността му.

Не без основание впоследствие той така настойчиво твърдял, че умишлено не отишъл в Иерусалим веднага след преобръщането си и не се запознал с тези, които станали апостоли преди него. Неслучайно той говорел, че е получил своето специално откровение и никому с нищо не е длъжен; че той, както и Дванайсетте, бил посветен направо от Иисус по волята на Бога...“

Стр. 137. „Наистина, било чудно, че деспотичната, непреклонна личност на този човек не разрушила всичко създадено. И заедно с това, какви скъпоценни елементи внесли неговата решителност, смелост, инициативност, в средата на светите братя в Иерусалим, нерешителни, боязливи, тесногръди! Ако християнството бе останало в ръцете на тези простодушни хора, затворени в рамките на общността, както тази на илюминатите, то несъмнено би угаснало като есейството, което не оставило почти никакъв спомен за себе си. Неукротимият Павел, той и само той, решил съдбата на новата вяра, и въпреки всички опасности, смело я извел в открито море. Наред с послушните сектанти, безсловесно възприемащи учението от по-старите, израснал типа християнин, непризнаващ никакви авторитети, вярващ само по собствено убеждение. Пет години след смъртта на Иисус се родил протестантизма, а негов основател станал Св. Павел.“

Коментар: Тезата за страстната натура на Павел, който е истинският основател на източното християнство, както го знаем днес, а не същинското на самия Иисус, легитимира разликата между източния и западния тип мислене. Католицизмът не познава екстазността на Павел; той е подчинен на ритуалното състрадание „каритас“, на неизменчивата догма. Явно в очите на Е. Ренан прототип за страстната натура на Лутер е самият Св. Павел. Да не забравяме, че в сравнение с католицизма, протестантството е далеч по-екстазно.

Гл. ХІ. Същност и вътрешно устройство на юдейската църква.

Стр. 144. „В тези градове с особено пъстър състав на населението, въпросът за допускането на езичниците до светото кръщение се усещал особено остро. Петър бил много загрижен заради това. Веднъж, молейки се в Йопия на терасата на един кожар и съзерцавайки морето, разбрал, че му е съдено да разпространи новата вяра в цялата империя, изпаднал в пророчески екстаз. В състоянието, което се намирал - на полунесвяст - почувствал глад и поискал да яде. Докато му приготвяли храната, видял отвор на небето и спускащо се от него платно, свързано от четирите му ъгъла. Погледнал във вътрешността на платното и видял различни животни. Сторило му се, че чува глас, който казвал: „Заколи ме и яж“. На възражението му, че много от тези животни са нечисти, дяволски, последвал отговор: „Туй, което Бог е изчистил, ти не почитай като нечисто.“ Това се повторило три пъти. Петър бил уверен, че тези животни символизирали езичниците, които сам Бог признавал за достойни да се приобщят към Божието Царство.“

Коментар: Видението на Петър променя отношението му към езичниците.

Стр. 150. „И действително, най-вероятно, от Иерусалим Павел заминал за Кесария. Престоял там кратко време и се отправил към Сирия, а след това в Киликия. Несъмнено той заминал да проповядва, но на своя отговорност и без съгласуване с когото и да било. Родното му място - Тарс, било предпочитано от него за пребиваване в този период от апостолската му дейност, който може да е продължил две години. Твърде вероятно е възникването на църквите в Киликия да е свързано именно с него. Все пак, начинът на живот на Павел от този период не е такъв, какъвто се оказва впоследствие. Все още той не е приел титлата апостол, която по това време строго се пазела за Дванадесетте. Едва след съюзяването си с Варава (45 г.), започнал попрището си на свещенопоклонничество и проповедничество, което го превърнало в тип странстващ мисионер.“

Коментар: По отношение на Св. Петър битуват различни версии. Първо, знае се, че Петър поддържа тезата на Яков, братът Господен, за еврейската кауза на християнството (спазване на юдейския ритуален кодекс и неразпространение идеите на Иисус). Вследствие на това, съществува мнение, че Петър не е излизал извън Палестина, т.е. никога не е ходил в Рим. Петър не е тип мисионер. Версията за видението, включена в „Деянията“ може да е намеса на сподвижниците на Павел с цел тотално отстояване на новата кауза - превръщането на християнството в световна религия. Това, разбира се, не се дължи единствено на пламенността на Павел, а на космическата съобщност между евреи, гърци, палестинци, сирийци и др. Може да се спори дали Св. Петър е основател на католицизма (или пък Павел), но така или иначе западната църква приема модела на Петър - ритуал с цел власт, умерено състрадание и липса на екстазност.

Гл. ХІІ. Основаване на Антиохийската църква.

Стр. 151-153. „Антиохия, „столицата на Изтока“, третият по големина град на света, била център на християнството в Северна Сирия. Този град наброявал повече от 500 000 жители, с други думи, той почти се равнявал на Париж преди неотдавнашното му разрастване. (Когато Ренан пише книгата си - около 1865 г., б.пр.). В него се намирала и резиденцията на римския наместник в Сирия. Разцвета си Антиохия дължала на Селевкидам, но успяла да извлече изгода и от римското владичество. Селевкидите били далеч по-напред от римляните в изкуството на градоустройството. По всички белези, които характеризирали един град като голям по онова време в Сирия - храмове, водоизточници, бани, базилики - Антиохия не правела изключение. Улиците, украсени с колонади и статуи на кръстовищата, били разположени симетрично и правилно... Но в Антиохия имало не само величествени обществени сградосъоръжения, в нея имало и рядко срещащи се в градовете на Сирия идеални образци на гръцкото изкуство, изключителни статуи, изящни паметници на класическия свят, които по това време вече не можели да бъдат направени. Още с основаването си Антиохия била типичен гръцки град.

Антиохия станала втора родина на гръцката митология, във връзка с което много части на страната започнали да се наричат „свети места“... Браковете между сирийци и гърци били обикновено явление; освен това според закона на Селевк, всеки чужденец, заселил се в града, ставал негов гражданин. Затова Антиохия, просъществувал три столетия, се оказал единствен град в страната по смесване на расите. Нравствеността била на поразително ниско ниво. Подобен разсадник на нравствено разложение водел към едно и също ниво на разложение на всичките си обитатели. Гнусните нрави на много левантински градове, където господствали интригите, където били разпространени мисли на най-грубо и ниско ниво, едва ли могат да ни дадат представа за онова ниво на разложение, в което тънело населението на Антиохия. Това било диво сборище на шутове, шарлатани, мимове, магове, чудотворци, магьосници, лъже-жреци; град на препускане, гонене, танци, процесии, тържества, вакханалии, безумен разкош, на всички безразсъдства на Изтока, на най-вредните суеверия и фанатически оргии...“

Коментар: Описание на Антиохия като космополитен град, сплав от различни култури, най-удобно място за проникване на едно ново учение.

Гл. ХІІІ. Идеята за обръщането на езичниците. Св. Варнава.

Стр. 164. „От всички краища на света трябвало да дойдат волни пожертвования, за да не умрат от глад бедните синове на църквата. Комунизмът родил в Иерусалим непоправима бедност и пълна липса на предприемчивост. Антиохийската църква била избавена от тази беда. В езическите градове евреите живеели в охолство, понякога натрупвали и големи богатства и встъпвайки в църквата, новообърнатите често разполагали с добро състояние. Антиохия доставила необходимите средства за разпространение на християнството. Не е трудно да се разбере каква огромна разлика в духа на нравите щяло да създаде това обстоятелство между двете църкви. Иерусалим оставал градът на нищите пред Бога - „ебионитите“, славните галилейски мечтатели, опиянени от обещанието за Царство Небесно.“

Стр. 165. „Лесно е да се предвиди, че втората столица скоро получила първенство пред първата. Скоро започнал упадъкът на иерусалимската църква. Това е основно свойство на институциите, основаващи се на комунизма. Блестящи в началото, така както комунизмът винаги се предшества от висока екзалтация, те бързо се израждат, защото комунизмът противоречи на човешката природа. В миговете на подем с добрите си намерения, човекът смята, че е по силите му напълно да скъса с егоизма и личните си интереси, но егоизмът си отмъщава, доказвайки, че пълната безкористност поражда още по-големи беди, отколкото тези, които човек мисли да избегне, отказвайки се от собственост.“

Коментар: Интересното е, че моделът на първата християнска община в Иерусалим, ръководена от Яков и Петър, не съвпада с проповядваното от Христос. Теорията, че християнството е прототип на комунизма, не на учението на Иисус, а на системата в Иерусалимската община, не е вярна. Никъде Иисус не проповядва пълен отказ от собственост, той проповядва правилно разпределение на собствеността. („Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си“). На грешния модел на първата община се базира победата на комунистите над анархистите (Бакунин): не малка, но необходима собственост и възможност за предпремачество, а „народът - стадо на обществената ливада“. Явно Ем. Станев е използвал тази максима - прозрение при пресъздаването на обществените сили и отношения в романа си „Иван Кондарев“.

Гл. ХV. Паралелни движения на християнството или подражаващи му. Симон от Хитин.

Стр. 175. „Не бива да ни учудват оскъдните сведения за християнството у Йосиф (Флавий, б.м.), в Талмуда, у гръцките и римските писатели. Йосиф (Флавий) е стигнал до нас чрез християнските преписи, което било неудобно за вярванията им. Не е трудно да предположим, че той е говорил по-подробно за Иисус и християните, отколкото в достигналото до нас издание. Талмудът също е подлаган на големи съкращения след първото си издание и през Средновековието, тъй като християнската цензура безжалостно извършвала своите операции над текстовете му и огромно количество нещастни евреи били изгорени само за това, че у тях намерили книги, където имало страници, чието съдържание било признато за богохулство.“

Коментар: Пасажът е относно демагогията на „християнските писатели“ - отци на църквата. Той е твърде интересен, доколкото засяга изопачаването както на историята, така и на пишещия за историята. Всяка нова и налагаща се идеология е агресивна към интелектуалеца. В много случаи тя омаловажава, или откровено преиначава идеите на писателя. Християнските спекулации, наред с комунистическите, с право се борят за най-драстичната фалшификация на историята.

Глава ХІХ. Бъдещето на християнската мисия.

Стр. 233. „Накратко казано: светът бил съставен от езичници; християните не били от този свят. Те били малко обособено паство, ненавиждано от всички останали, което смятало света за убежище на греха; стараели се „да не се опетнят с грях“. Оттук нататък християнският идеал се противопоставя на човешкия. Истински християнин е този, който обича унижението, този, който е обладан от добродетелите на нищия беден човек, който не желае да бъде възвеличаван. Но той притежава и обратните на тези качества: да счита за напразно и суетно всичко, което поради справедливост не бива да бъде казвано; да снижава значението на видимия свят, да се превръща във враг на красотата, да я ненавижда. Учението, според което Венера Милоска е само идол, е учение лъжливо или меко казано пристрастно, защото според него само красотата и добротата са почти равнопоставени на истината и доброто. При всички случаи подобни възгледи водят до неизбежен упадък на изкуството. Християнинът не се блазни от славата на архитекта, скулптура, живописеца. Затова той е само идеалист. Не го привличала и науката: любознателността му се струвала проява на суета. Смесвайки духовната наслада, която всъщност е само един от начините за съприкосновение с вечността, с чувствените наслади, той си забранява да се наслаждава изобщо. Затова той е изцяло добродетелен.“

Коментар: Този анализ е интересен по две причини: 1.Отричането на всяко човешко желание за красота и импулс за творчество, доста наподобяващ крайно „източния модел“ (Дали пък не е истина „Тибетското пътешествие“ на Иисус?) на липса на чувства. Тази теория отново се пропагандира от Павел и неговите следовници. При Иисус няма в детайли подобно обяснение, освен главното: „Царството ми не е от този свят“. 2. Подобна постановка е доста плодородна почва за т.нар. гностически ереси: приемането на видимия свят за творение на Сатаната и тоталното му отхвърляне, отхвърлянето на политическата власт като атрибут на видимия свят (оттук и комунистическите заигравания с богомилското учение!). Нищите духом обичащи апостоли си позволяват да вменяват неща, които не са разбрали от своя Учител Иисус. Да извращават историята. Резултатът е трагичен.

Как и откъде е попаднала книгата на Ренан у Емилиян Станев? Не знаем и едва ли ще научим. Факт са обаче органично включените в много от творбите му заемки от цитираните пасажи в нея. Защото подобно отношение към текста на Библията, възприеман от Ем. Станев и като историческо съчинение, в тълкуванието на Ренан, очевидно е допаднал на писателя. Нещо повече - бил му е необходим точно такъв прочит на библейските текстове - критичен, почиващ на източниците, направен с голяма ерудиция. Нещо, което изобщо е характерно и във възприемането на Ем. Станев на вярата - по-скоро в духа на гностическите учения, критично, полемично.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Ренан 1992: Ренан, Е. Животът на Иисус. София: Народна култура, 1992.

Станев 1968: Станев, Ем. Възстановете Двореца и Патриаршията! // Пулс, бр. 21, 15.Х.1968 г.

 

 

© Радка Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2006, № 4 (77)