Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЕСТЕТИКА НА ЕРЕСТА.
Елин Пелин и Емилиян Станев - два художествени погледа върху дуализма

Радка Пенчева

web

Могат ли да се правят паралели между творчеството на Елин Пелин и на Емилиян Станев? В изказвания пред близки и приятели Ем. Станев неколкократно говори за Елин Пелин, за да се стигне до статията му „За Елин Пелин“, писана по повод честването на 100-годишнината от рождението на писателя и поместена в сборника по този повод.

Още в зората на творческото си осъществяване Ем. Станев познава Елин Пелин и изпитва неговото влияние. Така създава разказа „През реката“. В него прототип на основния герой е Стойчо Джукелата, родственик на Ем. Станев от Еленско, един истински събрат на Барон Мюнхаузен, способен винаги на хитрини, находчивост и пакостничество. Впоследствие Ем. Станев се отказва от този разказ, защото той твърде много напомня случката в Елин-Пелиновия разказ „Андрешко“. Все пак в образа на главния герой има черти, присъщи донякъде на характера на самия Ем. Станев, например жаждата му да безчинства с думи и дела, която го следва през целия му живот.

Отношението на Ем. Станев към Елин Пелин е засвидетелствано многократно. В „Дневник с продължение“ Надежда Станева разказва за преклонението на Ем. Станев пред него. Тя цитира думите му: „В Елин Пелин винаги съм долавял влиянието на Горки, Чехов, Алфонс Доде - руско и френско, въпреки самобитността му, и това е естествено, защото талантливият писател взема отвсякъде своето. Неговата фраза е по-изящна, по-артистична, но неговият свят не е моят свят. От всички негови книги най-силно впечатление ми прави „Под манастирската лоза“, втора след „Старопланински легенди“, която най-високо ценя“1.

А в литературната анкета с Иван Сарандев на въпроса за влиянията върху него Ем. Станев споделя: „Най-голямо впечатление са ми правили двама души - Елин Пелин, с когото съм се срещал неведнъж, и Йовков“2. Най-разгърнато обаче Ем. Станев изразява отношението си към Елин Пелин в статията си „За Елин Пелин“. „Трябва да призная, пише той, че никой друг писател от българските не е оказвал върху мене такова влияние. Елин Пелин е моят пръв и най-добър учител, бих казал, единствен между другите. Той ми вдъхна усет за реч, за красотата на българското слово, той ме научи на яснота и простота и той ме накара да се вмисля в душата на моя народ.“3 В началото на статията посочва, че, „сравнен с другите големи наши белетристи - Вазов и Йовков, той е най-сладкодумният изразител на българската поетичност, извисил я от селско-битовата й същност до общочовешката, обогати и разнообрази нашата белетристика, надниквайки дълбоко в българската душевност и светоглед.“4. И следва интересното твърдение на Ем. Станев, че в цикъла „Под манастирската лоза“ - в разказа „Жената със златния косъм“, Елин Пелин прави най-тънко изказания намек: „През първите дни на великите пости, време, когато цъфти най-коравото дърво, дренът, Павел Блажения тръгна из града да чисти гъсеници и да ашладисва“, намек, за който биха му завидели и Анатол Франс, и Алфонс Доде. Обърнах му внимание на това при една от последните ни срещи, пише Ем. Станев. Той се смя с удоволствие“5.

В какво се е изразявало познанството между двамата писатели, дали и колко често са се срещали, ние не знаем. Но в личната библиотека на Емилиян Станев се съхранява томче от първото издание на цикъла с разкази „Под манастирската лоза“, изящно подвързано, с дарствен надпис за Емилиян Станев от Елин Пелин: „С най-хубави приятелски чувства ти подарявам тази книга, драги Емилияне, ценейки високо твоя отличен белетристичен дар. Елин Пелин“6. За съжаление калиграфски изписаният автограф не е датиран. Като знаем, че този цикъл с разкази легенди се създава от 1909 г., когато излиза първият, до 1936 г., вероятно това е станало между 1936 и 1949 г., когато Елин Пелин умира. Защо именно тази книга Елин Пелин подарява на Емилиян Станев? В статията за него ние намираме отговор на този въпрос. „Аз поставям, пише писателят, „Под манастирската лоза“ на върховете на нашата белетристика. Това съвсем не означава, че подценявам другите произведения на Елин Пелин. Но тук, в тая малка книжка, Елин Пелин е надникнал най-дълбоко в българския светоглед, диалектичен в своята същност, и проникновено, с голяма поетичност е изразил отношението на българина към големите проблеми на живота, към доброто и злото, към греха и светостта, към любовта и смъртта.“7 Струва ми се, че Емилиян Станев не би наблегнал на тези вечни проблеми и тяхната трактовка и интерпретация именно в сборника „Под манастирската лоза“, ако по някакъв начин не са му близки, ако нещо не го сближава с Елин Пелин именно по същината на интерпретацията им. Тези теми, разбира се, разработени по различен начин, вълнуват и Емилиян Станев. Общото, което ги сближава, е особеното, типично българското интерпретиране на евангелските теми и сюжети. И при двамата писатели то е по-скоро в светлината на дуализма и гностицизма, отколкото на традиционното християнство. В творчеството и на двамата се сблъскват двете начала - добро и зло, дух и материя, висше и низше. Човекът при тях е мечът, чрез който се бори духът, защото още от Сътворението се води непрекъсната война между двете непримирими начала - светлина и мрак, дух и материя, добро и зло. Самото християнство се основава на т.нар. „етически дуализъм“. Защото злото произлиза от дявола, но се проявява чрез човека и неговите действия. И двамата писатели се придържат към един „космологичен дуализъм“, пронизал всичко около нас. Съвсем в духа на еретическите учения те смятат, че целта на човешкия живот е да се слее с любовта, да облагороди и одухотвори материята, да я преобрази. В творчеството им липсва уважение към утвърдените догми, доктрини или теология, а нравствените задължения са въпрос по-скоро на лични тълкувания.

Един от въпросите, които особено много вълнуват героите на Ем. Станев, е за отношението им към Иисус. Подобно на еретиците, които отричат материалния свят като въплъщение на злото, те сякаш не могат да приемат, че Иисус може да се роди от кръв и плът и едновременно да бъде „Син Божи“. Дори се стига до крайност - Иисус да бъде смятан за пророк, умрял върху кръста в името на любовта. Тоест, налице е липса на мистичност, свръхестественост и божественост в разпъването на Христос. Може да кажем, че в интерпретирането на всички тези въпроси и двамата писатели са по-скоро мъдреци и просветени мистици, отколкото истински вярващи християни, мъдреци, намерили в своята дуалистична вяра спасение от догмите на християнството с неговата църковна йерархия. Те приемат дори, че между Бога и човека не са нужни посредници, а разчитат на индивидуалното познание и опит, които са в основата на гностицизма.

И все пак по различен художествен начин двамата творци третират посочените проблеми в творчеството си. Елин Пелин в цикъла „Под манастирската лоза“ е по-земен, историите му са сякаш библейски притчи, обърнати към обикновения човек и доближени до него, без оглед на време, място и народност. Още в увода отец Сисой въвежда във вечните проблеми за Бога, за света, за суетата на живота и неговите загадки. И макар да се смята за недостоен, защото е чревоугодник и снизходителен към грешниците, отец Сисой е истински мъдрец, прояснил душата си от четенето на Библията, но и доближил мъдростта си до обикновения човек. Така в „Светите застъпници“ по въпроса за зачатието светците се обединяват около предложението на Йоан Златоуст то да става не само от погледа на мъжа, а „да бъде както Бог е наредил и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние“8, защото, както сам Елин Пелин казва чрез думите на разбойника, разпнат с Христа, „не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен“9. В разказа „Очите на свети Спиридон“ героят изтръгва очите си, за да не се любува на женската красота. Дори на Бога не е необходима тази жертва. Защото и без очи свети Спиридон усеща красотата, любовните трели на птиците тревожат душата му и пред него винаги е образът на онази красива жена, заради която се е ослепил. И когато моли Бог за знамение, той връща очите му, защото нему не е необходима тази безсмислена жертва. Защото не е грях да имаш сетива за красотата на света. Подобни изпитания Елин Пелин описва и в другите си разкази от този цикъл. В „Огледалото на свети Христофор“ човешкият му образ се връща, когато помага на най-лошия човек; в „Изповед“ уж грешният планинец е може би по-свят от божиите наместници на земята, понеже е по-близо до Божията истина и живее просто и обикновено „под самт звездите“10. И в този разказ, както и в „Занемелите камбани“, е залегнало дълбокото убеждение на Елин Пелин, че сякаш не са необходими посредници между хората и Бога и понякога обикновеният човек е по-близо до Бога, отколкото божиите служители. Отец Йоаким не е по-свят от майката, която няма нищо освен една карфица, готова да я дари на светата Божия майка, за да спаси детето си. Чак когато отецът я поставя при иконата, камбаните екват отново и служителите падат на колене да се молят заради чудото, станало пред очите им. Елин Пелин налага възгледа, че не бива човек да бяга от живота, от доброто и лошото в него. В „Една обиколка на свети Георги“, в „Чорба от греховете на отец Никодим“ и в други разкази той пита: „Една мисъл ми не дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?“, „Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си“ и „Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“11. В „Жената със златния косъм“ Павел Блажения, известен с похожденията си, повярвал, че вдовицата Смарайда има наистина златен косъм, съгрешава с нея и минава под венчило. Защото „една чиста истина прави живота спокоен, а една хубава лъжа го прави приятен“12. Човешкият живот е труден, понякога невъзможен, хората нямат нужда от моралисти - лъжепророци („Пророк“), а от хора, които не е необходимо да се затварят в манастирската обител, а да бъдат сред човеците, да ги веселят, да направят дните им ведри, да им разкрият красотата на света, която сякаш, според Елин Пелин, е най-висшата промисъл на божието сътворение. Такъв е Еникий от разказа „Веселият монах“. Близък и на животните, и на хората, неговата мисия е да дарява красота на човеците, да отваря сетивата им за хубостите на природата, на цветята, музиката, танците; да събуди в душите им надеждата и вече обнадеждени, те да стават по-добри, да гледат „на труда не като на мъка, а като на благословия“13. Дори дяволът е безсилен да унищожи веселия монах и кладата, приготвена за него, се превръща в цветна веранда, от която звучи песен.

Друга интерпретация на посочените теми дава в творчеството си Емилиян Станев. Подтикван от болезненото родолюбие и от стремежа да си изясни истината за историческата орис на българите, писателят надниква в дълбините на българското минало, разсъждава за духа и материята, за доброто и злото, за вярата и безверието от позицията едновременно и на български човек от 13-14-ото столетие, и на интелектуалец - наш съвременник от втората половина на 20.век. Най-ярко своите възгледи за вярата той разкрива в романите „Антихрист“, „Легенда за Сибин, преславския княз“, „Тихик и Назарий“, в новелата си „Лазар и Исус“, макар и да можем да ги открием и в останалото му творчество. Вероятно заради култа към природата в творбите му, където всичко умира и се ражда отново, включително и човешката душа, смъртта е нещо естествено. Ем. Станев сякаш на практика не вярва във Възкресението, в това, че ние - неблагодарните хора, заслужаваме своя Спасител. В посочените произведения (без „Лазар и Исус“) той се връща далеч в нашата история. Дълго разсъждава дали е било възможно да се избегне падането на България под турско робство, дали духовните и светските ни водачи са били способни да изведат народа към друга съдба. За тази цел той опознава и прониква дълбоко в същността на еретическите учения, в чийто плен са и героите от романите му. Особено внимание отделя на исихазма, съботничеството и др., както и на устройството на християнската ни църква, изградена по византийски образец. Още в началото на романа „Антихрист“ авторът описва дуалистичната същност на исихазма: „Защото злото идва от първородния грях и всеки се раждал грешен, понеже грехът бил заложен в човешкото семе и кръв. След грехопадението, от божествен Адам станал звероподобен, от умен - скотоподобен. Неговото непослушание изпортило човешката памет, направило я от проста - сложна, от единна - разнообразна! И тая вече развратена памет е причина за всякакво зло. Но у нас имало свободна воля и с нейна помощ можем да се спасим от дяволските изкушения, като достигнем неизменност, неподвластна на промени! Обаче с това безценно богатство човек ще се сподоби не с молитстване в църквата, ами чрез усилен пост, душевно съкрушение и търпение!“14. Ем. Станев вярва, че човекът се поддава и на зло, и на добро. И в преходното време на 14.век, когато царската власт е разколебана и слаба, съответно е разколебана и вярата - „защото вече малцина се уповаваха на царската сила и на застъпничеството на църквата пред Всевишния“15. Тръгнал от искрената вяра, но със стремеж към познание, главният герой Еньо-Теофил от романа „Антихрист“ стига до пълно отричане на всичко онова, което брани неговия духовен водач Евтимий. В този път душата му се скита от срещата с Таворската светлина до съня, в който вижда Христос мъртъв. Особено болезнено за него е видението на Таворската светлина, чийто смисъл е отрицание на всичко живо в света, на божието творение. И заключава: „Ех, човече, що си устроен тъй, та дори истината против тебе ти е скъпа и тържествуваш, когато я узнаеш?“ и „Не е ли бил смъртен и Исус, който като мене е проникнал в последните си минути на кръста в скръбната тайна? Не подлежи на разсъдък вярата и щом престане, душата се надсмива над вчерашните си кумири, отрича ги, със злоба и смърт се храни“16. Ренесансовият човек Еньо-Теофил сам разбира, че не е с еретиците, макар и да познава учението им, но не може и да се примири с официалната църква след срещата си с Таворската светлина и прозренията от съня с мъртвия Исус. Защото за патриарх Евтимий и църковните служители „горният свят е божествената справедливост, нетленност и блаженства или пъкъл с катран“, а за него „смърт и отрицание, сиреч самото Нищо, наречено Бог, което превръща в Нищо Нещото Човек“17. Еньо-Теофил стига и до тежкото обвинение, че с позицията си патриархът е оставил народа си в ръцете на агарянците, пожертвал е българския род, подпомогнат и от отслабената власт. „И се замислих над българския ум, дето кумири не признава, закон не тачи, със зло и добро хитрува и на жестоката земна правда робува. Отделили сме небе от земя, истина от правда, на господа гледаме като на детище, своеволничи всеки, умува и слободията си почита повече от свята икона. От тая земна правда е отровена и моята душа, владико, както твоята от горния Ерусалим... Сами рушехме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди...“18. Емилиян Станев е дълбоко убеден, че еретическите учения изиграват отрицателна роля за падането на България под робство, но редом с тях и фанатичната вяра на първосвещениците ни, които бранят църквата, но не и народа си. Авторът, чрез думите на Еньо-Теофил, е категоричен в това свое убеждение: „Ето, отче, изоставени сме от царе и боляри. Бог поиска смъртта, дяволът ни измами. Ти с горния Ерусалим, аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българският народ“19. А срещу българите са единните агарянци. „И като гледах, пише авторът, как всеки поганец не мисли за живота си, а само как да изпълни по-добре султанската заповед, разбрах защо загиват християнските царства. На всеки ъгъл у нас я цар седи, я вироглав деспот или болярин и единствено за своето благо държи“20. Надникнал толкова дълбоко в българската народопсихология, Ем. Станев стига и по-далече: „И се питам, казва главният герой Еньо-Теофил, що щеше да последва в българската земя след бесовското изцерение, ако не беше дошел исмаилтянският род? Нямаше ли дяволът да ходи свободно, без да му се противопоставя Бог?...“21. Тук се разкриват не само убеждението на писателя, че Бог не разполага с такава мощ за въздействие като дявола, но и прозрението му за зловещите бездни пред духа на народа. Няма я веселата ирония на Елин-Пелиновите творби! При Ем. Станев иронията липсва, защото са трагични проблемите, които поставя, защото са зловещи и последиците от тях. За разлика от Елин Пелин, който в цикъла „Под манастирската лоза“, разсъждавайки върху подобни теми, е духовит, чувството е ведро, оптимистично, от словото му лъха сладост.

Двама големи български писатели - Елин Пелин и Ем. Станев, единият - според признанията си22 - ученик на другия, надникват в българския дух и народопсихология и откриват сходни черти в тях. За книгите на двамата напълно важат думите на отец Сисой: „Книгите са като хората - когато остареят, стават мъдри. Науката и мъдростта са дело на миналото. Настоящето е винаги било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни по своя път. Техните сълзи, техните вопли, радости, стремления, измами и душевни тържества, техните мисли и опити падат като скъпоценни бисери в бездната на това море. И когато то се оттече в далечното минало, хората намират на дъното му утаени всичките попаднали съкровища и черпят мъдрост“23.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Станева, Н. Дневник с продължение. С., 1981, с. 145. [обратно]

2. Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети. С., 1977, с. 21. [обратно]

3. Ем. Станев. Събрани съчинения в 7 т. Т. 7. С., 1983, с. 266 и сл. [обратно]

4. Пак там. [обратно]

5. Пак там. [обратно]

6. Архив на Ем. Станев. В. Търново. Инв. № 24/1990 г. [обратно]

7. Ем. Станев. Събрани съчинения в 7 т. Т. 7., С., 1983, с. 266 и сл. [обратно]

8. Елин Пелин. Съчинения в 6 т. Т. 3. С., 1977, с. 14. [обратно]

9. Пак там, с. 13. [обратно]

10. Пак там, 31. [обратно]

11. Пак там, с. 48. [обратно]

12. Пак там, с. 53. [обратно]

13. Пак там, с. 73. [обратно]

14. Емилиян Станев. Антихрист. С., 1970, с. 42. [обратно]

15. Пак там, с. 43. [обратно]

16. Пак там, с. 106-108. [обратно]

17. Пак там, с. 180-181. [обратно]

18. Пак там, с. 193. [обратно]

19. Пак там, с. 223. [обратно]

20. Пак там, с. 204. [обратно]

21. Пак там, с. 224. [обратно]

22. Ем. Станев. Събрани съчинения в 7 т. Т. 7. С., 1983, с. 266. [обратно]

23. Елин Пелин. Съчинения в 6 т. Т. 3. С., 1977, с. 8. [обратно]

 

 

© Радка Пенчева, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 16. 09. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.