Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВЛИЯНИЕ НА РОМАНА "ЧЕТИРИТЕ КОННИКА НА АПОКАЛИПСИСА" НА ВИСЕНТЕ БЛАСКО ИБАНЕС В ТВОРЧЕСТВОТО НА ДИМИТЪР ДИМОВ
(по повод 100-годишнината от рождението на Д. Димов)

Радка Пенчева

web

Проблемът с творческите влияния и усвоявания на дадена литература или отделен автор винаги провокира интересни наблюдения върху творчеството на чужди писатели и творбите им. Затова преводите на литературните творби стават мостове между отделните култури и тяхното преминаване от една култура в друга. Спомагат и за взаимното опознаване, за преливането от едно духовно пространство в друго. Изборът на конкретни автори и произведения е индикатор за състоянието и нивото на културните интереси на обществото възприемател спрямо чуждите и непознати художествени автори и творби.

В настоящето съобщение ще се опитам да покажа влиянието на испанския писател Висенте Бласко Ибанес и романа му "Четирите конника на Апокалипсиса" върху творчеството на Димитър Димов. Справка в репертоара на българската книга "Български книги" (1978: 188) показва, че до 9.ІХ.1944 г. са преведени романите му: "Алфонс ХІІІ без маска" (прев. от фр., 1929 г.), "Кралица Калабрия" (прев. от фр., 1934 г.), "Кръв и арена" (прев. от руски, 1918 г., ІІ изд. - прев. от неизв., 1940 г.), "Куртизанката Соника" (прев. от фр., 1927 г.), "Луна Бенамор" (прев. от неизв., 1917 г.), "Мъртвите заповядват" (прев. от исп., 1931 г.), "Неприятелите на жената" (прев. от фр., 1925 г.), "Плевникът на баба Ева" (прев. от неизв., 1937 г.), "Христофор Колумб" (прев. от исп., 1942 г.), "Четирите конника на Апокалипсиса" (прев. от неизв., преводач Борис Любенов, 182 с., тир. 3500, Библиотека "Златни страници", г. ІІІ, кн. 4, 1934 г.). Прави впечатление, че повечето романи са преведени от френски език, един от руски и само два от оригиналния испански език.

Интересни са личността и творческия път на Бласко Ибанес. Роден е във Валенсия през 1867 г., преселва се в Мадрид, занимава се с журналистика и литература. През 1881 г. започва да издава вестник "El pueblo" ("Селото"). Политическата му дейност често е преследвана от правителството, многократно е арестуван заради участието му в заговори, митинги и съдебни процеси, спиран е и вестникът му. Голяма част от живота си прекарва в затвора, често бяга и зад граница. Сам писателят казва, че е арестуван 30 пъти и окончателно напуска затвора през 1898 г., когато е избран за депутат от Валенсия и е освободен заради депутатския му имунитет. Умира през 1928 г. като изгнаник във Франция, където доброволно се заточва, за да демонстрира опозицията си на военната диктатура на Мигел Примо де Ривера, ден преди да навърши 61 години. Бласко Ибанес е представител на реализма в литературата, а по идеи принадлежи на републиканците. Мотивите на социална критика в творбите му го сближават с група писатели, известни като "Поколението 1898 г.". Голяма част от романите му са екранизирани. Във филма "Четирите конника на Апокалипсиса" на режисьора Рекс Ингрем от 1921 г. една от най-добрите си роли изиграва актьорът Рудолфо Валентино.

Известна е голямата привързаност и интерес на писателя Димитър Димов към Испания и испанския език. Това отбелязват всичките му близки в спомените си за него. Вероятно причината за това се корени в младежката му мечта да отиде да живее и работи в Аржентина, поради което записва да следва ветеринарна медицина. През целия си съзнателен живот той не спира да се занимава с испански език и го овладява отлично. Като млад асистент отива на специализация не във Франция или Германия, където отиват всички негови колеги, а именно в Испания - в Института "Рамон и Кахал", кръстен на името на големия испански учен и Нобелов лауреат по медицина Сантиаго Рамон и Кахал, специалист в неврологията и хистологията на гръбначните животни. Още през първите дни на специализацията си Димов посещава Националната библиотека и няколко дни се опитва да чете първото издание на романа "Дон Кихот" на Сервантес, което и самите испанци не разбират. Този стремеж да опознае чуждите литератури в оригинал, а не чрез преводи, е нещо твърде характерно за писателя. Може би причината за това се крие в психологическата му нагласа на учен, на човек, който иска да опознае света практически, тръгвайки от началата на проблемите. Преводите, от своя страна, не винаги са правени от оригиналния език на творбите, както видяхме и от справката за преведените романи на Бласко Ибанес на български език, а чрез странстването на текста през един или повече езика. Така творбата е вече силно променена, защото всеки преводач внася нещо свое в превода, превежда, като се съобразява с вкуса и колорита на страната, за която е предназначен. В книгата "Страници от жизнения и творчески път на Димитър Димов" (Иванова 1981) и в статията "Чуждестранната художествена мисъл в творческия кръгозор на Д. Димов" (Иванова 1986: 115-131) на един от най-вещите познавачи на живота и творчеството на Д. Димов - Екатерина Иванова, намираме интересни данни за многобройните чужди издания, които писателят притежава в библиотеката си или ползва за творбите си. Тя споменава и за особения му маниер да оставя в тези книги листи в пощенски пликове със записки или непознати думи, което говори и за специфични страни на творческия процес на писателя - прецизност към фактите и събитията, стремеж към максимална точност. Е. Иванова изследва интереса на Д. Димов към чуждите литератури и хронологически - през кои периоди от живота си към кои автори проявява интерес, опирайки се на множество документални свидетелства. Тя цитира думите на литературния и художествен критик Борис Делчев в статията му "Срещи и разговори с Димитър Димов"1: "За 1946 г.: на предположението му, че в "Осъдени души" се долавят отгласи от "Четирите конника на Апокалипсиса", Д. Димов отговорил: "Да, твърде е възможно. Бласко Ибанес е мой автор" (Иванова 1986: 119). Посочва още, че в Испания (от януари 1943 г. до февруари 1944 г.) Д. Димов е чел много издания по история на испанската литература, испанска художествена литература, сред която и "El caballero de la Virgen" ("Рицарят на девата") от Бласко Ибанес, както и че в библиотеката му под № 2916 е записан романа "Мъртвите заповядват" от същия автор (Иванова 1986: 122). В пътеписа си "Кастилска зима" Димитър Димов свързва наречието на камериерката в хотела, която едва изговаря буквата "р" със севилското наречие - "Това е Севилското наречие, което познавам от романите на Бласко Ибанес" (Иванова 1986: 125).

Още един интересен факт: В книгата си Е. Иванова свързва интереса на Д. Димов към Аржентина и любовта му към испанския език и с "Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително време във вестник "Литературен глас" през 1930-1931 г. За времето си те са събудили голям интерес сред българската интелигенция, особено с отговора на Б. Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан. Писмата са предизвикали възхитата на испанските републиканци към познанията на Б. Шивачев върху испанската история и култура, а също и от защитата му на испанския народ. Българската интелигенция е знаела за кореспонденцията на Борис Шивачев с Мигел де Унамуно, известен като проникновен тълкувател на романа "Дон Кихот" на Сервантес. Авторката цитира спомените на проф. Ал. Тошков, според когото Д. Димов се вълнува от писмата на Б. Шивачев, предизвикали интереса му още през студентските му години. Проф. Тошков споменава: "Творчеството на испанските писатели е интригуващо четиво за Д. Димов. Сред тях се откроява и творчеството на Бласко Ибанес и някои модерни съвременни творци" (Иванова 1981: 92).

През целия си престой в Испания Д. Димов впечатлява всички със завидното си трудолюбие. Денем работи в института, а в останалото време чете и се запознава с историята и литературата на Испания. Негов неотменен помощник е приятелят му Хосе Едуардо Сунига. Нему Д. Димов дава интервю за списание "Хувентуд" ("Младост") през лятото на 1943 г. В това интервю той отговаря доколко испанската литература е позната у нас: "От испанската литература в България са известни великите творби на испанския "златен век". От съвременните автори - Ортега-и-Гасет с "Бунтът на масите" и Бласко Ибанес" (Иванова 1981: 151).

С какво романът на Бласко Ибанес "Четирите конника на Апокалипсиса" вълнува Димитър Димов и къде в романите му се долавя това влияние? Трябва веднага да отбележим, че този роман на испанския писател е най-популярната му творба сред европейските читатели. Защото чрез фамилната история на Марсел Деноайе в навечерието на Първата световна война, хода, избухването й и участието на фамилията в нея, Ибанес размишлява върху световната история в началото на ХХ век. Марсел Деноайе е скулптор, заминал за Аржентина, забогатял там чрез успешния си брак с Луиза - любимата дъщеря на богатия земевладелец Мадариага. Мадариага оставя голяма част от земите си на любимия си внук Жул, син на Марсел, като наследство. Така започва и романът - Жул се завръща от новите земи, където е бил, за да получи рентите от имотите си. Богатството му дава възможност да води свободен и нелишен от лукс живот. Той основава първата школа по танго в Париж, където семейството му се завръща преди войната. Компаньон и приятел на Жул е испанският художник Анджесола, който живее на негова сметка в дома му. Това е единият клон на семейството, защото Луиза Деноайе има сестра - Елена, различна по характер от нея. В нея се влюбва счетоводителят Карл Хартрот, германец по произход. Макар и да произхожда от семейството на генерал фон Хартрот, възнаграден от немския император с благородническа титла за участието му във войната от 1870 г., синът Карл извършва злоупотреби и фалшификации, и е изгонен от войската. Бяга в новите земи, за да не отиде в затвора, и се надява там да придобие богатство, което да изтрие петното от миналото му. Това постига чрез брака си с Елена и се завръща в Германия след смъртта на тъста си. Влага успешно капиталите си и постига добро положение в обществото. Първородният му син Юлиус завършва хуманитарни науки в Берлин и става доктор по философия. Като млад професор от Берлинския университет пристига в Париж с важна мисия от немските университетски власти. При срещата между двамата братовчеди - Жул и Юлиус, чрез техните възгледи по много въпроси, Бласко Ибанес има възможност да противопостави наблюденията си върху двете нации - френската и немската. Намирам за много интересни наблюденията му за германците, които смятам, че Д. Димов е заимствал от него, за да извае образа на фон Гайер в романа си "Тютюн", както и да създаде образа и обясни възгледите на отец Ередиа за "световната католическа империя" в романа "Осъдени души". Юлиус фон Хартрот е обсебен от идеята за богоизбраността на немската нация, облагородила, според него, цяла Европа. Нему принадлежат думите: "Германецът, където и да се роди, е все син на Германия." (Бласко Ибанес 1934: 42)2. На испанеца Анджесола заявява: "Испания, вашето отечество, дължи на немците най-добрите си качества. Тя е получила от нас култа към честта и рицарския дух, благодарение на това, че е била покорена от готи, вестготи и вандали." (Бласко Ибанес 1934: 43). Уверен е в превъзходството на германската раса - нещо, което ще видим по-късно в идеологията на националсоциализма на Адолф Хитлер за "чистата арийска раса". Мисля, че си заслужава да се цитира откъс от романа:

"Хората се делят на две групи: долихокефали и брахикефали. Долихокефалите са представители на чиста раса и по-висша интелигентност, докато брахикефалите са само мелез с всички белези на израждането. Германците, безспорни долихокефали, бяха единствените наследници на древните арийци, а другите народи, по-специално латинските от Южна Европа, бяха само келтски брахикефали, изродени представители на една по-нисша раса. Келтите, непоправими индивидуалисти, са били винаги невъзможни за управление бунтовници, обладани от мания за равенство и човеколюбие и забавили твърде много напредването на цивилизацията. Германците, напротив, са с властнически дух, поставяха порядъка и силата над всичко друго. Предопределени от самата природа да заповядват на другите народи, те притежаваха всички качества, които отличават родените да началствуват. Френската революция всъщност беше стълкновение между келти и германци. Френската аристокрация беше потомка на германските воини, настанени в галските земи след така нареченото варварско нашествие, а гражданството и средното съсловие представяха гало-келтския елемент. По-нисшата раса, вземайки надмощие над по-висшата, бе разстроила страната и разтърсила света. Келтите измислиха демокрацията, социализма, анархизма. Но часът на германската отплата удари най-после и северната раса щеше да поеме задължението да възстанови реда, щом Бог още проявяваше благоволението да запазва неоспоримото й превъзходство.

- Един народ - заключи той, - може да се стреми към велики съдбини, само ако е напълно немски. Ние сме аристокрацията на човечеството, "солта на земята", както казва нашият император." (Бласко Ибанес 1934: 43-44).

Не само немската нация е най-велика според Хартрот. Най-напреднала, според него, е и немската наука: "Германската наука, най-напредналата измежду всички други, е завинаги обединена с това, което латинските революционери наричат презрително милитаризъм. Силата, царица на света, единствена създава правото и тя именно ще наложи навред нашата цивилизация. Нашите войски представят немската култура и няколко седмици ще бъдат достатъчни да освободят от келтския упадък народите, които ще придобият благодарение на тях втора младост." (Бласко Ибанес 1934: 44).

Младият немски професор е изпълнен с благоговение пред величието на немската раса, на нейните герои. Боготвори предците си - Вилхелм І, Бисмарк, защото те са обединили Германия и са разширили границите й, а в лицето на Вилхелм ІІ вижда човек и пълководец, готов да осъществи немската световна хегемония: "Императорът представляваше едновременно традицията и бъдещето, методичността и храбростта; като прадядо си той беше уверен, че царува по Божия милост; но живият му, блестящ ум признаваше и приемаше съвременните нововъведения; ако той беше романтик, феодален, ако поддържаше консервативните земевладелци, той беше заедно с това и човек на настоящето, търсеше практически решения, проявяваше американски утилитарен дух. В него инстинктът и разумът се уравновесяваха. Благодарение на него Германия бе съумяла да обедини силите си и да намери истинския си път. Германските университети го акламираха така възторжено, както и войската,: защото световното погерманчване, чийто творец щеше да бъде Вилхелм ІІ, щеше да достави на всички народи неизменни блага.

- Бог е с нас!... Да. Бог е с нас! Не се съмнявайте, че съществува един немски християнски Бог, наш Съюзник, който ще се яви на враговете ни като ревниво и могъщо Божество" (Бласко Ибанес 1934: 44-45).

Именно в този цитат не можем да не доловим приликата между идеите на Хартрот и монахът Ередиа за "световната католическа империя". Близки са образите на двамата, сходството между тях е голямо. Като доказателство можем да цитираме част от диалога между Ередиа и Фани Хорн от романа "Осъдени души" по повод отношенията между двамата, които, на практика, Ередиа използва за целите си:

"Може би фанатизмът е испанска болест, която убива и мъчи, но предупреждавам ви, такъв ще бъда винаги, докато сте тук...

- Зная - каза Фани.

- Не!... Не знаете всичко! - продължи той. - Нашата съвместна работа се наложи от интересите на ордена. Всичко, което допускам - той подчерта думата "допускам", - между нас, се определя от интересите на ордена. Съзнавате го, нали. - Гласът му стана ироничен. - Бих могъл да действам с казуистика, с формализъм, с reservation mentalis, с всички тия похвати, които познавате от черната легенда за ордена и които за нас са обикновено човешко средство към целта, която преследваме. Ние не се спираме пред средствата, защото тази цел ни дава достатъчно морална сила да не ги избираме... Сега мога да ви кажа, че докато сте тук, ще ви използвам за целите на ордена. Тази вечер в Пеня Брава има монархическо събрание, на което ще говоря. Затова исках линейката.

- Значи, болницата е параван? Тя служи да прикрива агитацията ви за дон Луис де Ковадонга?

- Да, между другото - сухо каза йезуитът.

- Монархията? Това ли е целта на ордена?

- И монархията е само средство.

- Към що?

- Към световната католическа империя, към Христа, към Бога!..." (Димов 2006: 210-211).

Хартрот е убеден в мисията, която има да осъществи немската нация: "Понастоящем светът не е нито достатъчно прозорлив, нито достатъчно искрен да разбере и оцени доброто, което му носим. Понеже ние сме най-умните, най-деятелните, най-способните да наложим на другите културата си, всички народи ни гледат със завистлива враждебност. Но ние нямаме право да изменим на съдбата си и затова ще наложим с топове културата си, която човечеството, ако беше по-мъдро, трябваше да приеме доброволно, като небесен дар." (Бласко Ибанес 1934: 45).

Убеден е, че войната е необходима, за разлика от Жул, който мисли, че със средствата на дипломацията и преговорите може да се постигне мирно решение на конфликтите. Хартрот смята още, че етиката има смисъл само в отношенията между хората, защото ги прави покорни и дисциплинирани, а в междудържавните отношения е пречка; добри, според него, са онези отношения, които са удобни и полезни. Ни най-малко не се свени да припомни кои документи е нарушил и пренебрегнал канцлерът Бисмарк - напр. Емската депеша, за да предизвика войната от 1870 г. Според него силата създава законите и дипломацията и понеже Германия притежава силата, тя ще диктува и дипломацията. Негови са думите: "Историята не иска сметка от победителите и служителите на всички вери благославят в хвалебствените си песни творците на щастливите войни. Победоносците са приятни и Богу дори" (Бласко Ибанес 1934: 46). Уверен е в победата на Германия на всяка цена. Най-големият враг на Германия във войната ще бъде Франция, но тя ще бъде пометена бързо, защото няма войнствен дух, а само бунтарски дух, отвикнал от употребата на оръжие поради голямата си любов към добруване. След Франция, смята Хартрот, ще бъде победена и Русия, която е разядена от анархизъм и стачки. Колкото до Англия - "те са един народ от рентиери и спортисти, чийто егоизъм е безграничен", а "армията им е съставена от измета на нацията и е напълно лишена от войнствен дух; също не могат да разчитат на колониите си, които ще ги изоставят".

Писателят Д. Димов взаимства това особено отношение на германците към войната и в романа си "Тютюн" при създаването на образа на фон Гайер, директор на немския папиросен концерн. Макар и да става въпрос за началото на Втората световна война, думите на фон Гайер звучат по подобен начин. Ето какво казва той на Ирина:

"...ние чакаме война и се вълнуваме... Но ние сме сигурни в победата си.

- Тогава от що се вълнувате? - попита Ирина.

- От самата война!... Фон Гайер продължаваше да се усмихва и тогава Ирина разбра, че той всъщност се смееше горчиво, но някак гордо на себе си. - Да!... - продължи той. - От самата война!... Така са се вълнували нибелунгите, когато Хаген фон Троние убива сина на Кримхилда!... Така се вълнуват германците, които мислят, възпитават и ръководят!... Така се вълнувам и аз... Светът го нарича варварство, но за нас това е чувство на дух, който се бори за осъществяването си..." (Димов 1992: 300)3.

На забележките на Ирина, че във войната средния човек ще се превърне в пушечно месо и тя би го разбрала, ако откаже да воюва, фон Гайер отговаря, че това е невъзможно. Тя цитира и възгледите на Ницше по отношение на обикновените хора, на тълпата. Фон Гайер й отговаря: "Ницше презира тълпата, но чрез това става най-великият й благодетел. Той иска да я отучи от кренвирши, бира и духова музика... В това се състои великата мисия на немския дух" (Димов 1992: 301).

И още: "А в това време фон Гайер крачеше по пътеката за вилите и както винаги, когато оставаше сам, се бе отдал на горестни мечти за величието на немския дух. Хор от философи декламираше патетично поемата за осъществяването му, а надземни звуци от Вагнерова музика я подемаха и разнасяха в безкрая на времето и пространството. Но докато хорът предричаше победа, от музиката, по-безплътна, проникваща и надминаваща мисълта, се откъсваха мрачни дисонанси, в които звучеше грозно заканата на съдбата... В този момент германецът приемаше и желаеше войната както в дните на младостта си, както преди двадесет и пет години, когато в един също такъв, скован от меланхолично затишие, летен ден излиташе за пръв път с изтребителя си срещу врага. Близкият тътнеж на войната сега ехтеше в съзнанието му и събуждаше в него някаква прастара, атавистична възбуда. До избухването й оставаха дни, часове..." (Димов 1992: 307).

По въпроса за свободата и човешките права, смята, че "единственият свободен народ на земята е германският, защото умее да се подчинява", както и че германският народ като велик народ има стопанска и просветна свобода. За политическата свобода категорично заявява: "Само народите в упадък, невъзможни за управление, и нисшите раси, обзети от мания за равенство и народовластие се грижат за политическа свобода. Германците не чувстват никаква нужда от нея. Родени да бъдат господари, те признават необходимостта от йерархия и са съгласни да бъдат управлявани от една ръководна класа, която държи тази си привилегия на благородство по кръв или по дарби." (Бласко Ибанес 1934: 48-49). Виждаме, че и тези идеи на Хартрот отвеждат към идеята за привилегированото положение на немската нация, основано на подчинението и йерархията, към деспотизма и хегемонията, които са в основата на теорията за тоталитарното управление. Теория, която е заложена във фашисткия проект за "всесилната държава". Всички тези принципи, изказани от Хартрот, се откриват в идеите и личността на отец Ередиа от романа "Осъдени души" на Димитър Димов.

За нас са интересни и реакциите на Жул и Анджесола на думите на немския братовчед. Те признават материалните успехи на Германия, но смятат, че те са стигнали до крайни размери. Анджесола отбелязва: "страната, която брои толкова философи и мислители, толкова съзерцателни гении и дълбоки теоретици, страната, която законно може да се гордее с миролюбивия Кант, с олимпиеца Гьоте, с божествения Бетовен, стана страна, където се вярва само в материалните постижения и обществената дейност, където мечтаят да направят от човека една производствена машина, а в науката виждат само една помощница на индустрията" (Бласко Ибанес 1934: 52).

На забележката на Жул, че от приложението на научните достижения германците печелят пазарите на стария и новия свят и скоро ще изместят оттам англичаните, Анджесола отговаря, че това не означава трайно превъзходство над Англия и другите страни с висока култура. "Науката, казва той, дори когато е много напреднала, не изключва непременно варварството. Истинската култура, както казва същия този Нитче, чийто Заратустра разглеждахме, е "стилно единство във всички прояви на живота". Ако, следователно, някой учен се затвори в своите специални изучавания, с единственото намерение да извлече материална полза от тях, той може да направи важни открития и пак да си остане див. "Французите, казва Нитче, са единственият европейски народ, който притежава истинска и плодотворна култура и няма човек в Германия, който да не е заимствувал широко от нея." (Бласко Ибанес 1934: 52).

Цитираният откъс с възгледите на Ницше още веднъж доказва влиянието на немския философ върху творчеството на голяма част от европейските писатели в края на ХІХ и началото на ХХ век. Известно е, че и Д. Димов се влияе от Ницше, в семейството му се чете "Тъй рече Заратустра", а съществуват и изследвания за влиянието на немския философ както върху творчеството му, така и върху личността на писателя (Иванова 2003: 133-145).

Един от най-интересните образи в романа на Бласко Ибанес е на руския емигрант Чернов. Голяма част от емигрантите в Париж са именно руснаци. По времето на романовото действие те са избягали от каторга в Сибир социалисти и анархисти, а след 1917 г. и белогвардейци, търсещи спасение от "Червената Аркадия". Чернов е избягал от Сибир ерудит, изповядващ социалистически идеи. В Париж той сътрудничи на социалистическите издания. С въвеждането и извайването на неговия образ Бласко Ибанес сблъсква ортодоксалното християнство с някои идеи на западния човек. Чернов носи в голяма степен мистиката, християнския месианизъм на славянството, което най-ясно изкристализира в трудовете на руския философ Николай Бердяев. Самият Чернов не вярва в догмите, но душата му е християнска, каквато според него е душата на всеки революционер. Философията на съвременното му народовластие е едно "мирско християнство". Социалистите обичат смирените, нуждаещите се, слабите, защитават правото им да живеят и добруват, както това са вършели и великите апостоли на религията, които са виждали във всеки нещастник свой брат. Разликата според Чернов между апостолите и социалистите е една: социалистите желаят почит към бедните в името на справедливостта, а християните - в името на милосърдието. Но и християните, и социалистите желаят да накарат хората да се разбират, за да се създаде за всички един по-добър живот, силните да направят жертва за слабите, богатите - за бедните, за да се възцари братство в света. Християнството като религия на смирението признава на всички правото да бъдат щастливи, но оставя щастието на небето, далече от "долината на сълзите", а революцията поставя щастието в земната действителност и желае всички хора да получат още тук, на земята, своя дял от щастието. Чернов прави и едно много интересно сравнение между отделните християнски европейски народи и немския. В представата на немците Бог е войнствен, те си създават свой пруски войнствен Йехова, като се възвръщат към езическите си войнствени божества - Тор, Вотан, Один, валкириите, събудени от миризмата на пролятата кръв. Противопоставя немците на французите, които не са войници по душа, а когато воюват, са граждани, които защитават свободите си. Французите са автори на най-справедливата революция и, за да възвеличаят това епохално антимонархическо дело, са издигнали Триумфалната арка. Именно Чернов разказва на Жул и Анджесола за четирите конника на Апокалипсиса, дали заглавието на романа, които ще шестват по света със започването на войната. Те ще вървят преди Звяра. Запитан от приятелите си кой е този Звяр, Чернов се позовава на Книга на Откровението и на пророчествата на Св. Йоан, които предсказват всички велики събития в историята на човечеството. Ето и описанието на Звяра:

"Ще се появи от морските дълбочини. Прилича на леопард с мечи крака и лъвски уста; има седем глави, пет чифта рога, с десет диадеми по тях и над всяка глава е написано по едно проклятие. Евангелистът не казва кои са те, навярно затова, защото са различни според времената и се изменят всеки хиляда години, когато се появява и Звяра; но Чернов четеше без усилие проклятията, които пламтяха днес над главите на чудовището; бяха проклятия срещу човечеството, правдата и всичко, което прави живота приятен или поне търпим. Например:

"Силата струва повече от правото".

"Слабият няма право на съществуване".

"За да бъдеш велик, трябва да бъдеш жесток" (Бласко Ибанес 1934: 63-64).

Четирите конника описва по следния начин: "И печатите на книгата се счупват от Агнеца в присъствието на този, който е стоял над нея. Тръбите поздравяват счупването на първия печат; едно от животните вика гръмогласно на халюцинирания поет: "Гледай!" И първият конник се появява на бял кон, и този конник държи в ръката си лък, а на главата си има корона. Според едни той е Завоеванието, според други - Чумата, но нищо не пречи да бъде и едното, и другото.

При втория печат: "Гледай!" - провиква се второто животно, въртейки безбройните си очи. И от счупения печат изскача червеникав кон, а конникът, който го е яхнал, размахва над главата си голяма сабя: това е Войната. С бясно препускане той изгонва мира от света и човеците започват да се самоизтребват.

При третия печат: "Гледай!" - извиква третото око от крилатите животни. И този път се спуска черен кон, а ездачът държи везни в ръката си, за да отмерва храната на хората: и името му е Глад.

При четвъртия печат: "Гледай!" - вика четвъртото животно. И белезникав кон се хвърля напред, а името на конника е Смърт.

И дадена им е власт да погубват хората със сабя, с глад, с чума и с диви зверове...

И четирите конника се впуснаха в луд бяг, а злокобната им низа препускаше като ураган над неизброимите човешки тълпи. Потъмнялото небе възвестяваше буря; безобразни, страховити чудовища хвърчаха витлообразно над ужасяющата "фантазия", като отвратително шествие. Мъже и жени, млади и стари бягаха, блъскаха се, падаха във всички пози на страха, учудването и отчаянието; а четирите конника безмилостно тъпчеха тази човешка настилка под железните копита на своите коне" (Бласко Ибанес 1934: 64-65).

Имам основания да предположа, че някои черти от образа на Чернов се откриват в образа на монаха Доминго от романа "Осъдени души" на Д. Димов. Особено по отношение на близостта на идеите на социализма и християнството. Брат Доминго в крайна сметка намира своя път на страната на републиканците и заплаща за това с живота си.

С избухването на Първата световна война и миролюбивите французи се намесват, за да защитят родината си, и се спасят от поробване. Бласко Ибанес проникновено и психологически вярно проследява реакциите на всеки от героите си.

Марсел Деноайе носи горчивина и срам в душата си, че е избягал от родината преди войната от 1870 г. Все по-често се разхожда на Източната гара в Париж и наблюдава с мъка как бащи изпращат синовете си в битките, за да изпълнят дълга си към Франция. Неговото патриотично чувство се изостря и взема връх над другите. Той е вече възрастен, за да вземе сам участие в събитията, но решава да замине в замъка си Вилбланш в провинцията и да помага там с каквото може на селяните. И наистина - той се грижи за тях, дава им храна и вино, докато самият замък е пленен, разрушен и подпален от немците. Близо до замъка се водят битки, немците се гаврят варварски и озлочестяват дъщерята на пазача. Всичко това става пред очите на Марсел. Макар и да загубва всичко, той вярва, че с действията си е изпълнил дълга си. Бласко Ибанес е постигнал дълбок психологизъм при сътворяването на този образ; не липсват и чисто човешки чувства на героя му - като страх в отделни моменти. Но в крайна сметка Марсел е доволен от избора си да постъпи именно така. Алтруизмът на този герой навява алюзии с алтруизма на англичанката Фани Хорн в романа "Осъдени души" на Д. Димов, макар нейните подбуди да са от друг характер.

Интерес предизвикват и реакциите на жените в романа "Четирите конника на Апокалипсиса".

Маргарита, любимата на Жул Деноайе, изпраща на война брат си и бившия си съпруг Лорие. Любовта й към Лорие вече е отминала, тя се е разделила с него и в навечерието на войната се готви да се ожени за Жул. Научава за успехите на бившия си съпруг в битката при Вогезите. Решава да се запише в курс за самарянки и до края на войната работи за ранените. Психологически вярно е пресъздадено постепенното й отдалечаване от любимия и завръщането й към ослепения съпруг, когото смята, че е наскърбила преди войната. По този начин тя също изпълнява дълга си към Франция.

Съпругата на Марсел - Луиза, се моли в църквите на Париж за близките си и за всички френски войници. Именно църквите стават сборни места не само за жените, но и за старците, и за децата. Църковните служби придобиват смисъл на публични събрания, а проповедниците - на народни трибуни, които всяват митична вяра и очакват от Бога чудо, подобно на онова, с което Света Геновева прогонва от Париж ордите на Атила.

Дъщерята на Марсел - Луиза (Шиши) изпраща на фронта своя годеник Рене Лакур и се гордее с него; с това, че той също изпълнява дълга си. На фронта заминава и Жул; загива там, защитавайки Франция. След войната Луиза се омъжва за годеника си. Германия губи битките при Марна и Шарлроа, а в крайна сметка - и войната.

В своя роман "Четирите конника на Апокалипсиса" Висенте Бласко Ибанес не прославя войната, а показва нещастията, които носи на всички народи, взели участие в нея. Тя променя съдбите на героите му завинаги. Авторът посочва и безнравствеността на идеите, родени след войната от 1870 г., които сам обобщава по следния начин: "прослава на силата, тържеството на материализма, признаването на светостта на успеха, независимо от начина на постигането му, сляпата почит към свършения факт, осмиването на най-благородните чувства, считани само за кухи фрази, философия на разбойници, претендиращи да са последна дума на напредъка, която в действителност беше възвръщане към деспотизма, насилието и варварството на първобитните времена" (Бласко Ибанес 1934: 154).

От приведените документални свидетелства и текстологични сравнения няма съмнение, че писателят Димитър Димов е ползвал книгата на испанския автор. Отгласи и размишления, които кореспондират с идеите в нея намираме в двата му най-добри романа, особено при сътворяването на посочените образи. Това транслирано творческо влияние на Висенте Бласко Ибанес обогатява колорита на творбите на Димов, кара ги да звучат едновременно автентично, художествено и психологически вярно и за сетен път доказва, че понякога писателят може да изпревари историка и политика с визията си за човека, народа и обществените явления.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Статията на Борис Делчев (1971) е поместена в сп. "Литературна мисъл", както и в книгата му "Познавах тези хора" (Делчев 1979) . [обратно]

2. На заглавната страница на този роман заглавието е "Четирите конника от Апокалипсиса". В текста го посочвам навсякъде като "Четирите конника на Апокалипсиса", защото мисля, че така е добило популярност, а и филмът по тази книга носи предпочетеното от мен заглавие. [обратно]

3. Изданието на романа "Тютюн" от 1992 г. се печата по първото издание на романа "Тютюн". [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бласко Ибанес 1934: Бласко Ибанес, Висенте. Четирите конника на Апакалипсиса. Роман. Прев. Борис Любенов. Библиотека "Златни страници". София, 1934.

Български книги 1978: Български книги. 1878-1944 г. Библиографски указател. Азбучна поредица. Т. 1. А-В. София, 1978.

Делчев 1971: Делчев, Борис. Срещи и разговори с Димитър Димов. // Литературна мисъл, 1971, кн. 4.

Делчев 1979: Делчев, Борис. Познавах тези хора: Мемоарни очерци. София, 1979.

Димов 1992: Димов, Димитър. Тютюн. София: ИК "Труд", 1992.

Димов 2006: Димов, Димитър. Осъдени души. София: Захарий Стоянов, 2006.

Иванова 1981: Иванова, Е. Страници от жизнения и творчески път на Димитър Димов. София: Наука и изкуство, 1981.

Иванова 1986: Иванова, Е. Чуждестранната художествена мисъл в творческия кръгозор на Димитър Димов. // Литературна мисъл, ХХХ, кн. 4, 1986.

Иванова 2003: Иванова, Е. Фридрих Ницше в подтекста на романа "Поручик Бенц". // Случаят Димитър Димов. Литературни разследвания. София: ИЦ "Боян Пенев", 2003.

 

 

© Радка Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2009, № 7 (116)