НАЧАЛОТО НА ПРИКАЗКАТА

Петя Викторова

web

Това беше само една от възможните комбинации. Разбира се, в началото винаги беше смъртта. Понякога шествието минаваше и по други улици, но най-краткият път за гробищата беше оттам.

За първи път присъствах на погребение. Беше пищно и шумно като сватба. Хората се суетяха около трупа, отдавна забравили, че всичко това е заради него. Никой не бързаше. Церемонията щеше да трае около два дена, имаше време за всичко. Не си спомням много. Само разточителството, шума и восъчния вкус на кожата на мъртвия. Около леглото му бяха струпани, още с етикети с цените, сервизи в картонени кутии, нови дрехи и мебели. Масите бяха отрупани с храна, която трябваше да остане там една нощ и на сутринта да бъде изядена, а вещите раздадени на гостите. Човекът в леглото потъваше в това изобилие, а аз бях единствената в стаята, която го гледаше. Имаше нещо делнично в цялата постановка, може би такова впечатление оставяха предметите, съвсем обикновени, солидни, предназначени за дълга употреба. Оплаквачките щяха да дойдат на другия ден заедно със свещеника, оркестъра и трактора, но ние вече ги чакахме. Излязох на площадката пред стаята и видях ковчега. Изглеждаше лек като играчка, облепен със сребристо фолио. Беше облегнат на неизмазаната стена, ненужен засега. Върнах се в полутъмната стая, свещите блестяха сред гнезда от цветя, мъртвият и хората около него сякаш се погаждаха добре. После ми писна и си тръгнах. Нагоре по стълбите, в спалнята, и дълъг сън. Спомените ми за погребението спират дотук, но по-късно, по време на други лета, други пристигания успях да сглобя цялата картина. Дебненето на Погребението се превърна в любимото ми занимание през мъртвите летни следобеди. Улицата, която пресичаше нашата, беше част от пътя за гробищата и всеки звън на селската камбана беше знак за мен да изляза пред вратата. Погребението се точеше бавно и успявах да видя всеки детайл. Помня погребението като черно шествие, но знам, че то беше по-скоро пъстро. Първо се появяваше свещеникът, не, първо се появяваше големият тенекиен кръст, после изпънатата му напред ръка. Или, може би, първо беше музиката, после кръстът, свещеникът, оркестърът и накрая тракторът, чийто шум се смесваше с музиката и виковете на оплаквачките. Попът неизменно беше наметнат с шарена кърпа върху расото, музикантите също, дарове от близките на покойния. Тракторът влачеше отрупано с цветя ремарке. Бабите плътно заобикаляха покойника и виеха съсредоточено като разгонени котки. Така че единственото, което никога не успявах да видя, беше мъртвецът. Едва по-късно, в кръчмата разбирах от случайните разговори за кого е било погребението. Не че имаше особено значение за мен, името само ми напомняше, че това не е просто пейзаж и засилваше възбудата ми. Слагах го внимателно между оплаквачките и чаках следващото.

Понякога погребението минаваше по други улици, понякога избираха по-дълъг път. Моята къща беше само една от възможните комбинации. Чувах камбаната, излизах, чаках го и то не идваше. Тогава тръгвах да го търся, мярках го в дъното на някоя улица, затичвах се, а когато стигах, вече го нямаше. В такива лоши дни не можех да заспя, духовете ми досаждаха с капризите си, а може би бяха просто мишки. Лежах с широко отворени очи, вслушвах се в звуците от тавана, а веднъж и рояк пеперуди влетя през прозореца и запъпли около лампата. От време на време някоя падаше върху мен и тялото й се оказваше по-тежко, отколкото си го представях. Дори се чуваше глухо тупване, като звук, издаден от голяма капка дъжд.

© Петя Викторова, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.