СТАРАТА ЛЮБОВ

Нина Пантелеева

web

Не й се случваше за първи път. Но никога толкова за дълго. Вече повече от година не можеше да помръдне. Реши, че така ще продължи винаги - тя ще си стои парализирана на тъмното; паяжините, без да я докосват, все по-ниско ще пълзят под дебелите тръби на парното и ще пресяват спомените. А те бяха много и хубави. И успокояваха - никой няма да посегне на нея, защото това значеше да посегне на миналото си, а хората живеят както с настоящето, така и с това, което е било, и колкото повече време минава, по-често се връщат назад. Шкодата знаеше, че дните на хората, поне на основната част от тях, са по-многобройни от тези на колите, но не успяваше да пресметне възрастта на собствениците си. Тя бе тяхна; те - нейни. Още от онази нощ, когато преди толкова години момчето и момичето излязоха извън града само двамата. Ръмеше. Тя предупреждаваше да не напускат асфалта; те, заети единствено с коленете на момичето, не я чуха, свиха в страничен селски път, спряха в най-тъмното и дълго се целуваха. Бяха дошли да се целуват.

Ситни есенни капки със звън галеха сивото ламаринено тяло, постепенно ласката им натежа и колелата бавно затънаха в размекнатите коловози. Двамата подложиха мокри треви под гумите, но калта, подивяла от самота, се вкопчи още по-отчаяно в пленницата си. Тогава Шкодата се убеди - взаимно си принадлежат - момчето и момичето, и тя. Те не можеха да я оставят, защото нямаше да я намерят. Или нямаше да я намерят цялата. А тя им трябваше до най-дребното болтче.

После един камион я изтегли, но момчето и момичето не забравиха тази нощ, дори когато в косите им просветнаха отблясъци от сивото ламаринено тяло. Често говореха как босият крак на момичето неволно натисна клаксона и изплаши тишината. Но нали и Шкодата бе част от най-скъпия им спомен.

Водеха застаряващата дама на море, катереха я по каменисти пътища, превозваха с нея вар и пясък, буркани и компоти. А гаражът, претъпкан с разни вехтории, които можеха да потрябват, не мърдаше зад прогнилата врата. Шкодата му разказваше къде е ходила и той напразно се мъчеше да си представи това, което никога не бе виждал. За да му помогнат, собствениците го облепиха с афиши. Шкодата говореше с удоволствие, наслаждаваше се на преживяното, а той слушаше тъжен, без да любопитства излишно. Само веднъж попита как е ослепяла. Но тя премълча. Инстинктивно усети, че трябва да мълчи. Тогава в суматохата не разбра какво точно се случи. Както препускаха в тъмното, нещо тежко я блъсна в дясното око. Като се прибраха, я затвориха зад ръждясалия катинар и вече не я извадиха.

Те стояха двамата в тъмнината - Шкодата и гаражът, влюбени по-силно от всякога. Тя не се съмняваше, че един толкова стар и запуснат гараж може да не я обича и смяташе, че любовта им е вечна. Откакто се парализира и тя се привърза към него. Нямаше какво да я разсейва. След всички лудории по пътищата й остана само примирението и гаража. Той не й каза, че преди нея тук е имало друга кола. Не бе необходимо тя да знае, че и той е бил млад. Въпреки че и тя отдавна вече не бе.

След време избутаха Шкодата на тротоара, но не точно пред вратата, както правеха преди, а встрани и залепиха сляпата й муцуна в стената. Тя се зарадва - пак ще я разхождат. Но минаха дни и никой не я докосна, а в гаража непрекъснато влизаха и излизаха, изнасяха и пренасяха, удряха тухленото му тяло, пробиваха го, той стенеше от болка и старата дама се чудеше как да му помогне. После започнаха да го облепват, но не с хартиени плакати както преди. Гаражът се преобразяваше с часове. Лоши предчувствия запълзяха по издраната сива ламарина на Шкодата.

Тя се изплаши не на шега - в толкова лъскаво място нямаше да я вкарат, дори измита. Миха я за последно, когато ослепя. Никога не бяха я търкали така старателно с четка и сапун, подсушавали и пак търкали - отгоре, отдолу, отстрани и все около раненото око. Тя сметна, че така я лекуват.

Замириса на кафе, а Шкодата си стоеше, забравена на тротоара. Погледите на минувачите разсичаха сивата й ламарина като празно пространство и спираха върху напаркиралите коли, които се конкурираха дори с най-хубавите момичета. Веднъж в полунощ луничаво момче замери старата дама с празната си чаша, а друго я ритна в хълбока. Тя заплака; не от болка - от обида и с тайна надежда за капка внимание от гаража. Но той не я чу, бляскав, шумен, мъгливо тютюнев. Свикнала с простора на пътищата, Шкодата не понасяше задуха, но би дала всичко, за да попадне пак вътре в гаража както преди. На нея обаче й остана само сивото тромаво тяло, парализирано и никому ненужно, а на гаража му омръзнаха спомените й, където той бе пристанище по принуда.

Един ранен следобед всички маси бяха заети. Кестеняв мъж в късо кожено яке остави кафето си върху муцуната й. Той отърси пепелта от цигарата по плочите и погледът му се плъзна по златистия загар на кръстосаните по столовете женски крака. Изглеждаше уморен и облегна гръб на стената; очите му минаха през счупения фар на Шкодата и отминаха, спряха колебливо и вече не колебливо се върнаха да го разгледат. Фарът бе раздробен на едри късове, а ламарината леко огъната, но не издрана. Мъжът я опипа и се наведе съвсем ниско - между стъклото и гривната в ръждата едва-едва се подаваха два светли косъма. Почти невидими. Мъжът внимателно изтегли единия.

На другия ден още рано сутринта той потърси собственика на Шкодата и го запита без предисловия:

- Къде е асистентът на професор Косев?

- Не го познавам, господине - собственикът учтиво го отпрати към момчето на бара, което контактуваше с клиентите. Той не предполагаше, че онзи светлокос младеж, когото тогава със свръхусилия успяха да скрият в гората, е бил асистент на професор Косев и затова не осъзна изведнъж какво означава въпросът.

- Не ви питам дали го познавате, а къде е - настойчиво повтори кестенявият мъж.

- Как да кажа къде е някой, когото не познавам - пак така учтиво отговори собственикът на Шкодата, но почувства, че в топлия ден мисълта за това, което забрави покрай кафенето, охлади цялото му същество.

- Ще ви помогна да си припомните - предложи полицаят в коженото яке и каза: - Той изчезна преди няколко години. Мъжки глас телефонирал в дома му - Стаменов замина спешно в командировка, ще се обади при първа възможност; женски - съобщил в катедрата, че асистентът ще отсъства няколко дни по болест.

Полицаят не отместваше очи от собственика. Очите му бяха тъмни, кръгли, неподвижни. Той продължи:

- Търсихме го дълго. Не открихме никакви следи. Вчера случайно попаднах на това - той се наведе и посочи с ръка в ръждивото петно между стъклото и гривната на фара другия косъм: - От неговата коса. Изследванията го потвърдиха.

Каза - неговата коса. Бе съвсем ясно за кого става дума.

А собственикът на Шкодата вече смяташе, че се е спасил. Избърза. Не устоя на общата треска, поддаде се, нетърпението го провали, а трябваше да устои. Но всички го подканяха: „Какво чакаш? И без това не използваш гаража”. Сега му оставаше да мълчи и да отрича явното. „Него” можеха да го намерят само случайно. Там в гората под напластената многогодишна шума. Събираха я с ръце, трупаха я отгоре върху рохкавата пръст. Решиха с жената да скрият завинаги и Шкодата, но се оказа значително по-лесно да изчезне един човек.

Страхуваха се, че старата дама ще ги издаде. И когато се поуспокоиха, тя наистина ги издаде. Но вината бе тяхна. Искаха да получат много, забравяйки, че едва се крепят по ръба на нищото.

Преди да влезе в полицейската кола, собственикът хвърли последен поглед към Шкодата. Погледът му бе чужд, враждебен и старата дама разбра - това е краят. Щом собственикът й се отказва от нея. Защото гаражът се отказа и от двамата, опиянен от своя нов живот, в който нямаше място за нищо старо, най-малкото за стара любов.

© Нина Пантелеева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2011, № 3 (136)