Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОД СИНИЯ СВОД

Нина Пантелеева

web

Пред тях до входа-тунел се размърда купчина дрипи, надигна се човешка глава с дълги сплъстени коси, които някога са имали цвят, както и дрипите. Групата трепна като едно същество и спря - смятаха, че това са никому ненужни вехтории, изхвърлени с толкова други боклуци наоколо. Показаха се костеливи ръце, сред разрошените коси надзърнаха очи - светли, синьо зелени, лъчисти, защото трябва да мине дълго време, десетилетия, за да изгубят цвета си очите, а това същество, което трудно би могло да се нарече жена, вероятно едва надхвърляше зората на живота. На моменти очите пламваха и угасваха, неуловим изумруден блясък сменяше апатията - блясък на безумие. Гладът инстинктивно протяга ръка за милостиня, но лудата само ги гледаше, после пъргаво се надигна и посегна да докосне най-близкото до себе си момиче. От входа изскочи портиер и я подритна леко, по-скоро я отмести с крак да освободи пътя и тя безропотно изчезна отново в парцалите. В старата част на града просяците бяха повече от облечените и купчина живи дрипи не правеше впечатление, но очите на тази жена се забелязваха не само заради безумието - извивката на лицето и устните, дори изгубените цветове на косата и кожата загатваха за друг, чужд свят.

След непреодолимия пек стълбището ги обгърна с прохладен каменен дъх. Етаж нагоре в обширната зала различни нюанси на синьото се преплитаха в причудливи мозаечни фигури и всяка от тях носеше странната красота на тази земя, която, ако човек опознае, може и да обикне. Сякаш никой преди не бе стъпвал върху синкавите изображения по пода и никой нямаше да стъпи. Две съседни стени - огромни прозорци-витрини - гледаха към пристанището. Единствено белият кораб, неподвижно закотвен, чакаше да минат няколкото броени часа, за да отплава с групата. Отдясно на пристанището, с крива линия, отделен от водата, се простираше огромен плаж. Небе и море се сливаха толкова еднакви, сякаш в необятно синьото се бе врязла златна светлина, за да ги раздели на две и да вмести в пролуката залива, вълнолома и гъмжащия град. Обясниха им, че от този ресторант лесно се стига до пристанището - петнадесет-двадесет минути - и повечето поеха към магазините.

Тя нямаше никакво желание за се движи и реши да прекара остатъка от времето тука, между сините мозайки. Не можа да разбере защо часове наред ги влачиха из Казбата сред векове събирана смрад. Изглежда различните хора твърде различно схващаха представата за екзотика. Имаше пари за кола и за едно сухо мартини с много лед. После цял живот щеше да си спомня за това мартини с много лед, изпито за повече от час, дори за два, в очакване да замине с белия параход.

- Хайде да се къпем в залива! - поканиха я последните, останали от групата.

- Там никой не се къпе - каза тя.

- Нищо, ние ще се изкъпем на най-златния плаж, на който никой не се къпе.

Не й се помръдваше, жегата я изтощи. Казбата породи само едно желание - да избяга от мръсните тесни улици и никога кракът й да не стъпи там.

- Значи, оставате. Тогава - до парахода!

Тя се усмихна за довиждане. Чувстваше се така добре в прохладата на този син ресторант, може би вечер оживен, а сега напълно пуст - откакто те излязоха, не дойде никой. Загледа стените. Мозайките очертаваха фигури на хора и животни, които може би никога не са били - човешкото въображение превърнало набезите на вятъра в образи. Всичко наоколо бе „може би”.

Тя гледаше ту морето и небето, ту залива и странния ресторант, приличен на музей, в който по грешка наредили маси. Далече пред нея по златния пясък се появиха човешки силуети - познатите й от парахода отиваха да се къпят. После заливът отново опустя. Прохладната тишина я отпускаше в неясна наслада; след впечатленията на деня, парещ и изнурителен, най-после изпитваше удоволствие. В чашата мартини плуваха кубчета лед.

Тих, сдържано ядосан шепот я накара да се извърне към вратата - на неразбираем за нея език келнерът се мъчеше да прогони една просякиня. По изумрудените очи позна купчината живи дрипи от улицата. Бе я забравила сред многото дрипи в този град. От сводеста странична врата излезе висок мъж в копринена бяла дреха с качулка на гърба. Тук носеха такива дрехи, широки и дълги, в които тялото се криеше не толкова от чужди погледи, колкото от унищожителната страст на вятъра. Келнерът се поклони на мъжа в бялата дреха, изнесе парче хляб и безумната го последва надолу по стълбите - куче, което примамват със залък, за да го отдалечат.

Мъжът в бялото се огледа и пристъпи към единствената заета маса. Вече на френски се извини за инцидента, забеляза недопитата чаша и попита:

- Мадам не желае ли още едно мартини?

Тя кимна неопределено, а той се представи:

- Аз съм собственикът. Искам да ви предложа чаша за извинение и спомен. Държа всеки, влязъл тука, да прекара приятно под синия свод.

Говореше по-правилен френски от нейния.

Всичко бе толкова странно - пристанището с белия параход, синият ресторант, младият мъж с копринената дреха, заливът и небето. Тя не каза нито да, нито не, но келнерът донесе ново мартини, безмълвно го остави на масата и безшумно изчезна - сянка, слязла от мозайките и отново върнала се там.

Тя попита:

- Коя е тази жена? - и посочи с глава към стълбите.

Собственикът веднага разбра за кого става въпрос, погледна я някак особено и каза:

- Безумна.

- Винаги ли е била такава?

- Единици се раждат безумни, мнозина стават.

- Тя станала ли е?

- Да - каза той, като не отместваше поглед от нея. Всеки ден, откакто се бе родил, пред него разстилаше извивка заливът и той отдавна престана да го вижда.

- От какво? - попита тя.

- Тъжна история - каза той без тъга.

В нейната чаша кубчетата лед прозвъннаха.

- Романтична любов? - усмихна се тя и едва сега забеляза колко тъмни бяха очите му - зеницата не се отделяше от ириса.

- Нещо много по-прозаично - и понеже тя чакаше с неприкрито любопитство, той продължи: - Останала сама в този град, изпуснала парахода си.

- Как така го изпуснала?

- Пила доста, стояла в нашия ресторант и гледала през витрината в полуунес, полусън. Никой не разбра, защото никой не я познаваше. Мислехме, че е от европейската част, идват често тук, в най-приятното заведение, не най-скъпото, най-истинското - видимо бе доволен от това, което притежава.

- Никой ли не й помогна?

- Напротив, помогнаха й мнозина.

- А вие?

Той помълча, преди да отговори:

- Аз й помагам сега, когато други желаещи няма.

Не знаеше как да разбира думите му. Той беше красив мъж.

- След като са й помогнали, защо полудя?

- За всяка помощ се плаща. Тя нямаше пари.

- А паспорт?

- Паспортът не винаги значи нещо.

Погледна го с недоверие и тънката й бяла ръка се плъзна по чантата. Отговорите му идваха предварително готови, сякаш и някой друг му е задавал същите въпроси един път, два пъти, много пъти. Може би този някой е бил самият той.

- И кога полудя?

- Когато продаде всичко от себе си.

Тя замълча. Двамата се гледаха - говореха различни езици и за да наруши тишината, тя попита:

- Сега как преживява? - всъщност знаеше, бе видяла.

- За да преживее един безумен, не се иска много. Опитваха да я прогонят, но тя тича до пристанището да провери нейният параход наистина ли е заминал и пак се връща. Наредих да й дават парче хляб.

- А пари?

- За парчето хляб, подхвърлено на безумния, не се взимат пари. То е от небето.

- Тук гъмжи от просяци. На всички ли давате?

Той не отговори. Тя отпи глътка. Дори в синята прохлада кубчетата лед бързо изчезваха. Без да чака знак, келнерът донесе нови. От четирите ъгъла тъмни линии в мозайката се издигаха нагоре към средата на залата като ръце за молитва. Не разбираше дали това е истинско произведение на изкуството, но не трябваше много да разбира, за да почувства колко е красиво.

- Харесва ли ви? - използва той момента и смени темата.

- Изумително е - каза тя и отпи нова глътка, вече повече лед, отколкото мартини.

- Тук стърчаха руини с отломъци от мозайка. Един много стар, някога много богат дом. Баща ми го купи, бе човек с идеи, реши да построи най-интересния ресторант в града и го направи. Казва се „Синият свод”. Долу на вратата го пише, но вие не знаете езика ни и сте решили, че това е украса. Таванът е абсолютно равен. Всичко е зрителна измама.

Тя погледна отново нагоре - в синия свод видя залива, извивката на плажа, слънцето, морето и някакви тайнствени същества, които невидими витаеха в този оазис прохладна сянка и носеха забрава.

Пред нея заливът се разстилаше спокоен, безветрен, но тя знаеше, че това също е зрителна измама: навън духа, само че този вятър не вдига вълни, кръжи над сушата и забива отровно парещи жила в порите на кожата, в пясъка, морето и небето, вечни, неизменни, еднакво сини и еднакво жълти в замрялото време. Изведнъж, както гледаше през прозорците витрини, отпусната в удобното кресло, снежен облак излетя от комина и белият параход се отмести. Тя точно отпиваше глътка мартини, малка глътка, за да й стигне питието докрай, имаше още час на разположение. Остави чашата и разтърка очи. Параходът се движеше.

- Параходът! - извика тя на своя си език и скочи от креслото.

Мъжът в копринената дреха не я разбра, но проследи погледа й, бавно извърна мургавото си лице към залива и спокойно попита:

- Какво има?

- Параходът трябваше да тръгне след час.

Той погледна часовника на ръката си, после нейния:

- Вашият часовник е спрял, мадам.

 

 

© Нина Пантелеева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 09.10.2010, № 10 (131)