Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУЧКАТА ЖУЛИЕТА

Нина Пантелеева

web

На черни петна земята отвоюваше себе си и снегът, посивял от безсилие, отстъпи. Под прихлупеното облачно небе самотно пурпурно яке като блуждаещ пламък опитваше да подпали поляната. Жената спря, загледана в мощната назъбена стена на боровете. Те плътно ограждаха поляната, а над тях заклинателно се възправяше билото на планината. Като се изравни с новия хотел, жената прекоси пътя. Многото звезди обещаваха приятни минути и тя реши да се отбие за едно кафе. Още във фоайето я дъхна на борина. Жената внимателно се заслуша в немската реч - да отдели думите и схване смисъла им. И тя като чуждите гости обичаше дъха на борина. Той събуди у нея един горчиво-сладък спомен и всички неясно парещи желания, които винаги оставаха за утре. И така годините си минаваха.

Когато дъхът на борина изчезна и остана само цигареният дим, жената кимна за довиждане, макар че с тези хора никога нямаше отново да се срещне, и тръгна към пустия далечен край на поляната; пак така бавно, самотно, безцелно.

Захладя. Залезът опита да пробие облаците и за миг успя. Поляната живна, ярка и събудена - изчистваше всички тревоги с неуловимата сила, която приема човешкото съзнание за нещо от самото себе си, нито най-значимото, нито най-незначителното, нарежда го до нападалите клони, до оцелелите шипки в голите храсти. Точно за тези мигове жената блуждаеше из планината - да улови нейните безброй гласове, кротки или бурни, и да забрави между тях своя собствен. Когато облаците бързо погълнаха залеза, жената учудена забеляза особени светли петна по стволовете на някои борове. Приличаха на некролози. Приближи. Някой бе сякъл подпалки направо от живите дървета. И преди време, и съвсем скоро. Личеше по цвета - от светло жълто до светло кафяво. Капки смола успокояваха раните. По земята се търкаляха дребни трески. Единият ствол бе издялкан почти наполовина. Жената докосна с пръсти осакатената сърцевина, както се докосва болен човек. Тук, в края на гората, до самата поляна вятърът брулеше най-яростно. Вероятно разчитаха мощното стъбло да се пречупи само и тогава вече да има борина и за барбекюто. Някъде съвсем наблизо удряше кълвач, упорито, ритмично гладно. Жената навлезе в гората да провери и там ли ще открие дялкани дървета. Кълвачът утихна. И тогава тя различи други удари - вероятно от брадва. Трепна, бързо излезе на поляната и тръгна обратно към хотела. Извърна се. Зад нея бе пусто. Може би онзи не бе я забелязал. Не трябваше да я вижда. Има ги всякакви - за шепа борови подпалки тръгват към непоправимото. Уплашено ускори крачка. Гласовете на поляната изчезнаха, остана само човешкото „аз”, неспокойно, обременено от въображаеми видения, които превръщат действителността в предчувствие, а предчувствието в тревога, в напрежение и очакване.

Този, който дялка боровете, я гони. Тя тича, все по-бързо и по-бързо, но стъпките му приближават. Тя напипва ножчето в джоба си. Онзи я настига, просъсква „кучка” и я събаря на земята. Усеща тежестта на тялото му върху себе си. В ръката му - брадва, съвсем малка, но достатъчна и за боровете, и за нея. Проблясва металът. Пръстите й сами натискат дръжката и ножчето потъва в тялото на мъжа. Той изведнъж омеква и натежава. „Кучка” - просъсква отново, този път тихо, заглъхващо, безсилно. Успява да го събори в снега. Няма време да го разгледа. Тича като безпаметна. До пътя. Там има хора, коли, многозвезден хотел, понякога с дъх на борина. Чуждите гости обичат този дъх. Българските - също. Набира по мобилния си номера на полицията. Гласът й прекъсва: „Към края на голямата поляна лежи ранен мъж. Помогнете!” Не трябва да е мъртъв. В никакъв случай не трябва. Може би той искаше само да я сплаши. Боровите подпалки за него са бизнес; бизнесът - повече от страст. Тя също искаше само да се защити. Острието е късо, най-обикновено джобно ножче. Жив е.

Усмихна се на себе си и ускори крачка. Фантазията бе второто й „аз”, а може би и първото; от съвсем малка до сега, когато условно би се нарекла млада, макар и да не го признаваше. Неволно се извърна да се убеди, че поляната е пуста, спокойна. Но този път зад нея не съвсем близо, но и не много далече енергично крачеше мъж точно в нейните следи. На рамото му - издут сак, в ръката някакъв предмет. Tя не успя да различи какъв точно - вероятно брадвата. Добре знаеше какво носи мъжът в сака и забърза. Извърна се отново - той също бързаше. Това вече не бе фантазия. Гърлото й пресъхна. Тичаше с последни сили - поляната е голяма. Не можеше да губи секунди да се обръща. Ръката й потърси ножчето в джоба и не го откри. Или го е изпуснала. Или го е забравила. Усещаше как онзи всеки миг ще я сграбчи за качулката, ще я тръшне в снега и пред очите й ще проблесне метал.

Той я настигна чак на пътя. Но тука вече не бе страшен. Приближи кола и зави към хотела. На автобусната спирка чакаха няколко души.

- От брадвата ли се изплаши? - мъжът се долепи до нея и тя усети примес на алкохол със задушаващ автършейф.

- И от нея - каза тя и сега вече го разгледа - твърде млад, як, едър, с хубаво яке, със златна верижка, бръсната глава и три обеци на едното ухо.

- И с право - ухили се той със зъби на човек от място, където не достига йод във водата. Очите му бяха тъмни и нагли, целият бе тъмен и нагъл и демонстративно показваше, че на по-силния всичко е позволено.

- Погледни там! В края на пътя - грубо я побутна, стисна лакътя й до болка и я извърна встрани.

- Какво? - не разбра тя.

- Рижата кучка Жулиета. Сутринта я прегази кола. Така става с кучките, които си пъхат носа, където не им е мястото.

- И защо го казваш?

- Нямаш вид на толкова тъпа - засмя се той гърлено, гадно и самодоволно - слуга, приел, че е недосегаем като шефовете си. После я загледа в очите и допълни: - Колата ми е мощна, със зимни гуми, тегли чудесно. Безшумно.

Докато чака автобуса, замръзна. На спирката при горското реши да слезе и да им разкаже всичко. Но бързо се отказа. И то не само заради стъпканата рижа козина на Жулиета. В джоба на якето напипа ножчето. Въображението обаче бе едно, животът - друго. Инстинктът я тласкаше да тича неподозирано бързо, издръжливо. Така избегна момента, когато се решава: тя или другия. И пред себе си не искаше да признае как би постъпила. Сега, отпусната на седалката, почувства колко е беззащитна и ограбена. Бе изгубила доверието си в планината. И винаги щеше да чува зад себе си заплашителни стъпки на непознат.

Вятърът засвири остро, на бурни набези. Яростно заблъска автобуса. Сякаш искаше да го обърне. вятърът репетираше реквиема на боровете.

 

 

© Нина Пантелеева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 02.03.2011, № 3 (136)