ЕСТЕТИЧЕСКА СПЕЦИФИКА НА ЛАЙТМОТИВИТЕ В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН

Нина Пантелеева

web

Наред с основните водещи мотиви - любовта и сиромашията, в разказите на Елин Пелин се открояват и други, съпътстващи, подобно на вариантни детайли, не така всеобхватни, но със своя специфична роля както в отделното самостоятелно повествование, така и в цялото творчество на Елин Пелин. Поредицата от открояващо повтарящи се в един или в повече разкази образни елементи: суша, жега, кал, мъгла, мисли, сянка..., се налага като физиономичен белег, който маркира в най-общи линии лицето на изобразявания свят.

В своята книга „Духовните пространства“ Г. Маторе пише: „Речникът на една епоха (бихме могли да заместим с творба) не е безучастен списък, дублиращ някакъв набор предмети или понятия, а активна форма, която по свой начин преподрежда действителността“. Излизайки от това наблюдение, ще потърсим разностранната функционалност на лайтмотивите. Като конкретни словесни образи те се повтарят многократно в съответния разказ и запазвайки непроменена номинативната си стойност, придобиват различни емоционални и стилистични акценти. Движат се в периметъра между прякото и асоциативното значение и в много редки случаи достигат до символен знак. Някои приемат естетическо битие на своеобразни, макар и от съвсем друг разред, литературни „герои“, равноправни с човешките личности - участници в действието и на отделната творба, и в общата Елин-Пелинова белетристична панорама; за разлика от двата водещи мотива, които присъстват преди всичко като строго индивидуални човешки съдби, преминават от страница в страница с живи лица, свое битие и физиономия и много по-рядко са назовани пряко (повторенията в „Андрешко“ - „от сиромашия, от сиромашия“, „сиромах човек“ ... заглавието „Сиромашка радост“...). Само в единични случаи по метонимен принцип те се доближават твърде условно до представата за специфичен „герой“ („Сиромашията е крива“ - „Край воденицата“).

Колкото и важна да е ритмиката на фразата и нейната мелодия, прозата си остава изключително „езиково творение“, защото за поезията има и други мнения (Верлен - „De la musique avant tonte chose“¹). С повторяемото си присъствие лайтмотивите направляват смислово-емоционално художествените внушения, отсеняват персоналното писателско осветление на действителността. При множествената си проблемна натовареност лайтмотивите в разказите на Елин Пелин са най-вече, но не изключително, подробности от пейзажа или направо самият пейзаж, както например сушата в „Напаст божия“. Огромната роля на пейзажа в посланията на творческия „аз“ определя и значителната роля на лайтмотива. Още повече, че ярко видимият пейзаж тук често замества обяснително психологическата мотивировка.

Лайтмотивните образи, дори когато представят абстрактни понятия, също са пределно зрими - както цялостното повествование. „Но видимото е необходимо на невидимото... то е достъп до невидимото“ (Морис Бланшо). Така лайтмотивите със своята видимост спомагат за силното емоционално излъчване, което приобщава този исторически отдалечен вече свят към нашите съвременни възприятия. Съпътстващите лайтмотиви, открояващи се в отделни творби, се наслагват като компоненти в Елин-Пелиновото творчество и детайлизират богатата, динамична обща картина на любовта и сиромашията - кал, мъгла, сенки, суша..., картина в движение, чиито фрагменти непрекъснато се менят, но цялостното внушение остава константно, сякаш човек стои пред мащабно платно с множество сцени и герои и мести поглед от един ъгъл към друг.

Приемайки максимата на Марсел Пруст „Само метафората може да придаде вечност на стила“, ще откроим не толкова словесната повторяемост на лайтмотивите, колкото разгръщането им в ярко метафорични сравнения. В „Напаст божия“ например понятието „суша“ се повтаря много пъти, но по-натрапчиво, изненадващо и въздействащо то е инсценирано чрез отражението му върху хората и природата. Редуват се многобройни метафорично зрими сравнения, които се явяват смислови варианти едно на друго и в които конкретното слово „суша“ най-често липсва. В своята съвкупност те очертават най-силното художествено присъствие на сушата в нашата белетристика, и то като анимизиран портрет, сбор от отделните визуални сравнения: „Застоя се суша и като опустошителен пожар изгори всичко“, „Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби“, „...тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал“...

Тези метафорични сравнения и разгърнати метафори не са само полет на поетическа фантазия, литературна експресия; те докосват мисловноинтерпретативния модел - и то повече на героите, отколкото на творческия „аз“. Да изолираме митологичния акцент: „Сушата като невидима дяволска птица“, „Навред тъга и глухота, като че ли черна чума върлуваше или настъпяше второто пришествие“; във „Ветрената мелница“ (разказите са писани по едно и също време) - „като че някаква триглава хала смучеше“. Лишен от самостоятелна функция, митологическият акцент с явното разрушаване на повседневната правдоподобност подсилва експресивността на лайтмотивния образ, вписан в цялостната трагическа ситуираност на повествованието, и маркира специфични извивки на съзнанието, интелекта, бита в пряка зависимост от фолклорно-приказното. Така стилистическите варианти около този лайтмотивен образ разкриват една психомисловна страна от характеристиката на литературния персонаж, останала извън сюжетите на разказите.

Същата метафорична яркост при отсъствие на конкретното слово се налага и във вариантния образ жега: „полето гори“ („Летен ден“), „палещите слънчеви лъчи“, „запаления въздух“..., но те остават неразгърнати в цялостна картина като сушата.

Художествената функция на лайтмотивните образи е твърде многообразна. В един от редките случаи, когато от номинативната буквалност се стига до символна знаковост, - при понятието кал, се натъкваме на различни смислови трансформации. Най-често то се среща стилистично неутрално: в „Андрешко“ - „четирите колела на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал“, „Земята тънеше в кал“, „по земята не личеше нищо друго освен кал“, „дълбока и гъста кал“; в „Кал“ - „сватбеното шествие потъна в калта на мегдана“, „свирците... шляпаха из лепкавата кал“... От друга страна, понятието придобива и второ естетическо присъствие: „И Славка потъна в кал“, „селска кал, в която бе заглъбнало всичко - и къщи, и хора, и добитък“, „Всичко, всичко тъне в кал - и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко“... Номинативната стойност и символното значение в определени моменти на повествованието вървят паралелно, в други случаи решително надделява символният смисъл, явява се многократно в различни, но близки нюанси - от конкретни примери до многообхватни обобщения.

Присъствието на едно автономно понятие, независимо дали то е предмет (кал), или е абстракция (сянка, призраци - „Спасова могила“), имплицитно се вплита в сюжетно-психологическата линия. В „Андрешко“ стилистиката на повествованието, самата ситуация, разгърнатият диалог и разговорната реч предразполагат към конкретно възприемане на понятието, въпреки че бихме могли да потърсим известно загатване, преход към условно символен смисъл („Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея“). Докато разказът „Кал“, в основната си част своеобразен вътрешен монолог, е затворен в личните изживявания на героя, чието болезнено психологическо състояние едновременно поражда символния знак и рефлектира в него, пренася го през цялото повествование, за да прозвучи многозначно във финала („почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко“).

В „Задушница“ мъглата е естествен декор, не само неотделим от цяло-стната атмосфера („мъглив и влажен есенен ден“, „мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна“...), но и елемент на сравнение при физиче-ската характеристика на лицата („сиви като мъглите очи“). Понятието, конкретно назовано, се повтаря сравнително рядко и без да е анимизиран портрет като сушата, налага осезаемо присъствието си, приема функцията на своеобразен литературен персонаж, следва неотстъпно главните герои и когато не е споменато специално: дотолкова силно е белетристичното сцепление пейзаж - трагикомична ситуация - диалог. В критическата литература за Елин Пелин срещаме паралела мъгла - безпросветно битие, но той е твърде пресилен.

Лайтмотивите по асоциативен път се вписват в проблемно-емоционалния фокус на творбата. В „Спасова могила“ стилистически и смислово разнообразни, те отсеняват кривите на психологическото движение, явяват се като елемент на сравнение („тръгна край дядо си като сянка“); метафорично анимизиран пейзажен щрих („сънливите сенки на околните върхове“) или като идентификация човек - сянка („на могилата се мяркаха сенки безцелно, като заблудени“, „човешки сенки като призраци никнеха из земята“). До реплики и размисли се напластяват зрими образи, жестове, картини, слухови възприятия; повторяеми понятия от една гама (сянка, тайнствено, призраци) взаимно се допълват и създават особено силно внушение на междутекстовото и текстовото пространство. Смисловите различия в лайтмотива сянка стигат до пълно изгубване на конкретното значение в идиоматичната метафоричност: „върху чистата му душа, изпълнена с надежда и радост, пада сянка на разочарование“. При фиксирани контрастни душевни състояния Елин Пелин търси не само видимост на възприятието, но и усещане за физическа тежест при две абстрактни понятия.

В повечето, и то между най-разгърнатите лайтмотивни образи, е заложен трагичен акцент. Ако романтичната линия е по-еднопланова (любов, мечта, копнеж, песен, приказка), то трагичната е многопосочно детайлизирана и различните насоки пораждат свои лайтмотиви. Дори в най-повтаряната дума в Елин-Пелиновите разкази - село, селце, селски, следвана от поле, и двете конкретни в повседневната битийност, при цялата им номинативна неутралност често сякаш се таи загатната трагичност. И в романтичнолюбовната линия, със съвсем редки изключения („Кумови гости“), също рефлектира трагизмът - фатална развръзка или траен психологически печат, който фокусира крушението на романтичната илюзия („Кал“, „Край воденицата“).

Като части на речта лайтмотивите са твърде разнообразни. Най-често те са конкретни съществителни, по-рядко - абстрактни, но могат да бъдат и единични глаголи с вариант причастия, които само привидно се отделят от доминиращата визуална образност, например в „Андрешко“ - „замисли“ и производните „замислено“, „размисли...“, пръснати из разказа и особено откроени в една непространна картина (в десет изречения лайтмотивът се среща шест пъти): „- Дий, дий, господа! - и се замисли. Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка ... и също тъй се замисли ... кацна врана ... и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено ... прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе“.

В паралела човек - природа с обединяващата си функция лайтмотивът придобива много по-голяма значимост, отколкото изглежда на пръв поглед. Метафорите от каприз на въображението се трансформират във философия. Този прадревен поглед за единство в скрития живот на живо и неживо, пренесен през времето от фолклора, придава силна мисловна духовност на разкази като „Андрешко“, „Косачи“, „Спасова могила“... Точно асоциативните отправки, разнопосочни, неназовими с конкретно слово, надхвърлят сюжетните рамки и рефлектират в съзнанието на всеки по различен начин и с различна интензивност, привнасят съвременен акцент в тази подчертано пестелива разказвателна проза, активно допринасят за психологическото й дихание, сложно, туширано, ненатрапчиво. Но в посочената картина точно лайтмотивът замисли носи и многозначна ироничност, която още повече усложнява излъчването на разказа и авторския поглед към този свят, барикадиран от кал, суша, мъгла..., така различен и същевременно еднакъв със света изобщо.

Ако приемем, че стилът не е въпрос на техника, а на виждане (Марсел Пруст), в пристрастието към лайтмотивите откриваме редица особености на авторския художествен поглед. Не на последно място тук стои съотношението общо - частно. Елин Пелин възприема действителността като ненарушимо единство, но извежда автономни ключови компоненти в нейно лице или по-точно - в едно от неизброимите й лица. Разказите му са естетически самостоятелни и пълнокръвни фрагменти от живота, носещи исторически конкретна, пестелива битова декорация, наситени са с богата духовност. Същевременно писателят налага един или няколко образни елемента като емблематични знаци. Така лайтмотивите не са обикновени пластично живописни детайли, а са характерологични за същността на белетристичния свят, за неговите основни внушения. По един или друг път те са социално и психологически определени. Извънсюжетни, не толкова игра на перото, колкото съществена стилистична отлика, лайтмотивите доотсеняват авторовия зрителен ъгъл, разширяват сферата на естетическите послания.

БЕЛЕЖКИ:

1. Музиката преди всичко - бел. авт. [обратно]

© Нина Пантелеева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 1
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2003, № 8 (45)

Други публикации:
Български език и литература, 2003, № 1.