ПОВЕЙ НА ПРИЛЕП

web

На Иван Методиев

Като циганско лято между есен и зима
самотата най-после и мене обзема,
моя хляб, моя одър и моята стряха,
над която съзвездия паяжина простряха.
Манастири, светкавици, винарни, простори,
зунки, кремели и хрисовули прастари -
оставете ме вече сам в часа необятен,
самотата е сън, сън за щастие златен.
Оставете ме сам при свещта заискрила,
градове на кръвта ми - Одрин, Охрид, Браила!
Вие - с мойта случайна любов примирени -
Олги, Бистри, Инеси, Биляни, Ирини...
И със същите думи, с които говорих,
аз притихвам сега... Самотата е порив
към сияйния мрак и потайния прилет
на смълчана вселена - или повей на прилеп...
Сянка в някакъв скит поруган непозната,
ехо в каменно огледало е самотата.
Тя е царското време на роба приведен,
преждевременен рай и пъкъл последен. Последен...

1996

© Никола Инджов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2008, № 2 (99)