Мартин Златев

web

Всеки ден отваря кутията. Около 9 и половина, след като е минал пощальонът, но освен сметки няма друго. Казаха му, че ще дойде бързо. Всеки ден след проверката майка му сяда на масата в кухнята, подпира брадичка на лявата си длан; "това е", успокоява го, "обади се, може да е нещо непредвидено, те казаха след ден-два, а вече втори месец..." Той мърмори и се прибира в стаята, не иска да им досажда, казали са, че ще дойде, значи ще дойде. Майка му става, бърше ръце в розовия пеньоар и завърта кухнята около ръцете си: тигани, котлони, мивка, завихрени окръжности, които постепенно се успокояват и кацат по местата си, после го вика със същия глас, с който разказва гордо на съседката, "как ето на, той има перспективата, скоро ще се премести на по-просторно, ще я напусне, ще се махне веднъж завинаги от скуката, не му е притрябвала тази бабичка"; със същото движение на ръцете го вика за обед, с което тихо се е спуснала надолу по стълбите, намерила го е в кутията, скрила го е в джоба на пеньоара, качила се е горе в кухнята, накъсала го е, разнищила го е, скрила е хартийките на дъното на кофата, под черупките от яйцата, люспите от доматите, кожата на картофите и помолила, моля те, изхвърли боклука, че "кофата е препълнена, прекалено тежка е, за да я мъкна надолу, а нали знаеш колко ми е трудно с този гръб, с тези сърдечни проблеми..."

© Мартин Златев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2004, № 8 (57)

Текстът печели първо място на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet 2004.