ПИСМО ДО ПЕТЪР

Мартин Златев

web

Далече от всички пътища ти отвори вратата си без ключалка, без брава, подпряна с дебела черна книга, Иисусе, и ме остави да живея до теб. Да те виждам как палиш червени свещи пред огледалото, което е отражение на жива икона с червен ореол над главата без трънен венец, без коса. Иисус с големия златен пръстен с диамант от стъкло, който ще ме позволи в постелята си.

Иисусе, казвам му, харесвам как палиш тези червени свещи, когато се оглеждаш в огледалото, казвам, харесвам как се намазваш с крем против изгаряне и въпреки това си мургав и лъскаво блести опънатата кожа на черепа ти, как се грижиш за себе си, не пушиш цигари, не пиеш алкохол, само зелен чай и минерална вода, харесвам как си мъж, подпирайки се на вратата на къщата, която няма да рухне само защото си вътре, как си жена, плувайки в леглото, ми харесва как блъскаш с юмрук в рамката на кревата, как шепнеш неприлични думи в ухото ми и леко го хапеш. Късаш листа от библията, защото са се свършили салфетките, защото не можеш да четеш и пишеш, от библията, която е твоята биография, с която майка ти подпира вратата, която няма ключалка, която няма брава. Режеш вените си и даваш да пия. Даваш да се храня от хляба, който си омесил от пoчвaта, стоплена под влажната шума, която е тялото ти.

Знаеш ли накъде отиваш? Отговаряш, че питаш хората на коя спирка трябва да слезнеш, колко преки трябва да подминеш, за да се окажеш зад ъгъла, където ще звънне телефона в кабината. Някой те търси, но това няма да е човек, който се нуждае от помощ. Това може да е само майка ти, защото баща ти не съществува.

Проследих те по улиците, как подмина просяците, как взе рестото от паничката, което ти върнаха сухите ръце на продавачката, как мина пред бутките за отрови, за вестници, на чиито първи страници деца убиват родителите си. Ти мислиш, чувам те как мислиш, не бива да се пита „защо“, защото смисъл не съществува, миналото е минало, няма лоши хора, раздавай гореща супа, раздавай одеала, погали по челото човека, който те настъпи на тротоара, колкото и кисел да е денят и да сбръчкваш лице от вкуса му. Крачиш по улици, чиито имена са загадка за теб, защото не можеш да четеш и пишеш, защото татко ти, който не съществува, не те научи на това. Когато ти показвам буквите, махваш с ръка, нямат значение, само една буква разпознаваш: X. Прилича ти на нещо, на белязан прозорец на новострояща се сграда, която са отворили покривите на улиците, по които те проследявам, пред които се разтваря небе, което не е дом, което не е край.

Казваш колко е топло тук и се събличаш и това е знак, който ме кара да легна в кревата, в който плуваме, в който галя обръсната ти глава, изпъкналите ти вени, които се напрягаха, докато майстореше шкафовете, масата, докато ги боядисваше и голото ти тяло се цапаше с боя, а аз дойдох, ощипах житото върху гърдите ти, погалих те по хубавите крака, които насапунисваш в банята, които обичаш да показваш. Но откъде са раните ти, които сам причиняваш, които се отварят всяка нощ, които зейват в очите ми и се пълнят със сълзи?

Взимам краката ти, потапям стъпалата в боята и правя отпечатъци на два бели листа, стъпалата ти, които ще си ти, които ще са пътят ти, който няма да вървим заедно, след като ме напуснеш. Оплезваш се, отхапваш езика си, парченцето заравяш в саксията и чакаме да пораснат нови по-хубави думи, които да кажеш на този свят, защото колкото и да разпращахме тези писма, бели гълъби от хартия, да ги пускахме да отлитат през прозореца на спалнята, никога не смени това кърваво пълнолуние цвета си, не престана да го драска тръненият венец на болката, който изплетоха ръцете ни. Иисусе, няма зачение, как ме зарази с тази болест, първия път, когато проникнах в теб, защото си любов си любов си любов си любов си любов си любов, а аз съм десетгодишен, а ти си мъж и си може би старец, и си може би жена, и си може би риба и мога да чуя стаята, само когато умра завинаги. Мога да чуя как ставаш от леглото, увиваш пълния презерватив около собственото му тяло, пъхаш го в предния джоб и излизаш завинаги, и излизам завинаги.

© Мартин Златев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2005, № 11 (72)