ЛОВЕЦА

Мартин Златев

web

Мисълта му е черен пипер. Кара ме да кихам невидимо. Не обичам да се крия. Това не е игра. Не се крия - те просто не ме виждат. Една и съща мелодия се върти в главата ми. Не трябва да се опитвам да я възпроизведа, иначе ще се спъна.

Заспивам върху гардероба. Събуждам се върху гардероба, малко преди да звънне будилникът на майка ми. По тъмно. Само гълъбите и първият транспорт са будни. Чувам майка си; шумоли в банята, после в спалнята, после в кухнята. Следвам я. Лампата в кухнята хвърля концентрични сенки по стените и масата. Върху масата е разгъната една от петте петнисти покривки еднояйчни близначки. Когато едната се изцапа, се цапат и другите четири. Завесите са издути и червени като гърбове на огромни бременни калинки.

Обичам всичко в тази кухня. Харесвам как майка ми пуска кранчето на мивката. Движението е специфично. Само нейно движение. Китката ú застава някак нагоре. Пантофите ú се плъзгат по плочките. Харесвам редицата от плочки, шестоъгълни, подредени като килийки в кошер, червен кошер, кошер-публичен дом. Пчелата-майка е "мадам".

Майка ми има точно десет минути, преди да излезе и почака автобуса на спирката. Време за кафе, за цигара, отровна светулка, надвесена над нищото под балкона. Рано сутрин този блок се върти високо в атмосферата. Каца малко преди зазоряване. Поглеждаш надолу и ти се завива свят. Много от обитателите повръщат често, съмняват се в годността на храните, но никой не се сеща, че може да е морска болест. Нощем всичко се люлее.

На майка ми остават седем минути. На Ловеца остават две. Ловеца е съсед. Ловеца живее зад стената в коридора. Картонена, казва майка ми. Още по-тънка, зная аз, виждам през нея сутрешните му движения, всичките му движения виждам. Мога и под дрехите да видя, и гръбначния му мозък, всяко извиване на мускулите, маскировката под кожата, лъка и стрелите. Усещам как дими кафето му. По-арабско е от това на майка ми. Зная как мирише всяка гънка на тялото му. Обувките му, потниците. Чиста пот. Има белег на горната си устна. Там не расте брада, Там се превръща в герой. Бил много малък, когато паднал от някаква люлка. Често му тече и кръв от носа. Говори рядко. Мисли рядко. Винаги когато се появи мисъл в главата му, кихам. Дори преди, когато излизахме от двете различни врати на площадката, когато се регистрирахме в периферното си зрително поле и не се поздравявахме, навели поглед надолу и разсеяно игнориращи един друг, аз знаех всички детайли от живота му. Така, сигурен съм, той е знаел моите.

Една минута. Заставам в коридора. Тъмно е. В очакване пред шпионката. Шпионката е голяма и кръгла като илюминатор на подводница. По стълбите се мятат риби.

Ловеца има още малко време да се сбогува със Съпругата си - Тази, която е само заместник. Жената, която му роди двете деца, които също са заместници. Движа се по ръба на три пропасти, две встрани, една отзад, но не се страхувам от падания, не се страхувам вече и от светкавици, особено след онази последната, но още ги предизвиквам; където застана, пада някоя.

Напоследък кихам повече. Чувам как Ловецa непрекъснато извиква стъпките ми в съня си, как политам от покрива на гардероба през стената към леглото му. Там Другата няма смисъл. Нямат смисъл и децата му. И всичко е истинско. Още са малки и ще го понесат. Харесвам мириса, излитащ от ноздрите му, докато спи. Кестенява коса. Възглавница, върху която сънува смътната увереност, че истинският свят е този, в който се познаваме отдавна. Ловеца е готов.

Още съвсем малко. Виждам как си обува обувките, как я целува, Нея - Другата - в сънена нощница. Как взима чадъра. Върховете на пръстите му докосват върха на ключа. Завъртат го. Изскърцва едва-чуто, а на мен ми настръхват косъмчетата по езика.

Ще отвори и ще излезна. Ще извикам на майка си, че тръгвам. Тя, както винаги, няма да отговори. В рамката на съседската врата ще има последни сбогувания. Вратата им е номер петнайсет. Петицата липсва, единицата е полусребърна, като половинката на стрелка, сочеща нагоре. Другата половина е в мене. Минавам през нашата врата, върху която има лист хартия, върху него снимката ми и две години, между тях тире. "Нашият любим брат, син, приятел" се шмугва с Ловеца в асансьора. Навън плющи. Излизаме от входа. Всичко вали. От прозореца ни маха нощницата. Смеем се. Качвам се на раменете му. Затичва се, хвърля чадъра, аз размахвам ръцете си. Святка и гърми - зная, че няма да ни пропуснат.

© Мартин Златев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2004, № 9 (58)

Текстът печели първо място на конкурса "Милена Авонеди" (Лом, 2004).