AMANTES AMENTES¹

Момчил Танчев

web

В малката стая на първия етаж на кооперацията на дивана лежат млад мъж и жена. По телевизора звучат музикални клипове, а в сърцата им още гори приятна възбуда.

- Ти обичаш ли да правиш свирки? - пита той.

- Да. Защо? Това журналистически въпрос ли е? - тя, докато извиваше красивото си тяло около неговото.

- Не, чисто човешки. Струва ми се, че не би ти било приятно.

Той я отмести и отпи глътка от водката с кола.

- Зависи от човека.

- Според мен е унизително.

Запали си цигара.

- Унизително е, ако те накарат против волята ти. Ти какво? Искаш да кажеш, че никога не са ти правили свирка.

- Не са. Момичетата, с които съм бил, не са искали, а и аз не съм настоявал.

- Не ти вярвам.

- Така е.

- О, стига глупости, ела насам.

- Недей, омръзна ми.

- Какво ти омръзна?

- Омръзна ми да спиш с мен и да мислиш за някой друг.

- Можеш да четеш мисли?

- Поне да беше отрекла.

- Не съм казала нито да, нито не.

- Аз ги усещам тея неща.

- Ти си луд.

- Говоря сериозно.

- Стига глупости!

- Пляяяс! - изгърмя ръката му върху нежната кожа на лицето й.

Стана бавно, докато тя се строполи в краката му, облече спокойно дрехите си и излезе в коридора.

Видя я да се шмугва край него с ръце на лицето. Имаше нещо трогателно в гледката на голата, хлипаща жена, която изчезна в сянката на коридора. Но не и за него. Дори не почувства угризение. Беше препил. Обу си обувките и отвори външната врата. Едновременно с това се чу отсечен тъп шум и масивното му тяло падна върху прага.

- Никой не ме е удрял преди - каза просто тя.

Нямаше кой да й отговори.

Все пак реши да го прибере. Навън беше студено. Издърпа го с усилия. Тежеше много. Уплаши се да не би да е мъртъв. Напипа пулс. Това й стигаше.

- Кой е това? - попита майка й, когато отвори банята на следващата сутрин.

- Моята нещастна любов...

- Коя подред? - развика се тя.

- Ще се оправи - опита се да я успокои дъщеря й.

- Вече ми омръзнаха твоите любовни авантюри. Прави каквото искаш с живота си, но моля те не замесвай семейството си.

Никой не ви замесва в нищо.

- Аз излизам. Погрижи се за човека. Не искам баща ти да завари неразбория.

Когато младият мъж се надигна, всички спомени за вечерта го бяха напуснали. В абсолютната тъмнина той седна на земята. Нямаше и представа къде се намира. Предположи, че сънува, но не беше сън. Прекалено истинска беше тъмнината. Стана и напипа някаква хавлия. Идеята за баня дойде чак, когато вратата се отвори и на нея се показа тя.

- Здравей. Жив ли си още?

- Засега, да. Какво стана вчера?

- Омръзнах ти.

- Да не си сложила нещо във водката.

- Не мисля.

- Защо съм спал в банята?

- Ти сам си го направи.

- Чувствам се смазан.

- Не съм виновна.

Той напипа подутината на главата си.

- Главата ми е като блъсната от локомотив.

- Точилка. Eла. Ще направя чай.

- Вънка още ли вали сняг?

- Не е валяло от две седмици.

- Трябваше да ми донесеш възглавница.

- Не си я заслужил.

- Да мислим за днешния ден - каза той, докато, залитайки, успя да улучи стола.

- Но той започна вчера.

- Дори не си спомням началото.

Отпи от чая.

- Какъв бе проблемът в крайна сметка?

- Че в сърцето ти винаги има място за още някоя.

- Смъртта разрешава всички проблеми, са казали римляните.

- Ами, ако сме безсмъртни.

- Това лесно може да се провери.

- Аз съм пробвала.

- Да ме убиеш ли?

- Не, да умра.

- Трудно ли е да си безсмъртен?

- Няма изход. Това е лошото.

Чаят му се услади. Тя го гледаше с красивите си очи. Споменът за плесницата надделя.

А всичко започна толкова добре. Като в приказка. За пръв и може би за последен път в живота им. Нямаха сметка от любовта си. И двамата бяха без доходи. Но и двамата ненавиждаха сигурността. В свят, изтъкан от несигурност, това ги правеше недосегаеми. Недосегаеми и свободни като градските бедняци и гълъбите. Безметежен живот и ужасен край. Въпреки солидното образование. Въпреки доброто възпитание и социалното положение.

Но той я удари. Заради едното нищо.

- Обади ми се - каза тя на раздяла.

- Добре - смотолеви той.

Когато я потърси по телефона, вдигна брат й:

- Няма я.

- Кога ще се прибере?

- Не знам.

Пробва и на следващия ден. Вдигна майка й:

- Още спи.

След час и половина вдигна тя.

- Искаш ли да се видим?

- Да, но след час и половина. Сега се мъча с една коприва.

Когато се появи на вратата, тя излизаше с някаква приятелка.

- Изчакай ме, моля те, половин час в кафето. Отиваме до козметичката.

След два часа и половина от нея нямаше и вест. Беше изпаднал от дневната й програма.

Вървеше по улиците. Наблюдаваше хората. Чудеше се как е могъл да загуби любовта й. Веднъж да я срещне и да я пропилее. Можеше ли да забрави за мъката си с някое друго момиче. Не. Той просто искаше да бъде квит с нея.

Седна в едно клубче, където се събираха артисти. Друг път би се разговорил с тоя или с оня. Сега си поръча само чешмяна вода. Изпи я с няколко цигари. Какво се бе случило онази вечер. С какво бе заслужил подутината.

На отсрещната маса двама непознати се сбиха. Пръв се втурна да ги разтървава и едно круше улучи носа му... Чак сега си спомни, че я бе ударил.

С последните си стотинки набра номера й. Даваше заето. Тя говореше с някой друг. Някой, който нямаше да удря. Но и някой, който щеше да купува любовта й. Любовта, която той получаваше даром. До онази вечер.

Прибра се и заспа с дрехите. Събуди се почти треперещ. Бе сънувал кошмар, в който животът му се виждаше като безкрайна агония. Бе наказан да седи на дъното на запустяла шахта, от която нямаше изход и единственото, което можеше да прави, бе да чака края. Изпи чаша кафе. Изпуши цигара. Преоблече се и излезе. Градът продължаваше в неумолим ритъм своя живот. Хората, изтъкани от предразсъдъци, продължаваха бясното преследване на нещо, смисълът на което убягваше на самите тях. Почувства се безумно сам. Опита се да си представи бъдещето. Бе дотолкова изпаднал, че живееше само заради цигарите. Обикаляше кофите, колкото да не умре от глад. Забравен от всички и забравил за всичко. Може би така бе най-добре.

© Момчил Танчев, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.