Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДО ЦАРИГРАД И НАСАМ

Младен Станев

web

Гара Сиркеджи, европейската част на Истанбул.

За всеки случай влизам в старинната и много красива сграда два часа по-рано - не знам как ще се оправя, ще намеря ли влака, вагона, ще мога ли да се кача и да си оставя багажа, безопасно ли е. Притесненията ми постепенно изчезват, като виждам колко спокойно и подредено място е - нещо, което в бързането си на идване пропуснах да забележа. Сега имам време да разгледам, отивайки си у дома.

Няма защо да питам - на гарата има само една влакова композиция, на електронното табло пише, че е за Букурещ. Но и това няма нужда да гледам. В погледа ми се набива ярко изпъкнал спрямо другите вагон със знака на БДЖ. Ярко, защото от край до край е изписан с ярки графити.

Всеки вагон в композицията е от различна страна - турски, румънски, наш, сръбски, изчистени и лъснати. Прилича на действащ музеен експонат, на човек му става интересно да разгледа табелките с отличителните знаци на железниците и надписите. И нашият вагон е почистен, но отличителните знаци се губят от вероятно интересните (не съм фен на това изкуство) рисунки и шаржове, и особено от впечатляващи надписи, изразяващи отношението на анонимния творец към живота, БДЖ, известни политици и сексуалността. Да, фалистичния култ на българина, присъстващ в декорацията на влака, изтъква едни от най-показните черти на нашата душевност пред света ежедневно - хиляди километри в чужбина.

Не бързайте да ме определите като хейтър. Стана ми малко тъжно, че пак сме някак си пò не като другите.

 

Всичко започна с покана да гостувам по работа в Истанбул.

Когато организаторите поискаха да потвърдя резервация за полет, помолих да почакат. Проста сметка показа, че от града, в който живея, ще ми трябват 3 часа да стигна до столицата, още един до летището, два часа преди полета, и вероятно още много часове в Истанбул от летището до хотела, и всичко това - на връщане пак. А времето през деня ми е кът. Проверих набързо в интернет има ли автобуси и влакове, проведох неравна и безполезна битка със сайта на нашите железници, консултирах се във форумите на пътешествениците. Радостен, установих, че има влак, тръгващ късно вечерта и пристигащ рано сутринта, и звъннах на домакините да ги уведомя, че ще им спестя малко пари, а на себе си - време. Естествено, остана мой ангажимент да се снабдя с билет, техен - да ме посрещнат на гарата в уречения час.

 

Когато наближи времето за пътуване, отидох до бюрото за предварителна продажба на билети. Обясних какво искам, жената на гишето веднага ме разбра, но извика по-компетентната си колежка или шефка. Започнахме сложната покупко-продажба на билет за влак.

- Какъв билет искате? - попита сериозно продавачката.

- Как какъв? - недоумявам, - нали ви обясних, за нощния влак, оттук до Истанбул!

- Да, ама не казахте в какъв вагон.

Тук се позамислих, не съм навътре в нещата с вагоните, като малък доста пътувах с влак, но вагоните ми се виждаха еднакви - железни, със седалки... не й го казах.

- Не държа да е първа класа, но искам да е спален...

- Нее, не става дума за това. Тук няма класи, и освен това всички са спални или кушет вагони. Имам предвид в какъв вагон искате - румънски, турски...

Съвсем объркан вече, почнах да губя чувство за сигурност. Прерових в спомените си теориите за безкласовото общество, вероятно достигнато в железопътния пътнически превоз, опитах се да изчисля разликата между кушет и спален вагон. И все пак, липсата на български вагон ме притесни най-много, шовинизъм ме загриза някакъв:

- Няма ли български?!

- Оттук няма български. Български има от Димитровград, но не можем да ви издадем билет оттук за него.

Колежката и явно видя, че съм дълбоко разколебан, и се опита да ми помогне:

- Можете да си купите оттук билет до Димитровград, а оттам да си вземете билет нататък.

Изключил вече всякаква логика, първата ми мисъл автоматично дойде от детските ми тревоги и спомени за пътуване с влак:

- Ами как ще си купя билет, ако отида в Димитровград, влакът няма ли да тръгне, докато сляза на гарата и си купувам билета?

- Не, едва ли, би трябвало да има достатъчно време, защото там ще се прикачват други вагони от Сърбия.

Този почти убедителен отговор внесе леко успокоение в душата ми, че не всичко родно е загубено - все пак има и български вагони, и човек, ако поеме лек риск, може да ги ползва. Но - за друго бях дошъл. Опитах се да концентрирам всичките си сили и енергия, за да направя така, че да стигна до Истанбул и да игнорирам вътрешния си яд за това, че така недалновидно отказах самолетната резервация. Ако имате подобна дилема - не правете като мен!

- Добре - казах аз с твърд тон, за да успокоя разбушувалите ми се вътрешни терзания. - Да опитаме отначало. Бихте ли ми дали един билет до Истанбул?

- Няма как да Ви го продам, без да знам в какъв вагон искате да пътувате - остана равнодушна към грижите ми служителката.

- Добре - отново опитах да затвърдя позициите си. - Каква е разликата?

- Ами едните са турски, другите - румънски! - явно жената ме сметна за полуидиот.

- Аха. И по какво се различават?

Твърдо реших, че ако започне да ми обяснява как едните се произвеждат в Румъния, а другите в Турция, ще откажа ангажимента.

- Румънският е по-скъп! - кратко и ясно.

- И защо, какво е по-доброто? - реших че вече водим разговора както трябва.

- Ами не знам. Никога не съм се возила!

- Аха, предлагате различни възможности, но не можете да ми кажете разликата?

Този път компетентната служителка или шефка се разколеба, явно я загложди чувството за професионална слабост, терзания, че не се е възползвала от възможностите да ползва услугите на компанията, за която работи... Сега вече силите ми се възвърнаха и се почувствах господар на ситуацията. Смилих се и взех решение.

- Нищо, че е по-евтин, канят ме турци, отивам в Турция - ще пътувам с турски вагон. Когато ме поканят в Румъния, ще ползвам румънски!

Почувствах как станахме близки, жената тайно ме заобича - извадих я от тежка ситуация, каквато явно няма в ежедневната си работа. С искрена радост се зае да ми напише и разпечата билета. А аз останах изненадан от себе си - обикновено се заяждам с хората, а един такъв търговски спор ме извиси над собствените ми недостатъци. Дори изпитах съжаление за наболелите напоследък проблеми в железниците.

На сбогуване учтиво ми предложи:

- На гарата помолете колегите да ви съдействат, те ще ви обяснят всичко.

 

Предвидливо, два часа преди заминаването на влака по разписание, звъннах по телефона до гарата и попитах дали има закъснение. Отговориха ми, че има половин час, но аз трябва да съм навреме там, защото можело да се коригира. Когато отидох на гарата, вече беше коригирано - четирийсет минути.

Реших да поседна някъде, лятно време - излязох навън, на чист въздух. Не че е чак толкова свеж, но не е с познатия гаров аромат вътре, обединяващ хармония от следите на хиляди изморени човешки тела и души, топли и студени разляти по пода напитки (преобладаващо бира, мастика и кафе), топъл полъх от заведението с нулите и всичко останало. Та, излязох пред гарата, в огромното пространство между сградата и първия коловоз, с мисълта да поседна на някоя пейка или масичка с кафе. Масичка и заведение нямаше, странно защо, пейка - също. Поразходих се. Пак влязох, така няколко пъти. Все пак четиридесет минути - доста време ми се видя, игнорирах аромата и влязох да изпия бира, за да мога да седна, да си пусна компютъра, да поработя. Взех си бирата, колкото можах - почистих масата с няколко влажни и сухи кърпички, поставих компютъра. Попитах продавачката мога ли да ползвам интернета на гарата, а тя ме изгледа странно, изглежда не ме разбра или реши, че искам нещо без пари, не изглеждаше доволна, за да ми даде смислен отговор. Като потърсих мрежа, сам си отговорих - в гарата няма интернет за чакащите, вероятно и за служителите. Заех се с това да пъдя мухите - непосилна задача. Явно не бях добре екипиран за такова пътуване и чакане. И до днес не успявам да схвана как на едно място може да има толкова много мухи.

Поогледах другите чакащи. Един младеж през цялото време си бъбреше на румънски по мобилния телефон (какви ли промоции за безплатни разговори в роуминг имат при тях?), двама трима по-тъмнокожи пътници се бяха сгушили на един парапет до саксиите и си вземаха дрямката, млади хора с раници седяха на пода пред отворената врата, може би предпочитаха течението и липсата на мухи пред удобството да седнеш на що годе чист стол. А лампите от тавана щедро разпръсваха светлина и още повече - бръмчене наоколо.

На тридесет и петата минута отидох да попитам идва ли влакът. Дамата от информация любезно ме осведоми, че нямат информация за по-голямо закъснение, и излязох на перона да се качвам. Вероятно информация наистина нямаха, защото екип от няколко кондуктори и служители чакаха с мен. Почакахме още - няма и час, в който не ме сдържа да си поговоря с хората. Попитах ги как точно броят минутите в железниците, знаят ли поне те каква е разликата във вагоните... получих няколко смислени отговора, от които полезен беше този, че можело да се кача тук, а в Димитровград все някак си да се оправя, че трябвало да ми дадат билет за български вагон, и защо не са ми дали, и такива работи. Да не се притеснявам.

Общо закъснението надхвърли час и половина. Когато обявиха, че влакът пристига, за миг си помислих, че ще последва извинение. Шегувам се, не си го и помислих.

 

Опитах се да разчета от билета къде трябва да се кача и да седна, но не се справих. Помолих за съдействие разговорливите и верни на службата кондуктори, те ми казаха да се кача и после ще ми помогнат. Влакът побърза да тръгне, и отидох при тях. Въпреки голямата им заетост (уточняваха закъснението в Горна Оряховица и други наболели проблеми), всеки по ред погледна билета и го предаде на следващия. Попитаха ме и мен:

- Тук пише вагон 428, не го ли видяхте къде е?

- Не можах да преброя дотам, стори ми се, че има само 3-4 вагона...

Не им беше до моя хумор, пратиха ме да вървя нататък и да питам. Повървях през вагоните, видя ми се неприятно - хората спят, а аз им тракам. По едно време човек по пижама излезе и ме попита на английски може ли да ми помогне. Беше сънен, не се интересуваше особено от това, което му говоря, но ме заведе до мястото ми. След малко, докато се чудех къде ще спя, се появи с комплект опаковано спално бельо и ми го даде. След това гордо заяви, че е кондукторът, и ако имам нужда от нещо - да го потърся. Взе ми билета и тръгна към купето си. Видя ми се нещо несериозна работата - човек по пижама, остави ме без билет... последвах го и поисках обяснение, но на всички въпроси ми отговаряше с "йес" и с усмивка. Последният ми въпрос беше контролен, за да разбера говори ли езика. Естествено - не говореше, но с помощта на други вербални способи ме увери, че утре ще ми върне билета. Доверих му се и си легнах. Бях сам в купето.

Събудих се от нежния камбанен звън, който издава удрянето с чук по колелата на влака от проверяващите изправността. Все съм се чудил дали хората, които го правят, имат музикален слух, за да открият проблеми. Последваха звучни удари и тласъци, досетих се, че прикачват вагони от Сърбия. Определено щеше да ми стигне времето да сляза да си купя билет, ако бях се впуснал в онзи странен сценарий с българския вагон. Влакът постоя там - още 4 часа.

По едно време вратата се отвори, гордият кондуктор повтори рецитала си пред един италианец, който изглеждаше объркан. Поздравихме се небрежно и заспахме.

Събуди ме рязко отваряне на вратата, сноп светлина от фенерче в очите ми и груб изнесен глас, обявяващ паспортната проверка. Показахме си паспортите с италианеца. Проверяващите изглеждаха строги, но справедливи, държаха се като с потенциални престъпници, а на мен това ми хареса - нека види италианецът как се охранява европейска граница. Той продължи да изглежда объркан, поразговорихме се - репортер бил на географски списания, отивал в Пакистан да прави репортажи, по пътя също...

Прекъсна ни митническа проверка. Влезе здраво сложена униформена дама, поиска ни пак паспортите на нещо като английски език, който италианеца не схвана. Преведох му, разбра. Дамата пък разбра, че съм българин, и продължи с мен на български с нормален тон, а с него - на английския си, с високи децибели. Той така и не разбра какво го пита, та аз станах нещо като преводач от английски на английски.

- К’ъв е тоя? - обърна се към мен, вече забравила, че му е гледала паспорта.

- Италианец.

- Аха - каза ми на мен кротко, попита ме имам ли нещо за деклариране, след което се обърна към него и извика силно: - Голд, мъни?

Спътникът ми ме изгледа недоумяващо, изчака да му преведа, след което нещо се засегна и на свой ред се поинтересува защо го пита такива неща. Реших, че не е време да му обяснявам как се минават граници и му казах да отговори, че няма.

- Как мога да тръгна да пътувам без пари, естествено, че имам някакви... - започна той, но аз прекратих дискусията дипломатично. Как да му обясня, че ще преобърне устоите на нашия свят, ако пренесе една торба със злато, без да си признае...

Не мина и час, влакът отново потегли и след пет минути спря. Влезе гордият турски кондуктор, вече накичен с униформата си, и бодро обяви паспортна проверка. Оставих италианеца да се чуди над това защо пак трябва да го проверяват.

След няколко минути пак влезе напетият кондуктор и от думите му по някакъв начин разбрахме, че трябва да излезем всички и да минем през паспортния контрол на Турция. Всички слязохме, чинно минахме през някакво гише - един-единствен служител проверяваше паспортите на всички пътници и работохолично се прозяваше. Очевидно друг влак в близкото денонощие нямаше да мине оттук, но никой не си направи труда да улесни с нещо хората, та поседяхме час и половина и тук. Погледнах си часовника на тръгване - по разписание след по-малко от час трябваше да пристигна, а това никак не се връзваше със законите на времето и пространството. Сетих се да изпратя съобщение по мобилния на домакините да изчакат с посрещането, та дано, като се събудят, да го прочетат, преди да тръгнат.

Общо влакът закъсня 6 часа, 5 от които направи в България. Сигурно е нормално. Може и да съм хейтър.

Събуди ме бодрият глас на кондуктора, който тържествено обяви: "Истанбул!" Събрахме си багажите с италианеца, разменихме си визитки и зачакахме пристигането. Обадих се на домакините да ме посрещнат. Доста им обърках плановете за деня - както после разбрах, чакали са ме от сутринта. Не повярвали, че влакът може да се забави толкова много. Мина още час и половина, докато стигнем гарата, но пък имаше на какво да се удивляваме, минавайки през този величествен градски свят.

На гарата, омърлушен от чакане, ме чакаше моят човек. Качи багажа ми в колата си, мина 50 метра с нея и се качихме на ферибот. След двайсет минути слязохме от ферибота, а оттам още десетина минути в задръстване, и вече бях в хотела, в трескава подготовка за работата.

 

След седмица, превърнала се в незабравимо преживяване, дойде време за връщане. Успях да убедя гостоприемните домакини, че ще мога и сам да стигна до гарата и няма нужда да качват колата си на кораб и оттам да ме возят петдесет метра. Вече бях разучил и проверил всички точки на обществения транспорт. Както и предположих, не срещнах никакви трудности. Имах време да се полюбувам на залеза над Босфора, портата между два свята, странната архитектура, показна за връзките между тези светове, старинната гара, началото на европейския път. След като си оставих багажа в купето, дори се възползвах от безплатния интернет в чакалнята.

Билетът, който ми бяха купили за връщане, беше за румънски вагон.

Разлика наистина има. Това е най-чистият и спретнат, дори може да се каже уютен вагон, в който съм се возил. В купето има климатик, телевизор с видеофилми, а кондукторът изглеждаше величествено. Говореше ясно, английският му превъзхождаше моя (което не е особено трудно, аз съм един самоук полиглот...), държеше се с достойнство и уважение към себе си и към пътниците. Е, опита се да ме изработи по някакъв начин, за да ме премести в по-добро купе и да му доплатя, но вероятно на Балканите това е нещо в реда на нещата - ако мине. Не мина, бях непоколебим в това да не насърчавам корупцията на дребно.

Паспортният и митническият контрол не ме впечатлиха - вече познавах този ритуал, и успях да подремна. Събудих се някъде, където разкачваха вагоните за Белград. Пуснах си радио, за да чуя какво съм пропуснал последните дни. Попаднах на националната програма - барокова музика, стилно изпълнявана от невероятно виртуозен оркестър. Изпаднах в състояние на смесица от унес и тих душевен възторг, беше прекрасно. Много исках да разбера какво точно слушам и кой го изпълнява, трябваше да кажат накрая. Гръмко и стряскащо, музикалният сигнал на радиото за новини прекъсна концерта. Звучеше в пъти по-силно от музиката досега. Реших, че е станал преврат или нещо подобно, за да го направят толкова грубо.

Нямаше преврат.

След новините започна репортерско предаване, беше толкова интересно, че им простих за недовършеното музикално предаване. Не, не съм хейтър. Лека-полека се унесох.

Събуди ме приповдигнатият глас на румънския кондуктор, който отвори шумно вратата и извика: "Сър, Стара Загора!" Звучеше, като че ли пристигахме в Лондон. Повярвах му и се приготвих да слизам. Погледнах през прозореца, после часовника си. Е, оставаше час и половина до пристигането ми, в които оглеждах дивите необработени местности край релсите, размишлявах над това в кой свят точно сме, чудих се докъде ли е стигнал на изток италианският репортер, защо влакът не закъснява...

Сигурно след няколко години ще се престраша пак да пътувам с влак. Останах с впечатление, че този транспорт живее някакъв свой свят, и оцелява по някакъв начин, минава по друг път - не по обичайния. И може би - в друго време.

 

 

© Младен Станев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2013, № 9 (166)