ИДЕАЛЪТ ИЛИ КЕЛЕПИРЪТ - ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Мая Панайотова

web

Това е въпросът, но не съвсем. Защото за много хора този въпрос е напълно излишен. И не, защото го няма доброто или хуманното у българина. Няма го чувството за национална принадлежност, няма го идеала. А без идеал - за каква нация можем да говорим?

И така и до днес - нямаме си ний идеал. Няма го онова, което ни е споявало в продължение на пет века. И не, защото е далече, далече в миналото, а защото е забравено. И това, което ни е останало сега, е да се интересуваме само и единствено от себе си. Човек би си помислил, че някой друг ни е виновен. Глупости! Допреди време си мислех, че човечета като Бай Ганьо ни помагат да намерим доброто и красивото в света. Защото благодарение на тях доброто като че ли става по-добро. Когато го намериш, то изпъква на фона на всички останали байганьовци. Но сега се страхувам да повярвам, че именно малкото, останали неомърсени от пари и власт, хора като Алеко Константинов са причина за съществуването на егоистите, наглите, алчните, но и хитри същества.

Бай Ганьо - е превърнат в образ на вечно търсещия изгода, на вечния келепирджия, стремящ се да удари и той “кьоравото”. И той като всеки друг човек е низ от страсти. Но какви страсти само! Най-долните и нисши, присъщи не на хората, а на животните. Борба за оцеляване - добре, но защо на гърба на някой друг?! Защо друг трябва да ти плаща бирата? Защо непознатият трябва да превърне дома си в хотел, за да не похарчиш ти от парите си? Сякаш с тях ще станеш най-богатият? Оправдания има много, и всякакви - времето било такова, че изисквало да реагираш по “подходящия” начин във всяка една ситуация! Или, по друг начин казано, за да не бъдеш сдъвкан и после - изплют, плюй ги наред и ще останеш цял. Горко на тези под теб! А на другите отгоре - ооо, те сега са там, “маскарите им с маскари”, ама са с пари, с влияние - защо и ти да не намажеш нещо, я? Ако можеш, де! Остава ти само да решиш - отдолу или отгоре на фурнаджийската лопата да застанеш този път, па ако имаш късмет, може да удариш “кьоравото”. И после се качваш нагоре и почваш да налагаш останалите със сопата на собствената им наивност. Защото народът ни винаги е избирал лесно достъпното, или по-точно - леснодостъпно обещаното! Дай на обикновения българин гръмки слова, и всички ще те последват.

А малкият, чист и неподкупен идеалист остава като пиле под стъклен похлупак - различавайки се от другите, всички го виждат, но никой не иска да го чуе. Това е то - човекът, който вярва в нещо истинско, за когото идеалът е нещо жизнено значимо, не е този, който ще бъде последван. Този човек също е изграден от страсти, но не онези нисши страсти, които те превръщат в роб, а страстите, които те тласкат към истинския живот, към желанието да откриваш, да пътуваш, да научаваш. Да се развиваш. Страстта да живееш страстно! Да бъдеш ТИ.

Страшно е изказването на Сартр, че “всеки е друг и никой не е самият себе си”. Но още по-страшно е, когато ти съзнателно се превръщаш в някой друг, после - в трети, и така - до n-ти (в зависимост от “нуждата”); и в крайна сметка ставаш онзи Тартюф, чиято истинска същност е, че няма такава. Едно мекотело, нагаждащо се към всичко и всеки. И всичко това - заради пари, имоти, положение в работата и обществото. Заради тези, толкова тленни и до голяма степен - ненужни, материални “блага”, с които уж ще живееш щастливо. И забравяме всъщност истинския Щастливец. Онзи, който бе способен да се погледне отстрани и да се надсмее над грешките си, а не непременно да обвинява другите за тях. Онзи, който беше описал байганьовщината, та поне по този начин да се бяхме видели и ние. Жалко, че не се получи. Не видяхме това, което трябваше - това, че всъщност не само тези под тебе, но и ти си жертва! Та нали уж беше и практичен, и земен, и придържащ се към ползата. Та нали беше свободен. Да, ама не! Никога не си свободен, ако си жертва; а ти всъщност си жертва, роб на нуждите и потребностите си, които си превърнал в идеал. Ама какъв идеал само! Дори само той е напълно достатъчно условие, за да настъпи ценностен хаос във всяко едно отношение. А за общество като нашето, толкова крехко и податливо, си е направо логично да очакваш краха на духовните ценности.

И тук е геният на Алеко Константинов - без истинските ценности дори байганьовците се оказват жертви на хаоса. Само чрез здравите идеали и принципи човек е способен да бъде този, който винаги е искал да бъде, и да е истински щастлив. И тогава въпросът “идеалът или келепирът” отново няма да има смисъл, но вече - защото идеалът съществува, а има ли го него, нищо друго няма значение!

© Мая Панайотова, 2002
© Издателство LiterNet, 25. 05. 2003
=============================
Публикация В: “Годишник 2002 на Математическа гимназия “Д-р Петър Берон” - Варна", Варна, 2002.