ГРАДОУСТРОЙСТВЕНО-ХУДОЖЕСТВЕНИ ПРИНЦИПИ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Маргарита Коева

web | Въведение в архитектурната теория и история

В историята на всеки народ има епохи, когато неговата вътрешна енергия се осъществява чрез съзидание, чрез дръзка намеса в заобикалящия го свят и изграждане на нова реалност, отговаряща на стремежите му. Такъв за българите е осемнадесетият век, който донася съществена промяна в обществените нагласи.

Измененията, които настъпват в светогледа на българите през ХVIII в., подготвят почвата за възникване на ново изкуство, гражданско по характер и предназначение. Създавано от жителите на селища, чийто поминък вече не е само земеделието, а преди всичко занаятите и търговията, това изкуство има променена гледна точка - то е насочено към красотата на непосредствено заобикалящия човека свят, тъй като този свят започва да се превръща в средоточие на мислите и стремежите на жителите на градовете. В устройството на тази микровселена, на която той се изживява като господар и създател, красотата заема особено място. Сега тя се отъждествява с хармонията, която човекът сътворява, проецирайки собствената си личност върху малкото късче от света, което обитава. Смущаван от многобройни въпроси, чиито решения тегнат върху него, този "освободен човек" в много отношения е далече по-неуверен и вътрешно нестабилен от средновековната личност, уповаваща се изцяло на Бога. Неговото съзнание се нуждае от "подреден" свят около себе си, от хармония в заобикалящото го, за да подмени вътрешната хармония, която му убягва.

Все по-разширяващите се връзки с европейските и освободилите се балкански страни, които се "европеизират" с бързи темпове, увеличават незадоволството на българите от начина на съществуването им и подхранват техния стремеж към свободен и охолен живот. Те изграждат у тях нови представи за архитектурата и уредбата на жилищата и селищата. Във всички сфери на духовния живот се чувства нарастващо желание за промяна, което в художественото творчество се изявява чрез разцвет на гражданското строителство, обогатяване на неговите художествени форми в стремеж към луксозен предметен свят, който да напомня за видяното в света на богатите и свободни хора. Създадената още през първата половина на ХVIII в. мрежа от търговски кантори на българи се разраства и ориентира към Средна Европа и Русия като дава възможност на все по-голям брой любознателни и предприемчиви хора да влязат в досег с европейския начин на живот и да донесат в България копнежа към неговите форми.

Развитието на занаятчийството, прерастването му в специфична, манифактурна промишленост се превръща в база за осъществяване на тези стремежи. В близо 90 бранша еснафската организация преминава към буржоазни форми на разпределение на печалбите, изоставяйки средновековната организация и отношения, за да стане основа на градското население, да работи за близките и далечни пазари, да осъществи в рамките на османската империя общобългарски пазар, основна предпоставка за обединяването на народността и формирането на нация.

Възстановяването на исторически съществувалата мрежа от стопански пътища, свързващи Изтока и Запада, блокирана от османското военно средновековие в течение на три века, започнало в края на ХVІІ в. То е първият белег на промените, които ще се разгърнат през ХVІІІ и ХІХ в. Около търговските пътища преминаващи през българските земи, се възраждат старите градове, основават се нови селища, възникват пазарища, около които се построяват необходимите за тяхното обслужване сгради.

Още в края на ХVII в. в някои от селищата са налице промени, които подготвят почвата за възникване на нови, градски структури, различни по социален състав и начин на живот от средновековните градове, обитавани и създавани от турците по балканските земи. В зависимост от мястото, което заемат в неравномерно развиващия се стопански живот на империята, тези селища се превръщат по различно време в буржоазни, занаятчийско-търговски градове и градчета. В подбалканските полета и планинските котловини възникват чисто български, занаятчийски селища. Около 60 малки градчета, както и побългарените големи, стари градове, са местата, където в началото на ХIХ в. се формира новата култура на българската нация, буржоазна по характер и национална по същност. В тези селища живее 25 % от населението на българските земи и то е, което създава новата им пространствена организация, въплъщавайки в нея представите си за европейски, буржоазен град. Обликът на тези градове и градчета е формиран от стремежа да се приложат такива композиционни форми и да се използват такива художествени похвати, че полученото да се доближи колкото е възможно повече до съществуващите в съзнанието на жителите им представи за образа на мечтания град.

В многобройните живописни изображения на градове техните мечти придобиват зрим образ. Стенописите, които украсяват домовете, църквите и манастирските стени много често включват рисувани архитектурни пейзажи. Някои от тях са на източни градове с многобройни джамии и островърхи минарета, с пристанища, изпълнени от платноходни кораби и лодки, но не липсват и изображения на европейски градове, чиито сгради са със старателно изрисувана "стилна" архитектура. Някъде, като в къщата на Хиндлиян в Пловдив, тези полуреалистични и полуфантазни архитектурни рисунки носят старателно изписани наименования или могат да бъдат познати по архитектурните обекти, с които са известни, като моста Риалто във Венеция или александрийския фар, но най-често са създадени с необуздана фантазия, която смесва в едно стилове и форми, за да изобрази мечтата за града, такъв какъвто в бъдеще трябва да съществува и по българските земи. По такъв начин живописците на Възраждането допринасят за развитието на архитектурното мислене, подтикват въображението към области, които са все още недостижими за реалното строителство.

През ХVIII и ХIХ в. принципите на пространствена организация на градската среда се променят. Обособяването на производствените процеси налага организиране на отделни звена в градското пространство и териториите между отделните селища, а също така променя функционалната организация на сградите и оттам тяхната външна форма.

През вековете на робството, планировъчната схема на големите, исторически формирани в течение на хилядолетия градове, активно колонизирани от турците още в началото на завладяване на българските земи, се приближава най-много до формите на османското градоустройство. Характерно за него е липсата на геометрична логика за разлика от античната система на организация на градските пространства, пресътворена от европейското градоустройство на новото време. Османските селища се състоят от жилищни сгради, застроявани в съответствие с естествените форми на терена, пренебрегвайки подразделянето по имотен признак, свързани с тесни и криви улици, прокарани по най-благоприятния наклон, без предварителна идея и оформени с уширения и задънки, удобни за собствениците на къщите около тях. Организиращи елементи на пространствената композиция са джамиите с техните стреловидни минарета и свързаните с тях духовни училища (медресета) и сгради за подслон на бездомници (имарети). Площите, предназначени за търговско обслужване, са главният пазар "суук" и открити пазарища, пръснати свободно по цялата площ на града. Пренесена в земите на Балканския полуостров от Азия, тази градоустройствена система постепенно се налага в градовете, чиито укрепителни стени са разрушени, а представителните средновековни сгради опожарени или рухнали в течение на времето. Такова е развитието на всички заварени големи градове, включително и на Константинопол, превърнат в столица на Османската империя. В най-чист вид то е в селищата, основани от османите след нашествието около главните военни пътища като Татар Пазарджик или превърнати в големи военни центрове като Шумен (Шумла).

Общобалкански феномен обаче е, че в градовете с хилядолетна история османското строителство не е в състояние да заличи създадената още от античността градска структура и тя влияе силно върху по-късните пластове, вземайки връх над османската пространствена организация.

Така, както в живота на българите се смесват две историко-културни системи, и в облика на селищата се смесват черти от османското средновековно градоустройство с черти на новото, раждащо се българско буржoазно селищно устройство. Възраждането свободно съчетава тези елементи, за да вдъхне еклектична жизненост и неповторимост на своите селища. За необикновената им живописност допринася и фактът, че в градовете, основани още през древността, османското строителство не е успяло да заличи древните градски структури и сега върху тях се напластяват новите елементи, които често повтарят техните форми. Достатъчно е да посочим като пример Сердика-София, която през всички епохи запазва основното разпределение на градската площ, установено през античността, посоките на главните улици, местоположението на централния градски пазар, митрополитския храм, разположен над развалините на двореца на Константин Велики и преустройван няколко пъти, античната сердикийска баня, базиликата Св. София и ротондата “Св. Георги”, макар и превърнати на мюсюлмански молитвени домове.

Филипопол-Пловдив, въпреки че получава названието Филибе, запазва античното Трихълмие като средоточие на богатите християнски домове и църковни сгради - български, гръцки и арменски, докато турските махали се формират извън това ядро, в подножието на хълмовете и около река Марица.

Новото, което възрожденското мислене внася в пространствената организация на селищата, е стремежът към зониране на отделните части според тяхната функция в производствения и търговски живот на селището, както и създаването на центъра, в който се съсредоточават главните обществени сгради и който организира по нов начин уличната мрежа. Около централния площад се разполагат занаятчийските работилници, търговските складове и кантори, търговско-жилищните сгради, в които се обединяват жилищни, търговски и занаятчийски помещения. По такъв начин се формира зона, която се свързва с църковната територия, в която се разполагат освен църквата още училището и църковната одая, която служи за събрания на църковното настоятелство, на управата на българската община и на управителния съвет, "велика лонджа" на еснафските сдружения.

Централният площад изявява своето място в тази композиционна структура чрез вертикалното тяло на градската часовникова кула. Цялостно осъществена композиция от този вид имат градчета, възникнали през ХVIII и ХIХ в. на мястото на селата, ползващи се с привилегията на относителни свободи, дадени им от властта: Елена, Копривщица, Трявна, Панагюрище, Котел, Габрово, Дряново, Троян.

Отражението на османското градоустройствено мислене е най-силно в селищата, развили се основно през ХVII в. и прекратили по различни причини своето активно развитие. Схемата им напомня разклоненията на дървесен ствол, без зониране по функции и без център. Типичен пример е Арбанаси, селище, преживяло най-висок стопански разцвет през ХVII в., когато се установява и неговата композиционна форма, която не преживява по-нататъшно развитие.

Подобна на нея е типичната композиция на планинските градчета, развили се около поречието на една река, като Габрово, Троян, Елена, някои родопски селища и малки села в равнините. През ХVIII и ХIХ век обаче, независимо от природните форми, които не благоприятстват равномерното нарастване на селището около един център, в тях се формират централни търговско-занаятчийски зони и градски център, в който се съсредоточават обществените сгради на българското население. Най-пълно развитие има тази композиционна форма в селищата с развито знаятчийство като Трявна или търговия като Копривщица и чисто българско население. През ХIХ в. именно в тях се осъществяват стремежите на българската градоустройствена мисъл. Централният площад на Трявна е не само функционален център на градчето, което обслужва 25 хилядното население на околните колибарски заселища, но и зрим образ на естетическите вкусове на това население. Степенуването на сградите по височина по посока на площада, високата кула, водната лента, пресичаща покрития с едри камъни площад, чешмата под кулата, леката извивка на моста с каменен парапет, каменната ограда на най-старата сграда - църквата, и нейният монументален покрив с оловно сиви плочи образуват живописен ансамбъл, пронизан от хармонични акорди. Неговата непреднамерена красота се допълва от тоналното съчетание на материалите - камък, тъмно дърво, бели плоскости на стените, обрамчени с дървени рамки, малки прозорци с тъмни дървени решетки и обилна зеленина на дърветата в дворовете и по околните хълмове.

Значително по-скромна, но подчинена на същия принцип е схемата в по-малките селища, чийто център се заема от църквата и свързаното с нея училище.

За разлика от българските занаятчийско-търговски градчета, големите градове са разностилни. В тях се преплитат градообразуващи принципи от различни епохи и култури. Докато през началните векове на робството доминиращи в пространственото решение са едрите обеми на турските обществени и сакрални сгради, през ХIХ в., и особено през неговата втора половина, в силуета им вече се открояват обемите на църковните сгради със своите камбанарии и куполи, а занаятчийските зони очертават централните им части, насочвайки посетителите към сърцето на града - централният площад, маркиран от часовниковата градска кула. Богатството на тяхното решение се допълва от майсторското вписване в терена. Търново, старата столица на Българското царство, е застроен по височините около извивките на река Янтра по такъв начин, че е едно от най-живописните селища на Балканския полуостров, а Пловдив, разположен върху трихълмието и около останалите четири хълма, изникващи всред Тракийското поле, е така хармонично свързан с тях, че сътвореното от хората допълва природните форми.

Провеждането на улиците по хоризонталите на терена и разполагането на къщите около тях изгражда кулисни перспективи, изобилстващи с неочаквани моменти: уширения, задънки, еркери, надведени над масивните каменни зидове, разноцветни плоскости на стените, каменни чешми, зидани в оградните зидове или разположени свободно в уширенията на улиците. Докато в отдалечените от центъра части уличните пространства се оформят главно от високите, каменни огради, с приближаване към централната част къщите все повече се доближават една до друга, фасадите им излизат на уличната линия, а долните етажи се отварят към улицата посредством магазини и работилници, превръщайки нейното пространство в голям закрит пазар, изпълнен с хора и кипящ живот.

Най-често срещаните пространствени решения на възрожденските селища се отличават със спокойни силуетни очертания, които им позволяват да са в хармония със заоблените линии на планините и затворените между тях полета. Изградени от почти еднаквите обеми на жилищните сгради и прилежащите към тях стопански постройки, между които се открояват по-големите сгради на църквите и училищата, те носят в себе си спокойствие, произтичащо от съгласуването между свободните и застроените пространства, между широките, разлати покриви и каменните оградни зидове. Ритъмът, от който до голяма степен зависи художественото въздействие на селищната композиция, се създава от разположението на отворите върху стените на отделните сгради, от разпределението на плътни и прозирни части в тяхната композиция, от конзолите под стрехите, чиято форма понякога надхвърля конструктивната логика. Той се изгражда и с помощта на оцветяване на отделните стенни плоскости.

В различните части от страната съществува предпочитание към определени видове оцветяване на стените на сградите, което придава характерна тоналност на селищата.

Северобългарските селища се отличават с обилието от бели къщи и предпочитанието към сини обрамчвания на прозорците и вратите, което, съчетано със зеленината на дърветата в дворовете, им придава свежест и приветлива чистота.

Къщите в старопланинските селища са също с бели стенни плоскости, но обрамчени от тъмни дървени рамки. От тъмно дърво са и вратите, и портите, а наддадените в широки стрехи покриви са от сиви каменни плочи. Общата тоналност е сдържана, в студена гама, хармонизираща на зелено-кафявата тоналност на заобикалящата селището природна рамка. Много характерно е колоритното решение на родопските къщи и на къщите от пиринския край, в чиято архитектура преобладава камъкът - от него са иззидани голяма част от стените и високите зидове, обграждащи дворовете на къщите и църквите, а тъмни каменни плочи настилат както улиците, така и покривите. Белите плоскости на стените имат тънки обрамчвания от светло дърво. От същото дърво са и високите, тесни прозорци. Трите тона - бяло, сиво и златисто жълто се открояват върху тъмната зеленина на боровете, подчертавайки строго спазвания ритмичен строй и подчертаната монументалност на решенията.

Напълно различно е тоналното решение на селищата в Южна България, където отчетливо се чувства вкус към топли тонове и подчертано многоцветие. През ХIХ в. големите южнобългарски градове: Пловдив, Стара Загора, Карлово, Панагюрище, Мелник се изпълват с представителни градски къщи, "изписани" отвън. Централно място в това отношение заемат къщите на Пловдив и Копривщица, чиито стени са оцветени с плътни топли тонове - помпеанско червено, маслено зелено, златисто охрово, върху които разцъвтяват флорални орнаменти, поместени в рисувани архитектурни рамки. Симетричните решения на този вид къщи се подчертават от декоративни елементи, членящи стенните плоскости и изобразяващи колон, пиластри, корнизи и балюстри, "прерисувани" от елементите на класицистичната архитектура. Тази рисувана архитектура се допълва от измазани дървени колони, оцветени като мрамор, фронтони от дърво и мазилка, повтарящи формите на класическите каменни фронтони и дървени парапети на стълбища в извивки, наподобяващи с учудваща точност бароковите огънати парапети на виенските дворци от ХVIII в. Между богатите геометрични и растителни орнаменти художниците вмъкват пейзажни изображения и дори битово-поучителни картини, обикновено оформени като отделни медальони.

Подчертаната пищност на пловдивските, копривщенските и мелнишките къщи и тяхната богата декоративна украса обаче не нарушават строгата пропорционална система, на която се подчиняват отделните им елементи. В нея прозира отново класическата прастара основа на българската архитектура, която успява да проникне през всички пластове на по-късните епохи. Въпреки липсата на писани трактати върху архитектурното пропорциониране, най-често срещаните съотношения във фасадните решения на къщите от това време се подчиняват на правилото на "златното сечение". Това им придава хармоничност и приглушава липсата на стилово единство в отделните им елементи: естественото включване на елементите: жилища, търговски и производствени сгради, църкви и училища, чешми, оградни зидове, кули-камбанарии и часовникови кули, зеленина, водни източници и потоци в общи композиционни структури - площади, търговски зони, църковно-училищни дворове и пр. без насилствено налагане на една предварително възприета идея. В рамките на отделното селище всеки обект е предназначен да изпълнява определена функиця, да обслужва определена група хора по възможно най-точен начин, решенията се подчиняват на строга функционалност, в тях няма нищо излишно, нищо самоцелно красиво.

© Маргарита Коева, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.