ЦЪРКОВНА АРХИТЕКТУРА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Маргарита Коева

web | Въведение в архитектурната теория и история

Църковната архитектура реагира още в средата на века на тези процеси на обновление. Храмовете стават значително по-големи, “възражда” се типът на трикорабната църква, създаден в ранните векове на християнизиране на българските земи и запазен през Средновековието като тип храм, предназначен за големи обществени групи. Сега този тип се разпространява масово във всички краища на българските земи, защото изразява най-добре идеите и особеностите на българското общество. Той осигурява равнопоставеност на всички богомолци, пространствата му са достатъчно обширни, за да поберат нарасналото население на българските селища и квартали, лесен е за конструктивно изпълнение и не се “набива в погледа” в общия градски силует. В неговия образ се запазва спомена от миналото, като единственото наложено от иноверското робство изменение е намаляването на общата височина на сградата и скриването на средния кораб под двускатен покрив. Удивително е обаче колко изобретателност проявяват строителите, за да заобиколят тези ограничения. Те вкопават църквите в земята, изпълняват сводовете от дърво, скриват слеп и купол и под покрива, понякога “обличат” църковните сгради във фалшиви жилищни фасади.

Първите църковни сгради от този тип се появяват в селища, които през средновековието са били и още продължават да бъдат митрополитски седалища. Три от тях могат да служат като примери за началото на новата линия на развитие:

Храм "Св. Николай Чудотворец" в град Мелник. Градът е бил митрополитско седалище и храмът е запазил статута си на митрополитски. През средновековието на мястото е имало еднокорабна църковна сграда. Възобновена и разширена в 1582 г. В 1657 г. претърпява ново преустройство, чийто ктитор бил мтрополит Теофан. 1689 и 1696 г. под ръководството на Макарий ІІ в нея са правени поправки. През 1756 г. е изградена във вид, напълно подобен на сегашния.

Запазена е епиграма върху стария иконостас, която посочва за ктитор митрополит Макарий ІІІ. В 1895 г. сградата е унищожена от пожар, но в началото на ХХ в. е възстановена в стария вид (от 1756 г.). Върху северната стена, над вратата, има запазен фрагмент от първоначалната стенопис. Изображения от Лазар Зограф Мелничанин има върху светите двери от стария иконостас, запазени извън наоса.

В близост на Мелник се появява и най-голямата трикорабна ранновъзрожденска църковна сграда, която за разлика от другите, е манастирска. Това е католикона на Роженския манастир, основан вероятно в началото на ХІV в. Носил названието Богородица Розинотиса. Бил свързан с манастира Ивирон в Атон.

Главната църква е посветена на Успение Богородично. Първоначалната сграда е построена през ХVІ в. През ХVІІ в. (1667 или 1674 г.) горната й част е разрушена от пожар. През тридесетте години на ХVІІІ в. е възстановена и изписана. Майсторите, извършили преустройството, са по предание от западните части на полуострова и от манастира Ивирон.

Средновековният манастир “Рождество Богородично”, наричан още “Роженски”, в близост до Мелник.

Стенописите в притвора датират от 1597 г., стенописите по външната южна стена на галерията са от 1611 г., а в наоса от 1732 г. Има подписи на зографите Теохар и Никола, вероятно от Янина.

Иконостасите са три. Големият иконостас в наоса от времето на възстановяването, малкият - “Роженски”, от края на ХVІІІ в., а иконостасът в северния параклис към притвора най-вероятно е принадлежал на изгорялата църква.

Типичен пример за подема, обхванал църковното строителство в българските земи е митрополитската църква в Самоков, едно селище с многобройно и богато мюсюлманско население.

Митрополитската църква в Самоков, преустроена от еднокорабна в трикорабна през 1799. Храмът е посветен на Успение Богородично, но има още два престола: на Св. Йоан Рилски и Св. Харалампий. Той е един от най-големите ранновъзрожденски храмове и може да служи като образец за църковното строителство през втората половина на ХVІІІ в. (Общ изглед).

Храмът “Успение Богородично” има всъщност три престола, като негови покровители са още: Св. Йоан Рилски и Св. Харалампий. Той е един от най-големите ранновъзрожденски храмове и може да служи като прототип на църковното строителство през втората половина на ХVІІІ в. Композиционната му схема е трикорабна, като трите кораба са скрити под общ двускатен покрив и липсва горно, базиликално осветление. Олтарната част включва абсидна ниша, остатък от еднокорабния храм, който се издигал на същото място. Покритието е от дърво, като над средния кораб имитира масивен, полуцилиндричен свод, а над страничните има равни тавани. В дъното на наоса се развива емпория под форма на балкон, предназначена за “женска църква”, елемент, възникнал под влияние на османската сакрална архитектура. Стенописната украса е декоративна и обхваща само таваните. Главен архитектурно-художествен елемент е великолепният резбован иконостас, средната част на който датира от 1793 г. и е творба на атонския монах Андон, а страничните крила от 1833 г. са изработени от Атанас Теладур от Самоков.

През ХIХ в., като следствие от политическите събития, борбата за самостоятелност на българската църква се превръща в общонароден проблем, който допринася за духовното обединяване на българите и подтиква необичайното разгръщане на църковното строителство. Тридесетте години на XIX в. са време, когато почти няма селище, в което българското население да не издигне нова църква “над земята” и в нея да не се служи на “български език”. В големите селища със смесено население всяка българска община се стреми да издигне голяма църковна сграда, която да е по-представителна от храмовете на останалите религиозни общности.

Схема за развитието на плана на трикорабната църква по българските земи през ХVІІІ и ХІХ в.

Схема за развитието на обемното решение на трикорабната църква през ХVІІІ и ХІХ в.

“Св. Константин и Елена” в Пловдив, издигната през 1832 г. Една от църквите на “масовото” църковно строителство на 30-те години на ХІХ в. План.

Броят на новопостроените храмове е огромен за времето, но при всички се спазва установеният през предходния век тип на трикорабна църква без куполи. Такива са и трите най-големи църковни сгради, издигнати през този период: “Успение Богородично” в Пазарджик, дело на брациговски майстори, “Успение Богородично” в Елена, построена от майстор Михо от балканското село Болерци, и “Св. Троица” в Банско, чието вътрешно пространство носи подчертано бароков привкус, творба на Велян Огнев и строители от Банско.

Храм “Успение Богородично” в Пазарджик, дело на брациговски майстори, 1837 г. План.

Храмът “Св. Троица” в Банско, дело на строителя и художника Велян Огнев и неговата група. 1835 г. Интериор.

Храмът “Св. Троица” в Банско. План.

Камбанарията на “Св. Троица” в Банско.

Деветнадесети век премахва анонимността на създателите на църковна архитектура и изкуства и имената на Павел Иванович, Никола Фичев, Генчо Кънев, Иван Боянин, Захари Зограф, Христо Димитров, Тома Вишанов и цяла армада от творци се изписват свободно върху каменните стени на храмовете, иконостасите и иконите.

Деветнадесети век е и времето, когато построеният в сърцето на Рила манастир достига върха на своето преуспяване и религиозна слава. Той е безспорно средище на духовността, книжовността и изкуството на цялата народност и играе важна роля в процеса на формирането й като нация. Поколения творци влагат своя труд в сградите на Рилския манастир и го превръщат в паметник на художественото умение на българския народ.

Монашеското братство е основано през X век от отшелника Иван, обявен за светец под името Йоан Рилски. Неговата смърт на 18.08.946 г. е начало на легендарната му слава като закрилник на българския народ.

През ХІV в., когато след няколко преселвания, братството се заселва окончателно в твърдината на струмския протосеваст Хрельо Драговол, построена между реките Друшлявица и Рилска, влиянието на манастира нараства и славата му се разпространява далече извън границите на България. Построяват се нови сгради за нуждите на разрасналото се братство, църквата, издигната по времето на Хрельо, става главна манастирска църква, а в обителта се основават и развиват значителни по творчество книжовна и певческа школи.

Завладяването на българското царство от Османите променя съдбата на манастира. Подир много злощастия след средата на ХVІІІ в. започва усилено строителство и около старата църква и кулата, останала от Хрельовата твърдина, се построяват нови крила с килии за монасите и стаи за многобройните посетители миряни. На 13.01.1833 г. тези крила са унищожени от стихиен пожар, но с всенародна помощ са възстановени в небивало кратки срокове. Ръководители на това огромно за времето си строително дело са трима български първомайстори: Алекси Рилец, майстор Миленко и архитектон Павел от село Кримин, известен строител на църковни сгради, работил преди това заедно със сродниците си в Атон. Работниците били от всички краища на страната, а положеният от тях труд безплатен. Хилядите човешки усилия, мисли, вяра и воля вдъхват на архитектурата онова, което често, без да се замислим, наричаме “дух на Възраждането”. Тя става материален израз на желанието за красота, свобода и самоутвърждаване, което българите от онази епоха са носели в сърцата си. В това, а не в архитектурната форма, се крие магията на тази архитектурна творба, магия, пред която и днес никой не може да остане безразличен. Еманация на целия художествен опит на българите, на дълбоко вкоренената митологичност в отношението им към света, Рилският манастир е образ на цяла една епоха и не случайно е признат за световна културна ценност.

Ситуационен план на Рилския манастир от началото на ХХ в.

Рилски манастир. Общ план.

Централният храм на Рилския манастир, построен през 1835 г. от първомайстор Павел Иванович и посветен на “Рождество Богородично”. Интериорна снимка. Иконостасът е дело на Атанас Теладур и неговия екип и датира от 1844 г.

Център на целия архитектурно-художествен ансамбъл е главната църква “Рождество Богородично”, построена през 30-те години на ХІХ в. на мястото на средновековната църква в средата на манастирския двор. В композиционната схема на сградата са включени средновековни елементи, съчетани с барокови пространствени принципи, осъществено е онова продължение на традицията, което е цел на всяко архитектурно развитие. Като използва създаденото през Средновековието византийско петкуполно ядро, архитектон Павел изгражда ритмувана композиция от три ядра, вкопчани едно в друго по чисто бароков маниер. Обемите се включват един в друг и се получава единно вътрешно пространство с подчертана насоченост, изградено от пространствени групи, пронизани от единен ритъм.

Семантичен център на пространството е централният иконостас, дело на група резбари, които под ръководството на Атанас Теладур създават този величествен иконостас за три години (1839-1842), влагайки в неговата композиция и резбована украса опита на поколения творци на българската школа в резбарското изкуство. Освен него в църквата има четири малки иконостаса, предназначени да носят само по една икона - проскинетарии, резбовани тронове за митрополита и игумена на манастира, столове за видните миряни, украсени с резба и два по-малки иконостаса в двата странични параклиса - този на Св. Николай от север и на Св. Йоан Рилски. Стенописите в наоса и в откритата галерия, която опасва църквата от три страни, са своеобрана художествена галерия на възрожденската църковна стенопис. Те съдържат над 1200 фигурални сцени и безкрайно множество декоративно-орнаментални елементи.

В частта от ансамбъла, включена между стените на манастира, има още четири параклиса, разположени в източното и западното му крила, няколко богато обзаведени гостни стаи, чиято дърворезбена и стенописна украса не отстъпва по пищност на украсата на сакралните пространства. Между тях се откроява стаята, обзаведена с дарения от жителите на Копривщица, чийто резбован таван бележи един от върховете на възрожденското декоративно изкуство.

Дърворезбен таван на стаята за гости от село Копривщица в източното крило на Рилския манастир.

В приземния етаж на северното крило се намира кухнята, в която се е приготвяла храната на стотиците монаси и хилядите посетители на манастира. Висок 22 метров комин, с форма на куха пирамида, изградена от полукръгли арки, пробива височината на всички етажи и отвежда навън дима на гигантското огнище, съдовете върху което са като че ли предназначени за приказни великани.

Манастирският анасамбъл се развива и далече извън стените на манастира, на 7 километра по протежение на река Рилска. Към него спадат: гробищната църква “Въведение Богородично”, метосите “Орлица” и “Пчелина”, скитът “Св. Лука” с две църкви, “Църквата на гроба”, църковната сграда, построена на мястото на първоначалния гроб на Св. Йоан Рилски, и стопанските постройки на манастира, разположени на изток от него.

© Маргарита Коева, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.