БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРА ПРЕЗ ПЕРИОДА XV-XVII В.

Маргарита Коева

web | Въведение в архитектурната теория и история

Краят на четиринадесетото столетие донася най-голямото нещастие за културите на балканските народи и за българската блестяща средновековна култура, чието идейно ядро е източното православие. В продължение на пет века българската народност изминава трудния път на опазване и възраждане на националната си идентичност.

Началото съвпада с разрушаване на твърдините на българските владетели, на дворците и църквите им, на богатите стари манастири, на големите и богати търговски градове. Изчезват българските царе и боляри, дарители на църковното строителство.

Оцеляват само някои от манастирите, отдалечени от военните пътища, които бавно се възстановяват от понесените щети, за да се превърнат в центрове, опазващи духовните ценности - книжовност, език, религия.

Средновековният манастир “Рождество Богородично”, наричан още “Роженски”, в близост до Мелник.

Християнските манастири и храмове са единствените места, в които, чувствайки се под закрилата на Бога, българите получават усещането за съприсъствие със сила, която единствена може да им дари справедливост в несигурния и враждебен свят. Само там те се осъзнават като личности и едновременно с това като част от общност, обединявана от единна вяра. Този огромен прелом в обществената психология, тази коренна промяна в отношението към света и неговите проблеми се извършва много бързо и води след себе си също така значителни промени в културата на българските земи. Той отключва процеса на самоосъзнаване на населението им като една общност. Поставен и в обкръжение от властници, говорещи език, различен от техния, притежаващи права, които те нямат, и фанатични поклонници на вяра, която те не познават и не приемат, българите започват да се осъзнават като общност от българи-християни. Източно-православният храм става духовната твърдина на тези обезправени хора и те отделят всичко, което могат, за да издигнат църква в своето селище или в българската “махала” на заселените с османски преселници големи стари градове. Дарители за изграждане на храмовете са всички миряни с доброволния си труд и материали. Дарители са занаятчийските сдружения, единствените по-заможни български общности, дарители са поклонниците в манастирите, дарители са и оцелелите за известно време след погрома боляри в областите, станали васални на централната власт. Църковните сгради са малки, еднокорабни и скрити всред къщите на селищата или зад стените на манастирите, но старателно украсени със стенописи и резба и твърдо следващи традициите на миналото. Манастирите, които са оцелели през нашествието, опазват своите средновековни църкви, а там, където са били разрушени, ги заместват с нови, малки и скромни еднокорабни сгради. Така еднокорабната църква става основен архитектурно-композиционен тип за периода ХV-ХVІ в.

В Средец, пострадал сериозно от дългата османска обсада, църквите от този тип са няколко. Една от най-ранните между тях е издигната със средства на самарджийския еснаф и е посветена на Св. Великомъченица Параскева (Петка). Запазена до днес, тя е позната под името Св. Петка Самарджийска. Построена е върху средновековни основи и е малка, еднокорабна, масивно изградена и засводена сграда. Изписана в последната четвърт на ХVІ в., като стенописната й украса е неколкократно обновявана.

Енорийски храм “Св. Великомъченица Параскева (Петка)” от ХV в., известен като “Петка Самарджийска” - София.

Доказателство за бързото и повсеместно разпространение на типа, произтичащо от еднаквите условия, които го пораждат, е големият брой еднокорабни църкви, построени през ХV и ХVІ в. Те притежават само малки отлики: в областите около р. Струма са по-високи и имат нещо като арка на западната фасада, подобна на “анти”, в селищата около Дунава абсидите им са със ширината на наоса, някъде имат обширни притвори, но различията са толкова малки, че не позволяват да се говори за метаморфози на основния тип.

Манастирските храмове, строени през този период, също следват установения еднокорабен тип. В многобройните манастири около Средец, наречени по-късно Софийска Света гора, сградите не правят изключение, въпреки богатата си стенописна украса. Така храмът на манастира в Кремиковци, посветен на Св. Георги Победоносец, е еднокорабен, едноабсиден, масивно изграден и засводен, с два последователно прибавени притвора, единият от които днес липсва. Изключително ценните му стенописи датират от 1492 - 1493 година, като ктитори са софийският митрополит Калевит и боляринът Радивой с двете си деца, което доказва, че някои от средновековните титли все още съществуват на Балканите.

Храм “Св. Георги Победоносец” в Кремиковския манастир край София, ХV в.

Храм ”Св. Иоан Кръстител и Св. Йоан Рилски” в Куриловския манастир, ХVІ в.

Една мемориална църква, отбелязваща изключително важното за народността събитие - връщане на мощите на Св. Йоан Рилски от Търновград в Рилския манастир се намира в метоха Орлица, по пътя към манастира. През 1469 г. тук е била построена временна сграда, която да приюти мощите, а през 1478 г. е построена днес съществуващата църква, еднокорабна, едноабсидна и масивно засводена. Още в 1491 г. тя е изцяло стенописвана, а в 1853 г. над входа й Никола Образописец рисува голяма панорама, изобразяваща историческото събитие от ХV в. - процесията на пренасяне на светите мощи.

През периода ХV-ХVІ в. църковната култура придобива освен верските си функции и ролята на пазител на остатъците от блестящата средновековна култура на българската държава. Така културната система на поробената българска народност обединява две културни подсистеми: християнска църковна култура и народна култура, в която са включени елементи, възниквали по различно време през дългия живот на българския етнос, и която, като всяка фолклорна култура, оцелява независимо от историческите катаклизми.

Отношенията между тези две подсистеми и официалната османска култура са много сложни. В протежение на половин хилядолетие те съществуват върху една и съща територия, взаимодействат помежду си и въпреки това остават до голяма степен обособени. Обяснението на този почти невероятен исторически феномен трябва да търсим в характера на имперската система на османите, и във факта, че между владетели и поробени лежи непреодолимата идеологическа граница на верското различие.

Османската империя получава богато наследство от Византия, както в областта на културата, така и в сферата на държавната организация, въпреки религиозните различия. Официалната имперска култура представлява нееднородна смес от византийското наследство, културата на емиратите в Мала Азия, която през ХІ в. е в своя разцвет, донесеното от азиатските държави и племенните групи, покорени от османите, като единственената връзка между тях е техният средновековен характер. Обстоятелството, че елементите на това нееднородно цяло са вече стари и нямат асимилативните способности, присъщи на всеки млад културен организъм, запазва балканските културни общности, които по време на поробването им са вече встъпили в процесите на прехода към Новото време. Това именно им позволява да се обособят като втори, “неофициален пласт”, и да се развиват, макар и бавно, в посока, противоположна на официалната култура. Архитектурата също се разслоява на официална (османска) и народностна (християнска, българска).

Султанското управление се осъществява чрез сложна система на вътрешни зависимости. Османската власт е автократична във военната област, разпределението на земята, фискалната политика. Духовното и отчасти гражданското управление е поверено на система от религиозни общини: гръко-православна (рум-миллети), армено-грегорианска и юдейска (яхуди-миллети). Те имали правата и задължението да събират данъците, да се грижат за просветата, за здравеопазването, за социалните нужди на членовете на своите верски общности, да решават техните имуществени, битови и семейни спорове.

Османците получават богато наследство от архитектурата на Византия. Съчетано с наследеното от малоазийските емирати то ражда през ХVІ в. (половин хилядолетие след основаването на османската държава) официалната османска архитектура, която има свои разновидности в зависимост от това в коя част от огромната империя се изгражда. На Балканите, които са най-близо до столицата, тази архитектура запазва много от чертите на византийското строителство, а също така и от традициите на архитектурата на балканските народи. Тук се утвърждава типът на центрично решената джамия с купол, тук почти не съществуват външни различия между къщите на мюсюлманите и християните, принадлежащи към една и съща икономическа прослойка.

Обществената османска архитектура включва няколко вида сгради. Сакралното строителство обема: джамии, медресета, турбета и мюсюлмански манастири. Сградите на управлението са конаци, мюфтийства и затвори; общественото строителство за граждански нужди се състои от покрити и открити пазари, бани и кервансараи. Между многобройните джамии, строени по българските земи, безспорни архитектурни качества притежават: Джумая джамия в Пловдив, пример за ранния тип на многокуполната джамия, донесен от Изток; Томбул джамия в Шумен, пример за създадения след ХVІ в. тип на централна куполна джамия и Баня баши джамия в София. Запазеният безистен в Ямбол е един от най-хубавите покрити базари на Полуострова, а разрушеният през 30-те години на ХХ в. Куршум хан в Пловдив и кервансараят в Скопие са били еталони за този вид строителство далече извън Полуострова.

“Имарет джамия” в Пловдив, рисунка от края на ХІХ в. на Й. Обербауер.

“Баня баши джамия” в София, рисунка от началото на ХХ в. - Й. Обербауер.

Общ поглед на София - рисунка от края на ХІХ в. на Йосиф Обербауер.

В края на XVII в., белязан от първите сериозни поражения на Империята, се променя макар и нерешително и полвинчато, отношението на имперската власт към безправната маса “рая”, съставена главно от българи. Облекчават се условията на нейното съществуване, за да може да работи по-добре и да захранва изпразващата се държавна хазна. Сега българското население не само “оцелява”, но започва да увеличава своя брой, да си изгражда по-добри къщи, и естествено, да разширява, уголемява и строи нови църкви, главно в селищата.

През погледа на архитектурната и художествената история периодът XV-ХVII в. е време, в което се извършват промени, позволяващи след него да се достигне до обновление на църковното строителство и изкуство, обновление, стъпващо върху съхранената през тези три века историческа памет. Иновацията, характеризираща Българското възраждане, не би била възможна, ако нишката на историческото битие би била прекъсната и ако процесите на осъзнаване обединяващата роля на религията не бяха осъществени. В този смисъл периодът ХV-ХVII в. е “Предистория” на възраждането на българската духовност и на формирането на българската нация. Той е и предистория в развитието на църковната типология, тъй като в малките еднокорабни църкви се появяват елементите, от които възрожденските строители ще изградят композиционните структури на църковните сгради на своето време и с които ще покрият българските земи като демонстрация на осъзнатостта си като единен християнски народ, следващ извечните си религиозни, културни и строителни традиции.

Един манастирски храм, построен в самото начало на ХVІІ в. (1604 г.), прави на пръв поглед изключение от общата линия на развитието. Намира се в манастира “Св. Богородица Петричка” край село Бачково, ползващ се с извънредни привилегии, тъй като е под покровителството на гръцката Патриаршия. Това прави възможно в него да се издигне католикон с особено големи за времето размери и като че необичаен архитектурен облик. Сградата принадлежи към типа кръстокуполни църкви и има голям централен купол, стъпил върху четири колони. Междурамията на кръста са засводени, а на северната и южна стена има полукръгли певници. Куполът стъпва върху висок барабан, прорязан от многобройни прозорци. Обемът на сградата е внушителен тъй като новият строеж е долепен до средновековната църква “Св. Архангели”, храмът е не само по предназначение център на манастира, но и композиционно средоточие на манастирския ансамбъл. Наосът е отделен от олтара със зидан иконостас, върху който по късно е апликиран дърворезбен темплон с композиция, поставяща началото на нова типологична линия за резбованите иконостаси.

Храмът “Успение Богородично” доказва, че средновековните архитектурни и строителни традиции са все още живи и ще бъде необходим само тласъкът на едно социално-икономическо съживяване, за да се превърнат в основа на архитектурното развитие.

Главната църква на манастира “Св. Богородица Петричка” край село Бачково, построена в началото на ХVІІ в., (1604 г.). План.

Главната църква на Бачковския манастир - общ изглед.

Подобно е състоянието и на селищното устройство, въпреки че големите стари градове като Сердика, Тримонциум, Загоре, Търновград и пр. са населени с османлии, дошли в тях по време на “голямото преселение” през ХV и началото на ХVІ в., а българите, живеещи около оживените военни пътища, се изтеглят в трудно достъпните места на планините, където основават нови села, прерастващи по-късно в градчета. Развитието на тези селища с чисто българско население е показателно за тенденциите, които тлеят под пласта на официалното селищно устройство.

Едно селище, оцеляло през няколко исторически периода, съхранявайки ясни следи от всеки от тях, може да служи като пример за разгръщащите се през този и следващите векове градоустройствени процеси. През ХVІІ и ХVІІІ в. то изявява най-ярко съвместяването на средновековни принципи и похвати с новите, буржоазни виждания. Това е Арбанаси, до Търновград. През Средновековието, познато под названието Загоре, то е било място, където знатните жители на българската столица са прекарвали летните месеци, спасявайки се от горещините и задухата в града. Археологическите проучвания проведени при реставрацията на няколко от големите арбанашки възрожденски къщи доказват, че ядрото им е средновековно. Около това каменно ядро през ХVІІ и ХVІІІ в. са прибавени помещения, които отговарят на промените, настъпили в бита и представите за битови удобства на богатите жители на селището.

Съществуват различни мнения за етническата принадлежност на собствениците на тези къщи, които се различават от обичайното жилищно строителство от това време. Според едни автори, те са албанци, преселили се след турските насилия в Албания, според други, - преселници от съседни български селища, но всички са единодушни, че основното население на Арбанаси се състояло от богати търговци, поддържащи връзки с Влашко, Молдова, Мала Азия и други по-далечни страни. Това обяснява луксът, който отличава арбанашките къщи от обичайните жилища в Стара планина. Селището е имало няколко манастира и няколко селищни църкви, явление, което го отличава от българските селища от този период и е типично за средновековието. Днес не всички храмови сгради са запазени, но и това, което е дошло до нас, е несъмнено ценно историческо наследство. Всред запазените църковни сгради се открояват със своите художествени качества четири храма:

Църква “Рождество Христово”. Първоначалната част на сградата, датираща от края на ХVІ в., е масивна, еднокорабна и засводена с полуцилиндричен свод. Към нея по-късно е прибавен обширен притвор, а при едно по-късно преустройство и открита, аркадна нартика от запад и юг. Отворите й след известно време били зазидани и нартиката се превърнала във втори Г-образен притвор, в чиято източна част е оформен параклис, посветен на Св. Йоан Кръстител. Всички помещения са изписани, като стенописите в наоса и притвора са от ХVІ в., а цялостното изписване е завършило през1681 г. Първоначалният иконостас имал датировка 1681 г. Днес съществуващият е от ХVІІІ в.

Имената на зографите са неизвестни, но в отделните изображения ясно личи авторският почерк на цяла група стенописци.

Храм “Рождество Христово” в Арбанаси от края на ХVІ в. или началото на ХVІІ в.

Църква “Свети Архангели Михаил и Гавриил”. Построена вероятно през ХVІІ в. и преустроена в средата на ХVІІІ в. Първоначалната сграда е имала еднокорабен, триконхален наос със сляп купол и обширен притвор. По подобие на църквата “Рождество Христово” по протежение на северната й стена е построена нартика, в която е оформен самостоятелен параклис.

През 1760-1761 г. църквата е изцяло изписана. Главните зографи, работили в нея, са Михаил от Солун и Георги от Букурещ. Иконостасът, съществуващ днес, е от 1813 г.

Църква “Свети Архангели Михаил и Гавриил” в Арбанаси, построена вероятно през ХVІІ в. и преустроена в средата на ХVІІІ в. План.

Църква “Свети Архангели Михаил и Гавриил” в Арбанаси - интериорна снимка.

Църквата “Успение Богородично” е еднокорабна, едноабсидна, с две преддверия и голям параклис, посветен на “Св. Троица”. Построена е вероятно през ХVІІ в., защото стенописите в наоса са от 1600 г., а в женското отделение на църквата от 1603 г. Параклисът е изписан от даскал Коста, даскал Цоню и Герге през 1704 г. Иконостасът е от 1867 г.

Гробищната църква "Св. Атанасий" е еднокорабна с притвор и параклис от южната страна, със самостоятелен притвор. Наосът е изписан през 1667 г. и съхранява едни от най-качествените стенописи, създадени през ХVІІ в. Параклисът е зографисан по-късно (1724-1726) от даскал Цоню и Недю, а притворът през ХІХ в.

© Маргарита Коева, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.