РУСКИ АРХИТЕКТИ, РАБОТИЛИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1879-1912 ГОДИНА

Маргарита Коева

web | Архитектурното наследство...

Историческият период 1878-1912 г., който обхваща началните десетилетия свободен живот на България, e време на ускорен подем във всички области от обществения живот. Архитектурата, която се формира и видоизменя в съответствие с промените в културните традиции, в бита и в обществените структури, като едновременно е в тясна зависимост от развитието на техниката, технологиите и икономическото развитие, отразява най-точно характера на извършващите се промени. Преобразованията, предизвикани от въздействията на заобикалящия новоосвободената държава свят, към който тя бързо и решително се ориентира, намират благоприятна почва в самата страна, подготвена от зародилите се през епохата на Националното възраждане социални, икономически и културни процеси.

Втората половина на ХІХ век донася съществени промени в политическата ситуация на Европа и в ролята на Османската империя в нея. Изменените политически предпоставки подтикват процеса на формиране на българската нация, а освобождаването на другите балкански народи от османско владичество подхранва надеждите на българите за скорошно освобождение. Нарастването на благосъстоянието, разделянето на българското общество на прослойки с различни финансови възможности, движението за национално освобождение, чийто първи етап е извоюването на църковна независимост, насочва стремежите към създаване на архитектура, в която да се въплъщава образът на бъдещето. Този стремеж се осъществява най-рано в храмовото строителство, защото като материален образ на разделителната линия с поробителите-иноверци, православните храмове за християните българи са не само място за молитва, но и паметни знаци на непримиримостта им с робската участ. През цялото протежение на робството, продължило половин хилядолетие, Църквата насочва народните надежди за помощ към единствената свободна православна страна - Русия, което утвърждава образността на руската храмова архитектура като идеал за българите.

Признаването на независимостта на Българската църква поставя началото на нов етап в развитието на храмовата архитектура, единственото монументално строителство на което българите имат право. Ръководителите на църквата, високо просветени духовни водачи, много бързо осъзнават, че бъдещето ще донесе обединяване на църковното и държавното духовно начало и архитектурата на храмовете трябва да изрази това чрез своя език. Най-изтъкнатите строители са призовани да осъществят тази задача. Те създават църковни сгради с един или няколко купола, типове, в които се въплъщава осветената от традицията идея за връзката между божествената и царската власт, идея, която българите пазят в историческата си памет и която в момента се възражда, подтиквана от предусещането за близост на свободното българско царство.

Освобождението, обединяването на по-голямата част от земите, населявани от българи, и създаването на Третото българско царство заемат последните десетилетия на XIX в. Изграждането на суверенната българска държава като европейска и модерна страна се осъществява през първата половина на XX в. Българската църква, ръководена от Екзархията, взема активно участие в тези процеси. Тя е изцяло в синхрон с насоките на държавната власт, поради което често играе ролята на помирител и съдейства за изглаждане на външно-политически сблъсъци. Тази линия на съгласуване на църковното и държавно начало намира своето отражение и в новобългарската храмова архитектура.

Ориентацията към култура от европейски тип, започнала още преди Освобождението, се проявява във всички области на архитектурното творчество. За няколко десетилетия големите български селища се превръщат в градове от средноевропейски тип. В страната идват архитекти и строители от Европа, за да поставят началото на обществено строителство, каквото Османската империя поради своята държавна и социална организация не е познавала, а Българската църква, отговаряйки на народностните нагласи, поканва едни от най-изтъкнатите руски творци в областта на православната архитектура и изкуство да изградят храмове в столицата, във Варна и в село Шипка. Този акт е дълбоко обмислен и свързан с желанието да се овековечат настъпилите съдбоносни промени в живота на българския народ, неговото възвръщане в света на Православието след петвековно подчинение на иноверско управление. Това превръща присъствието на руските архитекти в България след Освобождението и в част от действията на руската политика с прицел далече надхвърлящ конкретния исторически момент.

Непосредственото съприкосновение между руската и българската архитектурни школи обхваща най-общо периода 1878-1920 г., но не протича плавно и равномерно, а с прекъсване от цяло десетилетие, поради настъпилият през 1886 г. политически разрив между двете страни. Първият етап от него е сравнително кратък и подчинен на необходимостта да бъдат издигнати сгради, които да обслужват породените от войната нужди. Акцентът през него пада върху работата на руските топографи, която по-късно ще бъде използвана за основа на градоустройственото развитие на българските селища и пътна мрежа, на изграждането на някои от най-големите болнични сгради в градовете на Княжеството и Източна Румелия и на издигането на паметници за падналите руски воини в местата на най-кървавите боеве. Вторият етап настъпва след възстановяването на дипломатическите отношения между Русия и България, при активното участие на Българската църква, през 1896 г. и признаването на княз Фердинанд за законен суверен.

В руската архитектура от втората половина на ХІХ в. храмовата архитектура бива натоварена с мисията на изразител на народностното, православното и националното начало. В нея намират израз, смесени по странен начин, идеите за имперско величие и демократичните идеи за създаване на славянска общност и взаимна поддръжка между славянските страни. В 90-те години на ХІХ в., като усвоява по специфичен начин проблемите за националната традиция и национално-освободителните движения на южно-славянските народи, църковната архитектура, осъществявана от руски архитекти в тези страни, придобива подчертано мемориални функции. Тази образност намира най-близък отклик в схащанията на българите и желанието им да свържат прекъснатите връзки на своята национална съдба.

Първият руски специалист в областта на православната архитектура поканен да работи в България е одеският архитект Маас¹. Данните за него са откъслечни и непълни². В 1880 г. на арх. Маас е възложена задачата да изготви проект за митрополитски храм във Варна. Това възлагане води предисторията си от посещението на княз Александър Батенберг във Варна, когато окръжният управител изложил желанието на видните варненски граждани в града да се построи храм, посветен на паметта на неотдавна починалата императрица, августейша съпруга на царя Освободител - Мария Александровна. На 22 август 1880 г. бил тържествено положен основният камък.

Няма сведения арх. Маас да е посетил Варна или да се е запознал с промените, които е претърпял представеният от него идеен проект при съобразяването му със заобикалящата среда и терена. Цялата работа за изготвяне на техническите проекти и изграждането на монументалния храм пада върху плещите на първомайстор Генчо Кънев и неговия екип. Строителството започва през 1884 г., като Г. Кънев внася сериозни изменения в първоначалните проектни ескизи, за да съобрази сградата с реалните възможности и съществуващите в страната технологии.³

На 30 август 1886 г. в храма “Успение на Пресвета Богородица” се състояла първата служба. От Русия били получени иконите за иконостаса, а самият иконостас бил изработен от видните майстори-резбари Васил и Филип Филипови по проект на архитект Никола Лазаров. Участие във вътрешната дърворезбена украса взели и Кузман Макариев Блаженов, неговият син Макарий и Нестор Траянов, също много известни майстори на църковна резба от края на века.

Следвайки първоначалния замисъл, църквата има три престола, всеки със самостоятелна абсида. Около централния купол, имащ диаметър 8 м, извисяващ се върху четири мощни стълба, така че се образува гръцки кръст, има четири по-малки купола, които поемат натоварванията и ги разпределят върху стените. Полученото пространство, известно под названието “византийско пространствено ядро”, води началото си от средновековната византийска архитектура, която е обект на сериозни изследвния и източник на вдъхновение за руската школа в храмовата архитектура от това време. Намесата на българския майстор, който заменя малките куполи с балдахинови сводове, намалява “византийския” характер и обединява пространството, приближавайки въздействието му към привичните за българите големи църкви от края на Възраждането. Това въздействие се подсилва от емпорията и от прибавения квадратен притвор, над който се извисява кула - камбанария. Външната архитектура се отличава с плътни, монументални форми и изключително добро изпълнение на каменните облицовки, корнизи и детайли.

Храмът “Успение на Пресвета Богородица” се издига в центъра на обширен площад, близо до градския културно-административен център, едно много сполучливо градоустройствено решение, което и днес, 120 години след издигането на храма, не е изгубило ролята си на организиращо звено в градския организъм.

През 1885-1886 година в София се извършва преустройство на историческата църква “Св. Крал”, митрополитски храм на града. С това преустройство е свързано името на един руски архитект, който остава почти анонимен за българската архитектурна история⁴. В малкото публикации и оскъдните архиви той фигурира като арх. Васильов, един от сътрудниците на арх. И. С. Богомолов, който по същото време работи над проекта на храма-паметник “Св. Александър Невски”. Това, както и факта за съществуващата между двамата близост, потвърждава предположението, че се касае за Леонид Осипович Василиев.⁵

Преустройството на църквата “Св. Крал”, заемаща ключово място в бързо развиващата се българска столица, е подтикнато от желанието да се придаде подчертана представителност на вече съществуващата голяма църковна сграда, построена от брациговския първомайстор Иван Боянин в 1853 г. Възрожденската църква с три купола и две кули-камбанарии над западната част не задоволява представите на софиянци за монументалност и подчертаване на връзките с “исконно-православната” архитектура на Византия, “възраждана” активно от руското направление на историчност в архитектурата, известно под названието “историцизъм”. Резултатите от извършената през 1885-1886 година реконструкция недвусмислено говорят за авторството на руския следовник на историцизма Л. О. Василиев. Неговото доминиращо влияние кара сътрудника му, българският архитект Н. Лазаров, парижки възпитаник, носител на френския вкус към необарока да следва формалните изисквания на “руско-византийския стил”⁶. Два от куполите на възрождеската църква са премахнати и за да се получи външен обем, напомнящ центрична църква с византийско пространствено ядро, около изкуствено уголемения среден купол са прибавени четири малки куполчета, които не съществуват във вътрешното пространство и конструкцията. Външната аркада е разрушена и на мястото й е създаден квадратен притвор, над който е издигната тромава камбанария. Стените са облицовани с ивици от камък и червена тухла, имитиращи римския “опус микстум”.

Вътрешният обем запазил първоначалното си трикорабно деление. Подновена била резбената украса, като големият резбар Антон Станишев изработил монументален резбован иконостас.

В този вид църквата просъществувала до 1925 година, когато била разрушена при атентат и за нейните архитектурни достойнства и недостатъци може да се съди само по запазените архивни снимки и материали.

През 80-те години в Русе няколко руски строители са оставили свои творби, но за съжаление не и своите имена. Те работят по преустройството на две сгради, свързани с миналото на града - синагогата и най-голямата православна църква в Русе по онова време - “Св. Троица”. С възстановяването на иудейския молитвен дом, пострадал сериозно по време на освободителната война, се свързва името на военния руски инженер А. Раимович, докато очевидното руско присъствие в преустройството на възрожденския храм остава засега анонимно.

Храмът “Св. Троица” има дълга строителна история. От 1764 г. до 1880 г. тя е обширна, трикорабна църква с дървена покривна конструкция, хубав резбован иконостас и красиви тавани, въпреки че е вкопана дълбоко под нивото на двора. При преустройството се изгражда монументално стълбище, в притвора и в наоса се оформят два параклиса. Вероятно параклисът в наоса е върху съхранени останки от средновековната църква, съществувала по предание на същото място и вградена във възрожденската сграда. Посветен на Св. Александър Невски, параклисът има мраморен иконостас, изпълнен от Е. Д. Лицидас от Пирея, а иконите на него са дело на живописци от Троицко-Сергеевската лавра в Москва.

В двора на храма е издигната свободно стояща камбанария напълно в духа на “руския стил” от края на века, с присъщото му смесване на стилови форми от руската народна и византийската средновековна архитектура.

Мемориалният храм на Шипка е свързан с имената на четирима руски архитекти⁷. На първо място с архитекта-проектант А. О. Томишко, спечелил всеросийския конкурс за издигане на храм-паметник, посветен на паметта на руските воини, паднали в кървавите боеве за връх Шипка. Заедно с него в изграждането на храма взели участие Р. Р. Марфельд, проф. А. Н. Померанцев, който в 1896 станал ръководител на строежа, неговият помощник А. Н. Смирнов, и арх. А. Ю. Янг, който изработил паметните плочи с имената на загиналите, иконостаса и майоликовите орнаменти. Майсторите на петербургската фабрика на Амбросимов позлатили купола и шатровидния завършек на камбанарията.

Антоний Осипович Томишко (1850-1900) е роден в Пардубице, Чехия, но случайно попаднал в Русия, приема през 1875 г. руско поданство, след като още в 1870 г. постъпва в Петербургската художествена академия, която завършва с отличие и получава стипендия за чужбина. В 1879 г. за блестящо представяне по време на задграничната си командировка получава званието “академичен архитект”, а една година по-късно е избран за професор. След реорганизацията на Академията става ръководител на архитектурно ателие, а от 1897 до 1898 г. е ректор на Висшето художествено училище. Първата половина на 80-те години съвпада е най-интензивния период от творческия му живот, когато проектира редица представителни обекти и участва в отговорни конкурси.⁸

Два от тези конкурси, спечелени от А. О. Томишко, са за обекти в България: за проекта за паметник в София на руските медицински работници, загинали в освободителната война (известен днес като Докторския паметник), и за храма-паметник, посветен на паметта на загиналите в боевете на връх Шипка. Във връзка със строителството на храма той идва в България.

Строителната история на храма обхваща две десетилетия и той бива осветен едва на 15.ІХ.1902 г., когато Томишко вече не е между живите⁹. В нея участва активно Р. Р. Марфельд, архитект със значително по-голям опит в строителството от А. О. Томишко. Възпитаник на Петербургската художествена академия, той получава през 1894 г. званието “академичен архитект”. Работи като архитект в Академията на науките и в промишлените училища на Министерството на просветата, като основната му дейност е в областта на проектиране на църковни сгради и строителство на големи обществени здания с различни функции.¹⁰

Дейността на арх. А. Ю. Янг, била свързана главно с изготвянето на художествени предмети и архитектурни детайли в работилниците му в Украйна. Там бил изработен и иконостасът за храма на Шипка, по проект на проф. А. Н. Померанцев. Пак там били изработени и майоликовите орнаменти за неговата украса.

Замислен от А. О. Томишко като подражание на руските църкви от ХVІІ в., храмът е издържан напълно в стилистиката на “руската древност”, така популярна през 80-те години на ХІХ в. в Русия. Той има централно, почти кубично ядро, над което се извисяват централният купол, заобиколен от четири по-малки купола, които не участват във вътрешното пространство. Дълъг, двуетажен притвор свързва това ядро с камбанария висока 41,44 м, богато украсена с многобройни арки, колони, майолика и позлата.

Имащият мемориално предназначение храм великолепно изпълнява своята роля. Неговите позлатени луковични куполи се открояват върху зелените склонове на величествената планина и се виждат отдалече. Тъмно зеленият фон позволява червено-златистото тяло на църквата да се открои и да звучи по-скоро като творба на декоративната скулптура, отколкото на архитектурата.

Също толкова декоративен е характерът и на църквата, посветена на Св. Николай, издигната в София за нуждите на миряните, спазващи обрядите на Руската православна църква. Разположена в централната част на столицата, върху терен, собственост на Руското посолство, църковната сграда участва в оформлението на главния булевард на града. Тя не е голяма и напомня повече произведение на декоративната скулптура, отколкото творба на архитектурата. Основното ядро се състои от висок деветнадесет метра, шатровиден купол, стъпил върху малка квадратна основа, уширена от две дълбоки странични ниши, в източната от които се помества олтарът. Осветлението е оскъдно. Под основния етаж има втори, полуподземен, предназначен за крипта, с осигурен самостоятелен достъп отвън.

Строителството започва скоро след края на руско-турската война, но завършва едва през 1912 г. Авторството на храма е неизяснено и се приписва на няколко от изтъкнатите руски архитекти. Според автора на една статия, публикувана в списание “Изкуство” през 1899 г., той е дело на проф. А. Н. Померанцев. По-късно публицистите приписват авторството на арх. А. С. Томишко, а в КИБА, издание на БАН, като автор на проекта се посочва арх. М. Т. Преображенски, за който е достоверно известно, че е участвал в преработката на първоначалния проект. Споменава се и името на А. Н. Смирнов, но без да се посочва степентта на неговото участие.

За разлика от авторството на архитектите, това на групата от 12 художници, изпълнители на стенописната украса, е добре документирано. Ръководител на групата е Василий Тимофеевич Перминов, участник в изписването на храма-паметник “Св. Александър Невски”. Стенописите са покривали изцяло стените на наоса, на параклисите и на покритото централно стълбище. След Втората световна война, която е нанесла сериозни поражения на сградата, те са били възстановени и допълнени от Михаил Миронович Малецкий.

Историческите условия, променената карта на Югоизточна Европа превръщат България в аванпост на Православието спрямо Мюсюлманския изток. Знак за това е трябвало да бъде изграждането на най-големия храм на Балканите, посветен на светеца-покровител на руския император Александър II - св. Александър Невски в София¹¹. Историята обаче решава друго и през времето на неговото строителство, продължило почти половин век, в него като че се вграждат всички събития, които изживява българският народ през началния период на своя свободен живот: политическите борби след Освобождението, смяната на много правителства с различна външна политика, Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война¹². Днес монументалният храм е паметник на българската история, паметник, издигнат в чест на подвига и саможертвата на всички паднали за свободата на България, знайни и незнайни руси, българи и други чужденци, направили чрез делата си възможно нейното Освобождение.¹³

Идеята за изграждането на паметник на освобождението се ражда спонтанно на 10 февруари 1879 година при откриване на Учредителното народно събрание и е изразена от Петко Каравелов с думите: “тъй като нямаме никакъв паметник на освобождението си да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанлъ тепе¹⁴, който храм да се посвети на Александър Невски - руски светец и герой.“ През 1881 г. княз Александър Батенберг се обръща към народа с прокламация, с което се слага начало на събиране на дарения за изграждането на храма, който обаче ще се издигне в новата столица - София, а не в старопрестолния град Велико Търново. Мястото за него князът определя там, където се е считало, че трябва да бъде издигнат бъдещият княжески дворец. Съображението за това е, храмът да бъде в близост до старинната църква “Св. София”, едно съображение, което говори за зрялостта на историческото мислене на княза и неговите съветници. Учредява се комисия за надзор и организация на построяването на храма и година по-късно бива положен основният му камък (19 февруари 1882). Към Комисията се създава и Комитет, чиято главна задача е да организира събирането на средства за изграждане на храма-паметник. Оттук нататък следва дългата и понякога мъчителна история на строителството, изследвана и описана подробно от проф. Румяна Радкова в книгата “Храм-паметник Св. Александър Невски”. В нея се преплитат събития от политическия живот, вътрешни противопоставяния и банални сметки, поради което храмът е осветен едва на 14.ІХ.1924 г.

Първоначално за проектант на монументалната сграда е поканен московският архитект И. С. Богомолов, който представя своя проект в 1885 г. Едно десетилетие по-късно плановото задание е променено, обемът уголемен чувствително и проектът на И. С. Богомолов отхвърлен като неотговарящ на новите условия. Проектирането е възложено на видния петербургски професор в Художествената академия А. Н. Померанцев.

Александър Никанорович Померанцев (1848-1918) е роден в Москва. Получава висше образование в Петербургската художествена академия, която завършва със златен медал и стипендия за чужина. Прекарва годините от 1879 до 1887 във Франция, Швейцария и Италия, където има възможност да проектира и строи. В Палермо създава “Капелла Паладиана” в духа на нормано-сицилианската аритектура. Получава званието “академичен архитект” и скоро след това става професор в Художествената академия в Петербург. От 1889 до 1899 г. е ректор на Академията. През 1894-1896 г. строи “Верхние торговые ряды” в Москва, уникално за времето си здание, в което се съчетават “руският стил” с най-новите металически конструкции. Плановата схема е също модерна, свидетелство за което е фактът, че и днес обектът остава център на търговията в централната част на Древна Москва. Строи и павилиони и халета в Нижни Новгород и участва в оформлението на площите и сградите на Нижни-Новгородския панаир, известен в цял свят. В църковните сгради, които проектира и строи, той спазва традиционните правила на Православието, като ги съчетава умело с модерното за началото на ХХ век пространствено мислене.¹⁵

Професор А. Н. Померанцев смело преустройва кръстовидния план, предложен от неговия предшественик, в своеобразна централна композиция. Централно ядро на композицията е големият полусферичен купол, извисяващ се над четири масивни стълба. Необходимата за православен храм “насоченост” на главната ос архитектът постига чрез вмъкването на допълнително пространство между наоса и овалния притвор. Постигнатото пространствено решение е пластично и обединяващо различните подразделения, необходими за извършване на богослужението. Овалните форми водят погледа на посетителя по закръглените линии на полукуполите, разгъват пред него цялото богатство на трите иконостаса, карат го да се съсредоточи върху светите двери на централния от тях - семантичен център на църковното пространство. Висококачествените и скъпи материали, от които са изпълнени с голямо майсторство архитектурните елементи и детайли, съвършено изработените мазилки и облицовки, изкусната резба върху камък са до голяма степен средствата, чрез които архитектът претворява в материал идеята си за монументален храм и създава по този начин паметник както на историческите събития, така и на творческото архитектурно-строително и художествено умение на времето. Обилието от скъпи мозайки, стенописи, колони, полуколони, балюстри и корнизи от сиенски и карарски мрамор, оникс, алабастър и бронз подчертава монументалността му, без да потиска с прекалено претрупване, подсилвайки чувството на мощно величие и покой, които пространството излъчва.

Стенописите, покриващи стените и засводяванията, се подчиняват на общата идея и с колорита и “академизма” си допринасят за тържествеността и вътрешната хармония на пространството. Съзнателно търсената живописност на украсата насочва към спомени за живописната българска средновековна архитектура от ХІV столетие. Това се възприема като водеща идея от българските архитекти и художници, които през този период се стремят да открият архитектурно-художествен еквивалент на “националното” и се насочват именно към романтичното му тълкуване, за което решението на монументалния храм е много убедителен пример.

Външното обемно решение обаче не притежава хармоничната сила на интериора. В него отчасти е изгубена мярката между основна форма и украса и обилието от полукуполи и сегментни сводове създават впечатление за претрупаност на общата форма, от което монументалността на постройката се запазва само благодарение на нейната големина.

Градоустройственото решение, включването на храма в основната композиционна мрежа на града, великолепно замисленият и изпълнен площад около него, дело на български архитекти, допринасят за въздействието на огромния обем и приглушават някои от неговите дефекти.

Разположен на една от най-високите точки на столичния силует, храмът-паметник увенчава града с блестящата позлата на куполите си и високата 53 метра камбанария като архитектурен манифест на независимостта на страната и непоклатимостта на Православието.

Мечтаното сливане на духовното и държавното начало получава своя архитектурно-материален израз в творбите на създателите на новобългарската православна архитектура и до края на Третото българско царство водещите идеи в църковното строителство ще бъдат онези, които строителите на нова, съвременна България са създали. Не малък принос за пораждането и оформяването на тези идеи имат и руските архитекти, работили в България през периода на начално съзидание на новопоявилата се европейска страна.

Между обществените сгради, създадени от руски архитекти, се откроява сградата на “Държавното рисувално училище” (днес Национална художествена академия). През 1905 г. по настояване на министъра на просвещението, големият български учен д-р Иван Шишманов, бил определен парцелът, на който да бъде построено Училището. Той граничел на изток с оформящия се площад пред храма-паметник “Св. Александър Невски”, а на запад с градината, в която бил издигнат паметник на руските военни медици, наричан от софиянци “Докторски паметник”. Изборът на мястото показва какво значение придава официалната българската общественост на Рисувалното училище, построено редом с Държавната печатница в най-представителната част на столицата. Автори на проекта са двамата помощници на А. Н. Померанцев: А. Н. Смирнов и А. А. Яковлев, въпреки че чертежите са подписани само от А. Н. Смирнов.

Проектът носи белезите на неокласическа композиция въпреки обилната украса на фасадите, която може да се определи като “византийско-мавританска”, т.е. той е напълно в духа на времето, наситено с еклектика. Главната фасада е западната, решена симетрично с малък купол в централната ос. Заедно с прекалено представителната фасада на Държавната печатница тя е замислена да оформя тържествената източна рамка на храмовия площад. Две надлъжни крила и по-ниска от тях аркада затварят обширен вътрешен двор.

Схемата на застройката е коридорна, в по-голямата си част едностранна. Вътрешното разпределение отговаря на нуждите на учебно заведение за изкуствата и фактът, че изпълнява своите функции и до днес, потвърждава неговата функционалност.¹⁶

Освен ценните в художествено отношение големи обекти, руските архитекти проектират и жилищни сгради, най-често в сътрудничество с български строители и архитекти. Сведенията за тяхното авторство обаче са най-често “по спомени на съвременниците” и не могат да се приемат за достоверни.

Една сграда, която без съмнение е дело на руски архитекти¹⁷, е Руското посолство в София. Построена върху терен, дарен за нуждите на Временното руско управление, тя образува, заедно с църквата “ Св. Николай” и сградата на Руското консулство, добре планиран и изпълнен ансамбъл в сърцето на столицата. По думите на италианския журналист Вико Монтеганца “Зданието, в което се помещава руското агентство, без съмнение е най-красивото и елегантно здание в София, след Княжеския дворец”. Тъй като книгата му за България е посветена на посещението, което е осъществил през 1886 г., можем да сме сигурни, че сградата на “Агентството” е била вече завършена. В близост до нея имало и редица жилищни сгради, обитавани от руснаци и наричани от софианци “руски домове”. От тях няма запазени и единственото, което можем да предполагаме е, че са били строени след Освобождението и вероятно от руските архитекти, работещи в София.

Към влиянието на руската архитектура върху масовото строителство в новоосвободена България можем да причислим и многобройните кули-камбанарии, издигани в цялата страна към църквите, съществуващи от епохата на Възраждането. Голяма част от тях напомнят извънредно много на класическите петербургски камбанарии от епохата на руския барок и класицизъм. Строени са по типови проекти, получавани от Българската църква директно от Русия.

Времето, което руските архитекти прекарват в България, е кратко, то обхваща едва около две десетилетия, но съвпада с един от най-интензивните периоди от живота на страната. Точно през тези десетилетия българската култура осъществява “ускореното” развитие, което е неин отличителен белег през историческото й съществуване. Затова и краткият непосредствен досег с руската архитектурна школа не се изразява в просто копиране, а поражда много по-дълбоки архитектурно-художествени процеси на равностойно взаимодействие. Въпреки че са възпитаници на западни висши училища, първите български архитекти и академично подготвени художници търсят пътища към национална самоидентификация в своето творчество. Те успяват да съвместят стремежа за възраждане на историческото и национално начало, заложен в идейната основа на руския “архитектурен историзъм”, т.н. “руски стил” с авангардните виждания на “сецесиона” и да сътворят феномен, възможен само в България, и то само в момента, когато се освобождава потисканата пет века интелектуална енергия на нацията. Този феномен, подхранен от докосването до руската архитектура от края на ХІХ и началото на ХХ век чрез творчеството на няколко от видните представители на руската школа, е “Българският национално-романтичен сецесион”. Или, освен материалните паметници, създадени от руските творци, особена значимост имат, макар и да не са така очебийни, донесените от тях идеи, които се включват по своеобразен начин в архитектурно-художественото развитие на България.

БЕЛЕЖКИ:

1. Според изследванията на Евгения Кириченко може да се приеме с определена сигурност, че това е Василий Фьодорович Маас, завършил Петербургската художествена академия през 1865 г. със сребърен медал. От 1867 г. работи в южното управление на Одеския военен окръг. За четири години разработва множество проекти, между които и проекти на различни по големина храмове. [обратно]

2. Изследванията на Е. И. Кириченко са ми познати само в ръкопис, подготвен за съвместно издание по темата. Използвам случая да й благодаря за даденото любезно разрешение да се позовавам при нужда на тях.

Данни за дейността на В. Ф. Маас има и в дисертацията на В. И. Тимофеенко (1968). [обратно]

3. Историята на строителството на катедралния храм във Варна е позната най-вече от записките на Дапко Устагенчов, син на строителя на храма Генчо Кънев, където е участвал и самият той в изпълнението като чертожник. [обратно]

4. Имаме сериозни основания да приемем, че се касае за Леонид Осипович Василиев, роден в Москва през 1858 г., получил първоначално архитектурно образование в московското училище по живопис, скулптура и строителство, а висше в Петербургската художествена академия, която завършил със златен медал и получил право на четиригодишна стипендия в чужбина. Неговото блестящо представяне по време на работата му там дава основание, след завръщането му в Русия, Петербургската академия да му присъди званието “академичен архитект”. В Москва Л. О. Василиев преподава в училището за живопис, скулптура и строителство, с което е свързан и акад. арх. И. С. Богомолов. [обратно]

5. Е. Кириченко счита, че Л. О. Василиев е работил и върху първоначалния проект на храма-паметник “Св. Ал. Невски”. Тя уточнява самоличността на Василиев въз основа на данни от личните архиви на редица руски архитекти, които носят същата фамилия. [обратно]

6. Никола Лазаров (1872-1942 г.) завършил архитектура в Париж в 1893 г. След завръщането си участвал в строителството на Варненската катедрала и сътрудничил на Л. О. Василиев при реконструкцията на църквата “Св. Крал”, посветена по-късно на “Св. Неделя” в София. По-късната му много активна творческа работа е предимно в областта на гражданските обществени сгради. [обратно]

7. Данните за строителството на храма-паметник на Шипка са по материалите на ЦГИА - СССР, ф. 819 - Комитет по постройке храма на Шипке, Оп. І, 1880-1903, 154 ед. хр., по-точно: в арх. ед. № 8, 17, 21, 47, 49, 100, 105, 110, 119, 124, 138, 152.

Обявеният в началото на 1881 г. конкурс, под названието: "Конкурс за проект на православен храм в подножието на Балкана", бил журиран от изтъкнати специалисти в храмовото строителство и изкуство. В състава на журито влизали: Р. Б. Бернгард, Р. А. Йодике, Э. И. Жибер, А. И. Резанов. (Томишко 1889: 83-84). [обратно]

8. А. О. Томишко печели първи премии и в конкурсите:

а) За най-добър проект за храм-паметник на мястото, където бил смъртно ранен Александър ІІ (наричан в България цар Освободител);

б) Морската църква в Кронщад, замислена като паметник на Петър І;

в) банка в Ельц;

г) градски театър в Нижни Новгород.

Построените по-значителни сгради по проекти на А. О. Томишко са т.нар. “Долен дворец” в Александрия под Петерхов, зданието на Института за слепи в Петербург, затвори в различни градове на Русия. [обратно]

9. На освещаването на храма “Рождество Христово” присъствали старозагорският митрополит Методий, руският презвитер Желябовский и главният инициатор за издигането му, граф Игнатиев, както и останали живи участници в паметните боеве на Шипка. Части от българската армия възпроизвели хода на сражението. [обратно]

10. По проекти на арх. Марфельд били построени храмовете в Баку, Батуми, мемориалната църква на станцията Борки, където царското семейство се спасило при железопътна катастрофа, храмът в Поти - първият изцяло изграден от железобетон храм в Русия. Проектирал и строил много технически и занаятчийски училища. Тъй като най-често сградите били облицовани с тухла, се говорело за “тухления стил на Марфельд”. Най-известни всред тях са комплексът на Технологичния институт в Томск (1887-1900), Електротехническият институт в Петербург (проект от 1899 г.) и типовият проект за занаятчийско училище. [обратно]

11. Наследникът на трагично загиналия Александър ІІ (1818-1881), Александър ІІІ (1854-1894), известен със стремежите си да върне Русия към нейните исконно руски православни традиции и да утвърди руската слава на местата, където неговите предци и баща му са воювали, е инициатор за строителството на величествени храмове в тези исторически места. Между тях са православните храмове в Санкт Петербург, Петерхоф, Гатчино, Варшава, Копенхаген, Виена, Сан-Стефано, Севастопол, Новоросийск, Ревел (Талин), Киев, Глухово. Може лесно да се забележи, че те се намират в точките, където православието граничи с “иноверски” територии - католицизма или мюсюлманството. Подобна идея трябвало да изрази чрез своя проект и първият проектант на храма И. С. Богомолов. По-късният развой на нещата обаче придава друг характер на монументалния паметник. [обратно]

12. Запазените ръкописи на Л. Каравелов под надслов “Монография на храма-паметник “Александър Невски в София” в два тома, първият от които е документален справочник, а вторият приложение на документи, са най-ценният източник за строителната история на храма. Те се съхраняват в Църковно-историческия институт при Българската патриаршия под номер 1527 (а, б). Същата стойност по отношение изписването на храма-паметник имат ръкописите на автора: “Справочник за живопистта на Патриаршеската катедрала, ставропигиалния храм “Св. Александър Невски” и “История на живописта на храма-паметник “Александър Невски”, предадени в библиотеката на храма. [обратно]

13. През 1963 г. Драгия Грънчаров предава на НБКМ ръкопис “Изграждане сградата на храма-паметник “Св. Александър Невски”, съдържащ някои от документите на Строителната комисия на храма (БИА, ед. пост. 8/1963). [обратно]

14. Чанлъ тепе се е наричал укрепеният хълм, сърцето на средновековния Търновград. Днес той носи названието Царевец. [обратно]

15. Когато през 1904 г. А. Н. Померанцев подписва договор за изграждането на храма-паметник, той включва клауза, която му дава право да избира сам помощниците си. За свои пълномощници в България той назначава Александър Николаевич Смирнов и Александър Александрович Яковлев. И двамата са родени в Петербург, завършили са Художествената академия, ректор на която е А. Н. Померанцев, и почти по едно и също време идват в България. А. Н. Смирнов е архитект със солидни познания в областта на техниката и строителните технологии, а А. А. Яковлев, по думите на Драгия Грънчаров е “истински художник”. [обратно]

16. Разрушена през бомбардировките над София през Втората световна война, тя днес не съществува. Силно преустроени са и страничните крила на сградата, също понесли щети през войната, а аркадата не е била построена, поради липса на средства. [обратно]

17. Михаил Тимофеевич Преображенски (...-1931) завършва Художествената академия със златен медал, благодарение на което четири години работи в чужбина като стипендиант. След завръщането си получава званието “академичен архитект” и преподавателско место в Академията. Успоредно с това е архитект на Светия синод и създава албум с типови проекти за църковни сгради. В творческия си път той съчетава историко-художествена и теоретична дейност, главно в областта на сакралната архитектура, и утилитарна - проектиране и строителство на училищни сгради. В България М. Т. Преображенский участва в строителството на сградата на руското посолство, в преработката на проекта на Руската църква, в изграждането на храма-паметник на Шипка. В Русия през време на дългата си творческа практика той проектира Московската градска дума, сгради в Ревел (Талин), търговски комплекс в Москва (Заиконноспаских торговых рядов) и пр. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Белковски 1937: Белковски, А. Украсата на храма "Св. Александър Невски". // Сердика, I, 1937, 5-7.

Богомолов 1896-1897: Богомолов, А. Храм "Св. Александър Невский". Памятник за освобождението на България. // СпБИАД, 4, 1896-1897, с. 40.

Булгаков 1994: Булгаков, С. Православието. Очерци върху учението на Православната Църква. София, 1994.

Бычков 1977: Бычков, В. Византийская эстетика. Москва, 1977.

Голубинский 1871: Голубинский, Е. Краткiй очерк исторiи православных церквей. Болгарской, Сербской и Румынской (молдовалашской). Москва, 1871.

Кириченко 1978: Кириченко, Е. И. Руская архитектура 1830-1910-х годов. Москва, 1978.

Киселинчев 1937: Киселинчев, Л. Цар Фердинанд и довършването на храма "Св. Александър Невски". // Сердика, I, 1937, № 1, 3-4.

Коева 1976: Коева, М. Традиция и нови моменти в българската архитектура след Освобождението. // Из историята на българското изобразително изкуство. София, 1976, 106-163.

Коева 1978: Коева, М. Архитектурата на обществените сгради у нас след Освобождението. // Архитектура, ХХV, 1978, № 7.

Коева 1982: Коева, М. Архитектурата на България през периода 1878-1920. // Българската архитектура през вековете. София, 1982, с. 209.

Коева 1988: Коева, М. Национално-романтичното направление в българската архитектура в началото на ХХ век. Същност и причини за неговото пораждане. // Архитектура, 1988, № 3, 24-30.

Кондаковъ б.м.г.: Кондаковъ, Н. Византийские церкви и памятники Консатантинополя. Б.м.г. VI, 2229, с. 48, с ил.

Кондаковъ 1902: Кондаковъ, Н. Памятники християнского искусства на Афоне. С.-Петербург: Имп. акад. наук, 1902, II, 312, с ил.

Кондаковъ 1904: Кондаковъ, Н. Македонiя. Археологическое путешествiе. С.-Петерсбург: Изд. отд. русского языка и слов. Имп. акад. наук, 1904.

Мавродинов 1955: Мавродинов, Н. Византийската архитектура. София, 1955.

Миятев 1965: Миятев, К. Архитектурата в Средновековна България. София, 1965.

Паскалева 1986: Паскалева, К. Храм-паметник "Александър Невски". София, 1986.

Покровский 1916: Покровский, Н. В. Памятники християнской архитектуры, особенно византийские и русские. С.-Петербург, 1916.

Покровский 1916: Покровский, Н. В. Церковная архитектура в связи с историю християнского искусства. Петроградъ, 1916.

Радкова 1999: Радкова, Р. Храм-паметник "Св. Александър Невски". София, 1999.

Ставропигален 1924: Ставропигален храм-паметник "Св. Александър Невски". София: Св. Синод, 1924.

Тимофеенко 1968: Тимофеенко, В. И. Архитектурно-градостроительное развитие Одессы с конца ХVІІІ века до 1917 г. Ленинград, 1968.

Толстой, Кондаков 1890: Толстой, И., Кондаков, Н. П. Русскiя древности. Т. I-VI. С.-Петербург, 1890.

Томишко 1889: Томишко, А. Православный храм у подножия Балкан. Зодчий, 1889, вып. VІ, 83-84.

Торньов 1899: Торньов, А. По черковостроенето в българската столица. // СпБИАД, IV, № 8-9-10, 1899, 166-169.

Торньов 1898: Торньов, А. Нещо за черковостроенето в столицата. // СпБИАД, III, № 8-9-10, 1898, 184-185.

Юбилейна 1928: Юбилейна книга на град София. 1878-1928. София, 1928.

Choisy 1903: Choisy, A. Histoire de l’architecture. Vol. I, II. Paris, 1903.

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2003
Маргарита Коева. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012