Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОПАЗВАНЕ НА АРХИТЕКТУРНОТО НАСЛЕДСТВО - ОТГОВОРНОСТ ПРЕД БЪДЕЩЕТО

Маргарита Коева

web | Архитектурното наследство...

Предлаганната статия има за цел да аргументира необходимостта от създаване на нова интердисциплинарна специалност - "Опазване на архитектурното наследство", която да бъде включена в бъдеще в програмите на онези висши учебни заведения, които разполагат с преподаватели по основните дисциплини на специалността. В нея не се предлага готов проект за подобна специалност, а само се излагат основните доводи в защита на идеята за необходимостта от изработване на такъв проект. Според авторката негови автори трябва да бъдат специалисти от различни области, имащи пряко отношение към опазването на обектите на архитектурно-историческото наследство. В този смисъл статията има дискусионен характер и авторката ще бъде благодарна на всяко изразено мнение независимо дали съвпада то с нейните собствени убеждения.

Необходимостта от познание на миналото се корени както в дълбинните пластове на индивидуалното съзнание, така и в съзнанието на обособените социални общности. Породена от стремежа към определяне на собствената си същност и на мястото, което заемат всред другите общности, тя съпътствува развитието на човешката цивилизация от най-древни времена. Значима следа във времето са оставили само онези народи, които са възприемали осмислянето на връзката между минало, настоящето и бъдещето като необходимост при определяне насоките на своето развитие.

Проблемите, свързани с опознаване на историческото битие, са най-остри във времена, когато се променя ценностната система и когато вътрешното равновесие на всички, засегнати от тази промяна, е силно разклатено. Потребността от самоидентификация - личностна, народностна и национална - е така изострена, че често поражда невярното убеждение, че всички средства са добри - невярна писана история, неотговарящи на истината "обновени" паметници, подмяна на оригиналите с лоши копия и пр., стига само да вдъхват увереност, че "сме били и ще пребъдем". И като че ли дори най-мъдрите не си дават сметка, че самочувствието, изградено върху фалшива основа, може да се стопи за миг и тогава кризата е ужасна и последиците й - непредвидими. Истината е като скалата от евангелската притча, каменната основа, върху която благоразумният мъж съгражда своята къща: "и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък" (Мат. 7: 24-25). И дори дадена историческа истина днес да не ни харесва, тя е здравата основа, върху която може да се изгради подобаващо бъдеще и да се подхрани вечно живият и животворен процес на развитие.

Проникването в историята всъщност е реконструкция на една вече несъществуваща реалност. То до определена степен е продиктувано от потребностите на времето, през което се "пише" историята. Всеки историк реконструира историята според собственото си разбиране и познания за отминалото време, като в най-добрия случай се стреми да бъде обективен, да се позовава на документи, създадени през времето, което изследва и да не бъде под влияние на възприетите от неговата съвременност мнения за историческите процеси и събития. Най-често, за съжаление, обаче "историята се пише от победителите", тоест в нея се проектират тълкувания, породени от конюнктурни съображения, в преобладаващата си част - идеологически, политически или политико-икономически.

За да бъде опознато историческото битие с приблизително достъпна висока степен на истинност, не са достатъчни само писмените свидетелства за него. Необходимо е да се " разчетат" и материалните паметни знаци на миналото, за да може с относителна сигурност да се възстанови онова, което ги е създало, тоест историческият процес. Приближаването към истината изисква да се използват всички източници, от които може да се извлече познание за отминалото време и за процесите, които са протичали през определени етапи от него, да се прецени то от различни зрителни ъгли, за да бъде неговата реконструкция колкото е възможно по-пълна и познанието, извлечено от нея, по-вярно. Един от най-богатите "материални" източници е архитектурата, защото се формира от културното поле и се видоизменя вследствие на промените в културните традиции, в обществените структури, в бита, а развитието й е свързано с развитието на техниката и технологиите и, разбира се, понеже тя е най-скъпото изкуство, с икономическото развитие. В определен смисъл тя е едновременно резултат и родител на цивилизацията, тъй като през всички периоди от развитието на човечеството архитектурата е придружавала и подпомагала процесите на неговото съзнателно развитие. Даже физическото оцеляване на човешките общности е невъзможно извън изкуствено изгражданата среда, създаването на която е цел и задача на архитектурното творчество. При това, от момента на раждането си до смъртния си час, "цивилизованият човек" се намира под "облъчването" на архитектурната среда, което за разлика от въздействието на другите изкуства не му оставя почти никакво право на изборност. Средата не само осигурява условия за физическо съществуване, но и дискретно, обаче непрекъснато, насочва начина на живот, определя социални граници, поставя забрани, внушава глобални идеи. По своята същност тази изкуствено създавана реалност е система от знаци, система за комуникация или според определението, възприето от семиотиката: "...е изкуството да се строи с предварителен план не просто за да се създаде подслон, а за да се пренесе значение." И именно тези функции превръщат архитектурното наследство, което е едновременно част от духовната и материалната култура на човечеството, в неимоверно богат и незаменим, поради своята обективност, източник на познания за историческото му битие.

Днес във всички страни с интензивно културно развитие процесът на проникване в миналото, натрупване и осмисляне на историческия опит се реализира в два успоредни потока. Първият има за цел изучаване на процесите, формирали историческата реалност, а вторият - опазване на наследените от миналото паметни знаци, които да бъдат предадени на бъдещето. Стремежът е общ и това създава много допирни точки и изисква непрекъснат обмен на идеи между двете страни на изследователския процес, но всяка от тях има и специфични методологически, практически и творчески задачи.

Организираща ос на историческия ход е културно-историческата традиция - връзката между еволюционни натрупвания и новаторски идеи, от която архитектурната традиция е съществена част. Предназначението на дейността, наричана "опазване", е да осигурява архитектурно-историческото наследство да бъде предавано на бъдещите поколения в неговата цялост и истинност и чрез това да подпомага и подхранва процесите на културното развитие, за което приемствеността е първостепенна необходимост.

Катастрофите, донесени от две световни войни, и непознатото по своята бързина и обхват смесване на раси, народности и култури, характерно за двадесети век, насочиха мисленето към задълбочено преоткриване на миналото, към преосмисляне на свидетелствата за относителната непреходност на човешкото творчество - паметниците на културата. Роди се "културното поклонничество", това пътуване към "изгубеното време", което увлече хиляди туристи в непознати или по-точно непопулярни до тогава културни ареали. Цивилизацията усвои нови духовни и материални територии.

Каменните свидетелства на културите от миналото вече не само омайват съвременниците с красотата на блестящите архитектурни постижения на древните цивилизации. Те пораждат желание за запознаване с най-новите открития за историята, значението, възникването и упадъка на центровете на древността и възприемане на култовите места, дворците, некрополите и селищата, оставени от високоразвитите древни цивилизации, което да бъде не само увлекателно, но и образоващо. Психологически феноменът не е еднопластов. В него се преплитат желанието "да опознаеш другите" с желанието чрез опознаване на собствената културна история да се съизмериш с тях, да подхраниш собственото си самочувствие, да се почувстваш част от световната култура и цивилизация.

Важни следствия от този феномен са поставянето на сериозни основи на науката "монументология" чрез изясняване на основите на дейността, назовавана "опазване" и измеренията на професията "пазители на наследството".

И ако преди Втората световна война паметниците на архитектурата са бивали възприемани предимно в романтична светлина, днес в страните с интензивно културно развитие те се оценяват все по-широко като небходима част от живота на съвременността, а тяхното опазване - като остра обществена необходимост. При това, достатъчно е да се върнем назад във времето, за да открием, че винаги са оцелявали пълноценно само онези паметници, които са бивали умело вплетени в социалната среда на настоящето им.

За съжаление нарасналият интерес към културното наследство има и негативни последици, произтичащи от комерсиализацията на опазването и недостатъчната професионална подготовка на онези, които отговарят за съхраняването на паметните знаци на човешката история, значителна част от които са архитектурните паметници. Експонирането на паметниците и привличането на зрители е дейност, която не само задоволява любознанието на туристите, но може да носи и добри печалби. Около археологическите и архитектурни паметници, направени популярни, възникват цели зони, предназначени да обслужват посетителите. Жителите около тези паметници получават нови възможности за работа и подобряване на благосъстоянието си. Това не би имало лоши последствия, ако от желание да се привлекат повече зрители не се променя самото отношение към паметниците, не се нарушава и дори унищожава тяхната истинност и оттам стойността им на паметен знак на историята. Желанието на необучения реципиент да "види" паметника в действителност, защото няма познанията, позволяващи му да допълни оцелялото с представи, почерпени от собствената му фантазия, и по такъв начин да съпреживее миналото, за съжаление подвежда част от онези, които имат право на достъп и намеса в паметниците и те решават да задоволят "потребностите" на "масовия" зрител. Започва се "дострояване" на накърнените от времето исторически обекти, прибавяне на нови елементи и дори изцяло ново изграждане на обекти, от които са оцелели само субструкциите.

Новопостроените паметници наистина въздействат на масовия тип зрители и подхранват посещаемостта на обектите, т.е. те са полезни от комерсиална гледна точка. Но това ли е точката, от която трябва да се възприема миналото, да се създават културни традиции, да се изграждат основите на цивилизацията на бъдещето? При това, колкото и да е странно, наивно-кичьозните подходи на отделните търговци не са така опасни, както подходите, претендиращи за "научна обоснованост" и прилагани от недотам подготвени специалисти. Дървеният троянски кон, построен за забава на туристите, посещаващи Троя, на място, където руините не са заплашени, се използва само за хумористични снимки, без някой да го възприема като историческа реликва, но съществуват и цели сгради, издигнати върху субструкциите на оригиналните паметници, с претенции за възстановяване на истината, унищожена от времето. Те накърняват сериозно тези субструкции, т.е. оригинала, както и онова, което често се крие в пластовете под него, и изкривяват непоправимо представите на възприемащите, налагайки на съзнанието им погрешни образи за онова, което е съществувало, и за историческата реалност, която го е създала.

Желанието за запазване на историческите пластове обсебва все повече и проблематиката на градоустройствената среда, което поражда многобройни проблеми както от функционален, така и от теоретичен характер. От една страна, живите селища трябва да се развиват, за да останат живи, а от друга, развитието им, и то главно икономическите интереси, породени от него, въприемат като нежелателна преграда, като пречка опазването на отделни исторически ценни сгради или на зони с висока архитектурно-художествена стойност. Колизиите са многобройни и решението им се люшка между безогледното разрушаване и "мумифицирането" на цели селища, назовавани "резервати", название, предизвикващо закономерно асоциации с "резерватите" за диви животни или народностни малцинства. Кратковременните добри резултати от тези опити доказват, че и двата подхода не са добри и че културата на ХХІ век трябва да намери свое решение, съответстващо на потребностите и възможностите, с които разполага.

Привържениците на "романтичната школа" в опазването приемат като напълно оправдано преизграждането на архитектурни паметници, изчезнали изцяло като материална субстанция или загубили толкова много от нея, че тяхната автентичност е неспасяемо накърнена. Най-често използваното оправдание, че по такъв начин се възстановява "духа на миналото", е много далече от истината. При това, докато създателите на тази школа: Виоле ле Дюк, Джон Ръскин, Уйлиам Морис или Бърнс Джонс си позволяват възстановяването само на изчезнали части, за които съществуват описания или създаването на нови, чисто украсни елементи като шпила и скулптурите върху портала на Парижката Света Богородица, техните следовници стават все по-дръзки и си позволяват да издигат замъци върху субструкции от средновековието (Карлщейн, Чехия), крепостни стени и дори патриаршески храм (Търновград, България). Желанието за пренаписване на историята може да бъде породено от най-благородни подбуди, но едва ли води до изграждане на истинско себепознание и национална гордост. При това то е като духа от бутилката, който, веднъж освободен, не се връща в нея и няма способи, които да ограничат безграничното му разрастване.

Опазването на наследството е професия, която изисква сериозни познания в области, спадащи към различни професионални сфери и изучавани днес в различни висши учебни заведения: архитектура, градоустройство, строителни конструкции, механика, материалознание, геодезия, археология, история на изкуството и др. Тя изисква и по-сериозно натрупване на практически опит от много други професии. За да бъде резултатна обаче, практическата работа трябва да бъде предшествана от солидно обучение, защото всеки накърнен обект престава да бъде паметен знак на историята.

Професионалното формиране на специалистите, работещи в областта на опазването, е основно изискване за неговото съхраняване. Областта обаче е интердисциплинарна и не е включена в своята цялост в учебните програми на отделните висши учебни заведения. Тя изисква специфични познания в различни сфери, защото задачите, стоящи пред пазителите на наследството са много по-сложни от ново строителство и всеки обект изисква специално проучване и уникално решение. Трудност при изучаване и опазване на архитектурните паметници поражда и обстоятелството, че обектът трябва да бъде разглеждан като обособена творба и едновременно с това като част от историко-архитектурния процес. Но само така може да се достигне до относително обективни оценки за неговата стойност като паметник и оттам до точно определяне на мерките, които трябва да бъдат прилагани за неговото опазване (консервация, адаптиране към съвременните изисквания и пр.). Като се започне от документирането на една сграда и включването й в регистъра на паметниците на съответен регион, страна или селище, като се премине през изследването на нейната материална субстанция и конструктивна опазеност, като се изследват декоративните й елементи и тяхното състояние и се достигне до определяне на режима за влажност и температура с оглед опазване на художествените произведения, включени в нейните пространства, пред специалиста, отговарящ за запазването й и връщането към съвременен живот, изникват въпроси от различен вид и характер. Това налага "пазителят" да има универсални познания, позволяващи му да определи какви специалисти в отделните области трябва да се включат в работния екип и да е в състояние да "дирижира" този сложен оркестър. Затова е необходимо той да е получил специална подготовка, различна от тази, която получават студентите в архитектурния факултет, в художествената академия, в инженерните висши училища.

Учебната програма за подготовка на професионалисти в областта на опазването е необходимо да почива на интердисциплинарен принцип, да се състои от отделни лекционни курсове, свързани в обща структура, съставени и водени от изтъкнати познавачи в областта на теорията и практиката.

Монументологията, науката за паметниците, е относително млада наука. Затова в съответните висши учебни заведения трябва да се осъществява научноизследователски процес, резултатите от който да бъдат включвани без забавяне в процеса на обучение.

Дейността е такава, че академично утвърдените от времето стационарни форми на обучение са вече недостатъчни. Необходимо е да бъдат намерени нови научни подходи при систематизация на знанията на основата на междудисциплинарни взаимовръзки и създадени нови методики на преподаване. Наложително е в учебния процес да се използват постиженията на съвременните технологии, за да се постигне бърз обмен на научни резултати, което предполага създаването на лекционни програми, включващи най-новите постановки и изисквания на световната практика в различни области: запазване на автентичната архитектурна образност, конструктивно укрепване на базата на статико-динамичен и сеизмичен анализ, проучване и реставрация на художествените елементи, включени в архитектурните паметници. Учебният процес трябва да включва и задължително практическо обучение, и да осигурява непрекъснато запознаване и пряко участие на студентите в работа, свързана с изучаването и консервацията на археологически и архитектурни обекти.

Професионалната реализация изисква и по-сериозно натрупване на практически опит от много други професии. За да бъде резултатна обаче, практическата работа трябва да бъде предшествана от солидно обучение, защото всеки накърнен обект престава да бъде паметен знак на историята. За да бъде поддържано необходимото високо професионално равнище след завършване на обучението, е наложително да се създаде система за преценка на извършеното през определен срок от време и всеки специалист периодично да се "лицензира", като се определя времето, за което важи правото му да работи с наследството.

Всекиму е известно, че върху субструкциите на една разрушена сграда могат да бъдат построени "N" броя обеми и също толкова броя архитектурни произведения. По различни съображения, продиктувани от съвременността, реставраторът дори когато не иска това, става често "съавтор" на истинския, но отдавна несъществуващ творец. В такъв случай, каква истина за историята достига до нас - дали от отминалото време, или от нашата съвременност? Какво виждаме и от какво получаваме познания за миналото - дали от сътвореното преди векове, или от рожбата на творческото въображение на архитекта, "реставрирал" изчезналия обект?

При това изграждането на нов материален обект върху запазените субструкции на историческия оригинал не само внушава неистини за историческото време, но и убива до голяма степен въображението на реципиента. Той възприема само едно от множеството решения - това, което му натрапва съответният реставратор, и бива лишен от възможността да доизгради във въображението си разрушеното от неумолимото време, да създаде своя представа за него, да бъде подтикнат да научи повече за архитектурата на съответната епоха, да проникне по този начин в дълбините на историческия процес.

Отговор на този, оставащ до днес неразрешим проблем, би трябвало да даде бъдещето. Наложително е да се преосмисли същността на опазването и методите, с които то си служи. Или, казано по друг начин, наложително е ХХІ век да изгради свой подход при изучаването и опазването на наследеното от миналото. Това се е случвало неведнаж до днес, в резултат на което съществуват няколко реставраторски направления, всяко от които носи белезите на културната епоха, през която е създадено, притежава нейните предимства и недостатъци. Пред ХХІ век стои задачата да създаде своя "школа" в опазването на архитектурно-историческите обекти, като използва максимално възможностите на съвременната наука и техника. В това направление, високите технологии предоставят обширни територии за научно търсене, днес и в бъдеще. Не случайно, опитите в тази област са разнородни и стават все по-многобройни. Недостатъчно развита обаче е теоретичната база, идейното осмисляне на действията, обединени под общото название "опазване" с оглед на неговото бъдещо развитие.

Ако в основата на професионалната етика на "пазителите" залегне като неотменимо условието оригиналът да бъде запазен във вида, в който го е съхранило времето, специално изготвени компютърни програми биха могли да предоставят възможността да се изгради виртуален образ на изчезналия обект. Менюто на тези програми трябва, разбира се, да бъде достатъчно богато и изготвено в съответствие със "стилистиката" на съответната епоха, когато е бил създаден паметникът. То трябва да почива върху солидни познания за предпочитаните тогава пропорции, общоприетите вкусове при избора на архитектурните форми и детайли, предпочитанията към определени материали и тяхното обработване, да бъде в съответствие със съществуващите технологии и предоставяните от тях възможности и пр. На възприемащия, успоредно с оригиналния обект могат да се предложат няколко компютърни модела, изготвени от професионални реставратори, и като му се предостави свобода на избора, да се подхрани неговото разбиране за неограничените възможности при реконструиране на историческата истина, а не да му се налага виждането на един-единствен автор и рожбата на неговото въображение, въплътена в материал - решение едновременно скъпо и дълбоко погрешно.

В известен смисъл този процес би повторил ситуацията, свойствена на края на ХХ век, която Ролан Барт така блестящо описва в статията си "Смъртта на Автора". При този подход към "опазването" би се избягнало налагането на една авторова концепция, в случая на "обновителя", най-често богато допълнена от фантазията му, и биха се открили широки хоризонти за въображението и мисловното творчество на зрителя (в литературата - "читателя от постмодерната епоха", за който говори Барт.) Нека не забравяме, че съвременият "възприемащ" е човек, формиран от културното поле на ХХ в. и в бъдеще ще бъде творец на културата на ХХІ век. Нека не подценяваме неговата интелигентност, налагайки му "авторови приумици", закономерно възникващи, когато липсва достатъчно богата фактология за първоначалния вид на обекта. Това пренебрежително отношение, свойствено на миналото и прикрито, волно или неволно, от презумпцията за "опазване на оригинала" и за криво разбрана автентичност, трябва да отстъпи пред възможностите, предоставяни от високите технологии, пред създаваната с тяхна помощ виртуална реалност, която разкрива широки хоризонти за получаване на познания и развиване на въображението, едновременно опазвайки реалния архитектурно-исторически обект.

Работата в сферата на опазването е в много голяма степен призвание, защото дейността предполага особена психическа нагласа, почиваща върху преклонение пред сътвореното в миналото и отказ от общоприетата лична изява като творец - архитект, инженер или художник. Това неотменимо условие налага мъчителна промяна на творческата индивидуалност, с която не всеки носител на творческо начало е в състояние да се примири. И тука точно е трудното решение, пред което се изправя неминуемо всеки пазител на наследството, бил той консерватор или реставратор на архитектурни творби или на творби на други изкуства. За да бъде истински пазител, той е принуден да потисне своята творческа индивидуалност, да извърши насилие над себе си, да вникне в създаденото от своите предшественици, да мисли като тях, да вижда с техните очи и да съхрани създаденото от тях в неговата истинност. Това е неотменимо изискване, налагащо безкрайно трудна психологична "операция" на дълбинните механизми на личността, която не всеки реставратор, носител на творческо начало, е в състояние да понесе.

При архитектурното опазване не са определящи нито големината, нито територията, където е построен, нито дори формалното съвършенство на архитектурните форми на даден обект. Определящи са: неговото място и роля в процеса на архитектурно-историческото развитие, полето на въздействие, което заема в културното пространство на времето, през което е създаден, и ролята, която играе в съвременната култура. Общоприето е, макар и също така общо мълчаливо нарушавано, че паметникът трябва да бъде автентичен, за да съществуват основания да бъде опазван и предаден на бъдещите поколения в своята цялост и истинност. Колкото по-голяма част от тази истинност е останала пощадена от всепоглъщащото време, толкова паметникът има по-висока стойност. На практика обаче не винаги става така. Реставрацията, прибавянето на нови елементи, постигане на "естетическа завършеност" на обекта в съответствие с вижданията на реставратора е голямото изкушение за всеки, който работи с наследството.

Опазването налага изграждане на особено отношение към "красивото". За реставратора всеки, наситен с информация обект, е ценен, т.е. красив. В работата си пазителят на наследството трябва да възприеме естетическите принципи на времето, към което принадлежи обектът, а те рядко съвпадат със съвременните. Опазващият наследството трябва да се приобщава към красотата, без да разсъждава за нея, да я възприема не като обект за размишление, а като способ за приобщаване към света, преживяване на своето единство с него. Следователно дори най-некрасивият от гледна точка на съвременната естетика обект, отговарящ на критериите за паметен знак на миналото, не може да не бъде прекрасен.

Всичко казано до тук има за цел не само да покаже колко многобройни са проблемите, но и да предложи на вниманието на читателите основните идеи, които трябва да бъдат следвани при създаване на една нова интердисциплинарна специалност - "Опазване на архитектурното наследство", която да бъде включена в бъдеще в образователния процес с цел да подготви специалисти с насоченост към теоретична и практическа работа в областта на: изучаване, документиране, консервация и адаптиране за съвременните нужди на архитектурните паметници и на художествените ценности, включени в тях. Целта на подобно обучение ще бъде не само да се изгради у обучаваните система от знания, но и да им се внуши, че трябва да прилагат наученото в духа на професионалната етика и морал.

Задачите на предлаганата идея са степенувани в съответствие с проблемите на научната област по начин, подходящ за постепенното разгръщане на образователния процес. В най-обобщен вид те са следните:

1. Формулиране на научната област "Опазване", която обхваща разновидови проблеми, свързани с откриването, изучаването, оценката, регистрацията, методите за физическо запазване на паметниците и включване на наследството в съвременния живот;

2. Изграждане на критериална скала за оценка на обектите "паметници", почиваща върху възприетите от световната практика критерии, но конкретизирана времево и териториално;

3. Разкриване на общите проблеми и очертаване спецификата на конкретните задачи на специалността "Опазване на архитектурно-художественото наследство" и намиране на нови научни подходи при систематизация на знанията на основата на междудисциплинарни взаимовръзки;

4. Създаване на лекционни програми за обучение, съобразени с най-новите постановки и изисквания на световната практика в различни области: запазване на автентичната архитектурна образност, конструктивно укрепване на базата на статико-динамичен и сеизмичен анализ, проучване и реставрация на художествените елементи, включени в архитектурните паметници;

5. Създаване на учебна програма за специалисти с магистърска степен, работещи в практиката, чиято цел да бъде непрекъснатото повишаване на квалификацията им.

Задачата, която настоящето време поставя пред българската култура, е неотложна, защото опазването на завещаното от миналото е сериозен обществен проблем, който не търпи отлагане. Ние сме длъжни да намерим начин да съхраним и направим достояние на нашия народ и на световната културна общественост богатото архитектурно и художествено наследство, с които са пренаситени нашите земи, в които са се кръстосвали цивилизации и култури от два континента. За съжаление до днес за това неоценимо богатство знаят главно нашите учени и експерти, но съвсем недостатъчно нашите граждани и почти нищо хората извън границите на страната. Наше задължение пред световната цивилизация е да опознаем и опазим тази част от световното архитектурно наследство, намиращо се в българските земи, и да го предадем на бъдещето. Това превръща подготовката на специалисти, които да опазят завещаното от миналото в неговата цялост и истинност, в също толкова отговорен обществен проблем, колкото и самото опазване на материалните свидетелства на историческата памет.

 

* * *

1. Понятията "архитектурен паметник" и "опазване" са употребявани в смисъла определен от ICOMOS (international council of monuments and sites).

Понятието "архитектурен паметник" включва всички елементи на архитектурния обект: пространства резултат на архитектурно творчество; конструктивни системи; строителни материали; архитектурни детайли; стенописи; скулптурна декорация; стъклописи; резбована декоративна украса и пр.

2. Международни документи в областта на опазване на наследството:

La Charte d'Athènes pour la restauration des Monuments Historiques (Adoptée lors du premier congrès international des architectes et techniciens des monuments historiques, Athènes, 1931) <http://www.icomos.org/docs/athens_f.html/tnew> (02.07.2006).

Charte Internationale Sur la Conservation et la Restauration des Monuments et des sites (Charte de Venise - 1964), 05.06.2003 <http://www.international.icomos.org/charters/venice_f.htm> (02.07.2006).

Заключителен документ на Втория международен конгрес на архитектите и инженерно-техническите кадри, работещи в областта на консервацията и реставрацията.

Charte Européenne du Patrimoine Architectural (Conseil de l'Europe, octobre 1975) <http://www.icomos.org/docs/euroch_f.html/tnew> (02.07.2006).

Конвенция за защита на архитектурното наследство на Европа - Гренада, 1985. Ратифицирана на 25.01.1991с решение на Великото народно събрание. ДВ, бр. 13 от 1991 г.В сила за България от 01.05.1991 г. <http://www.cid.bg/bgnce_bg/121_b.htm> (02.07.2006).

Европейска конвенция за опазване на археологическото наследство (Ревизирана). Ратифицирана на 02.06.1993 <http://www.cid.bg/bgnce_bg/143_b.htm> (02.07.2006).

 

 

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2006
Маргарита Коева. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012