Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХРАМЪТ - СИМВОЛ НА АБСОЛЮТНОТО ДУХОВНО БИТИЕ

Маргарита Коева

web | Архитектурното наследство...

Духовното усъвършенстване е процес, съпътстващ развитието на личността, но самостоятелното му осъществяване е по силите само на избрани индивидуалности. Преобладаващата част от хората се нуждаят от помощта на духовни водачи, от съпреживяване със съмишленици, от среда, в която да осъществяват подобно съпреживяване и която чрез внушавани от нея възприятия да подпомогне изграждането на представи за съвършенството на битието, към което се стремят. Религията, чиято същност е стремежът към усъвършенстване на човешкия дух, насочва хората към избор на позиция спрямо заобикалящата ги реалност. Тя очертава мястото на човека във вселената, създадена от Бога и ръководена от неговите закони, като при това му предоставя свобода на личен избор между истината и заблудата. Поведението на човека с религиозно съзнание, отношението му към общността, от която е част, към останалите човешки общности, към единното битие на природата и законите на живота е втората, външна страна на религията и е кодифицирана от съответната религиозна система.

Неотделимостта на тези две страни на религиозното поражда необходимост от места, където хората, изповядващи “една вяра”, т.е. търсещи единение с абсолютното духовно битие - Бога, по един и същ начин, да се събират и обединявайки духовната си енергия, да се подпомагат взаимно в усилията си да постигнат вътрешна хармония и разкрият божественото начало, вложено във всеки от тях. Колективните ритуали, извършвани там, предизвикват определени импулси, обуславящи също определени типове поведение, с което религиозната система осъществява външната страна на своето предназначение. И както религията, независимо от различията, съществуващи между отделните религиозни системи, е единна в същността си, така и местата за изпълняване на ритуални действия, независимо от тяхното название и форми, са тъждествени по предназначение1.

Ритуалите, богослужебните действа са необходимост за всяка религия. Чрез ритуалността духовната енергия на богомолците и свещенослужителите се съединява и насочва, по-леко, по-естествено към тайнството на богослужението, и към сакралното слово , което е основен негов елемент. Интелектуалното и подсъзнателното се подсилват взаимно за да се достигне до вътрешна връзка с божественото и до приобщаване с верските закони и етични норми. Лишаването на религията от ритуалност обеднява символите и с това затруднява достигането до сърцевината на религиозното откровение.

Храмът е мястото където ритуалите биват изпълнявани във форми установени от опита и основните закони на съответното богослужение. В него се осъществява синтеза между вътрешния и външен фактор на религията, в което се състои истинският смисъл на неговото изграждане и роля в религиозната система.

Основно предназначение на сакралната2 архитектура е чрез вещественото да внуши душевни състояния и да овеществи метафизични3 и теологични понятия, задача, надхвърляща по сложност обичайните изисквания към архитектурното творчество. Структурата на сакралната архитектурна творба трябва да носи в себе си идеала за хармонична завършеност и цялостност, изразен еднакво убедително както в нейната обемно-пластична характеристика, така и в образните внушения за духовна извисеност.

Сакралните пространства са сложно композирани художествени цялости, чиято задача е да пораждат в съзнанието на вярващите представата за един идеален като хармонична цялост божествен свят, в който всичко, до най-незначителните детайли, е красиво по форма и съвършено по същностно съдържание, като по този начин внушават неуловимо и ненатрапливо, но непрекъснато преклонение пред Твореца.

Сакралната архитектура е обвързана със смислово-тематичната си основа много по-директно и силно, отколкото профанната архитектура. Затова при създаването на сакралните обекти основна роля играе подсъзнателното, духовното, архетипното. Разбира се, и в сакралната архитектура съществува противопоставяне между концептуалното4 и функционалното начало, присъщо генетично на всеки клас, вид, род или тип архитектура, но в нея концептуалното е първенствуващо и подчиняващо материалните изисквания и предпоставки. Вътрешната обвързаност с метафизичното обособява храмовата архитектура като вид, със свойствени само на него качества, основното от които е, че ако архитектурата като творческа дейност е предназначена да изгражда микрокосмос, чийто демиург и потребител е човека, в сакралната архитектура тя се стреми да изгради подобие на космоса, чийто Творец е Бог. Това свое предназначение, отделящо я от всички останали прояви на класа творчество, към който принадежи тя се стреми да изпълни като влага в своите форми смисли, идеи, и си мволи изразяващи божественото, надличностното, метафизичното, онова което човек опознава само посредством вярата. С това тя си поставя свръхзадачата да изгради подобие на божествения свят, който остава непознаваем за човека чрез сетивния опит и логичната мисъл. При решаването й творецът трябва да осъзнае смисъла на религиозната доктрина, да опознае и възприеме идеите й, да потърси в подсъзнанието си формите чрез които да преразкаже, да предаде на посетителите на храма тези идеи и смисли. И колкото по-верно успява да ги предаде, толкова по-силно е посланието на създадената от него сграда, т.е. толкова по-добре изпълнява тя своето предназначение. Съвършенството на формите, тяхната вътрешна хармония и хармоничното им съчетаване една с друга са неотменимо условие за постигане на тази цел.

Съвършеното художествено качество5 е основно изискване за храмовата архитектура и изкуство. То не е желателно допълнение, а предпоставка храмът да изпълни своето предназначение, да подготви богомолците за възприемане на религиозните идеи, да ги разкаже и разтълкува чрез изображения да пробуди подсъзнанието и разкрие носените в него архетипи, а това изисква включване на всички равнища за комуникация: сетивно възприятие, интелект и интуиция. Изкуството е онова, което може да въздейства по пътя на чувствата и да доведе възприемащите го до вътрешно приобщаване с идеите вложени в него, независимо от степента на тяхната подготовка и познаване на смисловата страна на тези идеи. Изискването храмът да е “съобраз”6 на божествения свят крие в себе си задължението на архитекта да изгради хармонично пространство, съответстващо на космическото, в което хармонията е основен закон. Затова естетическата страна на архитектурните форми, както и на формите на изкуствата в храмовото пространство е основополагаща, а не само “украсна функция” на смисъла на текста (вербален, архитектурен, изобразителен). Естетиката е част от вътрешния смисъл на архитектурната форма. В архитектурата на храма смисъл и художествена форма са неразривни, всяко придаване на по-голямо значение на някое от тях разрушава произведението, лишава го от основната му функция на носител и предавател на трансцедентното.

Църквата е фактора, който ръководи религиозния процес, институцията под чието ръководство се осъществява строителството на храмовете, определя се семантиката на техните форми, местата на тяхното разполагане, богослужебното им предназначение, вида и реда на ритуалите извършващи се в съответните видове храмове, йерархията на свещенослужителите и техните задължения.

Християнската религиозна система, която възниква върху основата на иудеизма7 като негово своеобразно продължение и едновременно отрицание, създава Християнската църква, призвана да подреди в определена миторитуална система съществуващите или нововъзникващите митове, нравствените предписания и норми, верските ритуали, закони и правни отношения и да следи за тяхното спазване от членовете на религиозната общност.

През двехилядолетното си съществуване8 Църквата преживява различни периоди, нейните вътрешни структури претърпяват изменения, отношението спрямо светската власт и владетелите също. В течение на времето тя се разделя на няколко йерархични системи, чиито канонични структури и догматика се различават. Така в рамките на вида християнска сакрална архитектура се появяват няколко рода според принадлежността им към определена църковна институция: източно-православна, католическа, протестантска, лутеранска, калвинистка, англиканска, армено-григорианска, коптска, египетска и етиопска монофизитска храмова архитектура. Великият разкол, настъпил през IХ-ХI век, и окончателното разделяне на Източната от Западната църква в 1054 г. задълбочава различията между католицизма и православието и храмовете на източното православие се отличават от католическите както по функционално-композиционна схема, така и по вложената в архитектурните форми символика, произтичаща от разбирането за същността на църквата и каноните на вярата9.

Православното богослужение притежава особености, отличаващи го от богослужебните практики в другите християнски вероизповедания. То е достигнало до днешните си форми в резултат от вековно развитие и усъвършенстване. В основата му е заложена възприетата във Византия литургична система, която е синтез от константинополски и палестински елементи и достига до завършената си форма през IX-XIV в. в манастирите на православния свят. В края на XIV в. се установява съдържанието на денонощните служби, литургичната музика, иконографската програма за разполагане на изображенията, предназначението на храмовите пространства с оглед богослужебните последования, извършвани в тях, семантиката на архитектурните форми, както и мистагогията10, тълкуваща смисловите значения на отделните елементи и цялото.

Източноправославните богослужебни последования, тайнства и обреди протичат в определени от “типик”11 време и място, като между типиците на отделните храмове и манастири съществуват някои различия.

В трите основни части на православния храм: притвор, състоящ се понякога от две части - нартекс и екзонартекс; наос, “земна” църква за миряните, и олтар, ”божествена” църква, достъпна само са избрани свещенослужители, се извършват определени от литургиката богослужебни действия. Между богослужебните последования в манастирските и енорийските църкви има отлики само по отношение по-голямата пълнота при манастирското богослужение, докато същността на литургията и нейната естетика остават неизменни12.

В религиозната система на източното християнството теологичният смисъл на храма е съобраз на божествения свят. Той е дом на Бога и едновременно част от Божията слава. Това поставя пред създателите му изключително сложната задача, да съчетаят в идеална хармония сетивно-познаваемото и трансцендентното, да изградят пространства, чиято символика е позната и разбираема за вярващите, защото е свързана с архетипите, носени в подсъзнанието. Геометричните елементи, с които борави архитектурата, съотношенията между линии, повърхнини и обеми, мистичното значение на числата и съотношенията между тях са инструментариумът, с който си служи архитекта, за да материализира представите за божествен порядък, непостижимост и вечност и чрез това да внуши усещане за зависимост от Бога, смирение пред божественото, примирение с неговите закони и опрощение в отношението със себеподобните си. Именно архитектурата, която борави с неизобразителни елементи и геометрични похвати, има задачата да “преведе” на свой език трансцендентното и въздействайки на трите равнища на психичното: чувствено, интелектуално и интуитивно, да способства молещите се в храма да достигнат до откровение за Божественото. С помощтта на композиционни и художествено-декоративни похвати тя изгражда пространствени образи, внушавайки усещания за хармония, ритъм, движение и време, съответстващи на заложеното в човешката същност, но неусетно направлявайки го в посоките, очертани от християнската космологична доктрина.

Средствата, с които се постига търсеното въздействие, не са установени чрез писани правила. Общото изискване посланието на храма да бъде отправено към вярващите на разбираем от тях език, изключва създването на “архитектурни канони”, които по принцип са заковаване на изискванията и разбирането само на едно конкретно време, докато доктрината на християнството е универсална и свързваща времената и епохите.

Затова Източно-православната църква, изграждайки своя основен закон - Канона13 не включва в него предписания към сакралната архитектура и изкуства, а само изисквания, произтичащи от необходимостта в създаваните от тях пространства богослужебните действия, определени от Канона да протичат безпрепятствено и запечатаните в материалните художествени форми идеи и понятия да са “преразказ” на християнското разбиране за абсолютното битие - Бога, като по този начин подпомагат приобщаването на богомолците и свещенослужителите към пълнотата на вярата.

Боравейки с пространствени форми, архитектурата чрез абстрактно-геометрични символи изразява метафизични понятия, т.е. постига внушения на основата на абстрактно-логичното мислене. Геометричното познание, лежащо в основата на архитектурното творчество е особен прочит на невидимия скелет на действителността - материална и духовна. Като си служи с геометрични форми: плоскости, обеми, линии и съотношенията между тях, архитектурата изгражда пространства, които наподобяват прелестта на вселената и величието на божественото дело - такива, каквито са те според човешките представи. Тъй като тези представи се изменят в съответствие с достигнатото ниво на култура в даден период от историческото време и в рамките на дадена територия, формите, чрез които се изразява идеята за божествена хармония, са различни. Неизменна остава същността, стремежът да се изгради съобраз на тази хармония.

Известно е, че всеки символ е плод на съответното духовно минало14. Използваните в християнския храм символи са есенция на двухилядния християнски опит и неколкохилядния опит на иудеизма. И тъй като символите изразяват подсъзнателното, те, особено когато не са нагледни, а геометрично-абстрактни, могат да бъдат най-точно предадени с помощта на архитектурния език. Метафоричният език на архитектурата е подходящ за онагледяване на най-сложни трансцендентни идеи и представи като: небе, съвършенство, недосегаемост и вечност, божествено непротичащо време, власт, безкрайност. А също така и на антиномиите: зло-добро и духовно-материално чрез символа на кръста; или - вечност-неповторимост и уникалност-всеобщност - чрез символа на кръстовидното пространство.

Християнската църковна доктрина ”облича” духовното и непознаваемото в символи, т.е. изгражда техни “съобрази” още от IV-V в. В протежение на почти 16 века семантиката на архитектурния език на храмовете става все по-богата и се установяват символните значения на отделните части на храмовата сграда, като източното православие предпочита запазване на техните първични форми, докато западните християнски Църкви и общности допускат чувствителни промени във второстепенните значения. С развитие на религиозната система се развива и символиката, но основното изискване не се променя: покритие на теологичния смисъл от абстрактния образ, създаван от архитектурата.

Теологичната същност на символите, вложени в християнското изкуство и архитектура, се разкрива на различни равнища в съответствие с богословската подготовка на онези, които ги възприемат: символно-метафорично (обобщаващо), повествователно (разказващо), агиографско (конкретно) и сакрално-метафизично (достъпно за посветените в теологията). Пространствените форми на архитектурата, които се възприемат сетивно чрез своята големина, осветеност, степенуване на съставните елементи, оцветеност и фактура на плоскостите, от които са изградени, са най-подходящи за “превод” на символи като небето - абсолютното въплъщение на върховното, противопоставяно на низкото, земното, долното, чрез формата на купола; четириединството на вселената - четирите стълба, върху които стъпва купола - четирите колони на трона на Христос, и едновременно небесният свод и четиримата евангелисти и пр.

Символното значение на храма като цяло е дом на Бога. Той е и мистичното тяло Христово, за което говори Св. ап. Павел (Ефес.1:23, Кол. 1:18). Всъщност Бог присъства навсякъде, тъй като универсумът се намира в Бога. В този смисъл във всяка една от частите на християнския храм “обитава славата Божия”. Така както общите понятия предшестват сетивно възприеманото15, неизобразителните форми на архитектурния език, лишени от визуална наподобителност, са най-подходящи да изразят понятията, които нямат конкретно-наподобително покритие.

Архитектурата борави с пространството, от чиято безграничност откъсва части, придава им форма и изгражда образите, създадени от човешкото съзнание като представи за непознаваемия, но реален свят на божественото битие, на универсума. Сакрално-архитектурната образност произтича от установеното от религията. Тя служи да се “преведат” теологичните понятия, внушавайки ги чрез пространствени символи и за разлика от словото, предоставяйки много малко право на изборност на възприемащите ги, които се намират в създаваната от архитектурата среда, под нейното “облъчване”. Затова архитектурата е била винаги и остава едно от мощните средства за утвърждаване идеите на всяка религия.

В източноправославния храм, така както това е и в източноправославната доктрина, догмата за триединството е основополагащ16. Затова триделността на храмовото пространство, трансцендентен образ на Троицата: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух, се повтаря многократно в неговите подразделения. Трите чина: каещи се, оглашени (вярващи приели Светото кръщение) и свещенослужители, са образно представени чрез трите части: нартекс, наос и олтар; чрез трите врати към храма; чрез трите подразделения на олтарното пространство; чрез трите вертикални пояса на иконостаса и пр. В основата на това троично подразделяне лежи и символичната триада: тяло, душа и дух изразяваща приобщаването на човека към божественото начало посредством сетивно-емоционалното, интелектуалното и интуитивното17 познание.

Скритият смисъл на геометрично-абстрактните архитектурни форми, познат на посветените в същността на християнската доктрина и предаван чрез традицията от създателите на храмовите сгради, е трудно достъпен за вярващите, защото изисква сериозни теологични познания. За да бъде разширено и олекотено възприемането на вложените във формите значения, се включват изкуства, които си служат с нагледни символи, чийто език наподобява зримата реалност и осъществява “превода” на идеите за широк кръг реципиенти. Живописта и скулптурата най-добре “преразказват” в образ митовете и притчите на Светото писание за богомолците, които се нуждаят от подобен преразказ. При тях символиката е на друго, като че ли по-лесно понятно за непосветените ниво, които разчитат първичния смисъл на разказа, без да са принудени да вникват докрай в символните значения на художествения език. Разполагането на живописни и скулптурни изображения в пространствата на храма е свързано със смислите, вложени от архитектурата в тях. Олтарното пространство, което има значението на Божие селение, Светилище, Божествена църква, се украсява със сцените на Евхаристията (причастието на апостолите), образите на пророците, изображението на Богородица и Младенеца (Ширшая небес) и пр. Подпорните арки под сводовете с ангели - небесното войнство, поддържащо космическия порядък и пр.

Освещаването в 537 г. на издигнатата от император Юстиниан централна църква на Константинопол, посветена на “Св. София”, поставя началото на сложната символна система на източното православие, според която църковната сграда се схваща като образ, продължаващ небесния олтар, селенията на Бога, а земната литургия е “съслужение”, повторение на култа, който небесният Агнец и ангелските хорове изпълняват пред Божия трон. С това се установяват и сюжетно-тематичните правила при украсата на храмовите пространства. Връзките между архитектурните пространства и изображенията, помествани в тях, произтичат едновременно от предназначенията на пространствата при богослужебните последования и предназначението им като “съобраз” на основните догми на източното православие. Така олтарът придобива значение на символ на Гроба Господен и едновременно на Витлеемската пещера; наосът - на земния свят, осветен от вярата; Светият престол - на трапезата Господня или на камъка, върху който Иаков сънува лествицата (небесната стълба с ангели), но също така и на жертвеника на Авраам; амвонът олицетворява камъка на Гроба Господен и пр.

Върху тази основа се изграждат традициите на взаимодействие18 между изкуствата в източноправославния храм, традиции, преживели периодите на иконоборчество, подсилени и догматизирани през периодите на иноверски владичества и държавен атеизъм, когато спазването им се е равнявало на оцеляване на вярата, заплашени днес от закърняване, ако бъдат лишени от възможности за бъдещо развитие.

Иновацията е задължителна, за да бъде поддържан жив нормалният процес на развитие. Нарушаването на непрекъснатостта му било чрез лишени от съдържателност форми, представяни като “модерни”, или чрез повтаряне на архаични форми и похвати, несъответстващи на културата, в рамките на които се осъществява сакралното строителство, водят до изкривяване на процеса, еднакво “антиисторично” въпреки привидната си противоположност.

Запазвайки непокътната концептуална същност на сакралното, истинските творци на храмова архитектура и изкуство са бивали винаги “модерни” в изграждане на формалната й обвивка, следвайки изискването да не се наруши развитието - божествения смисъл на съществуването на живота. В Библията този закон е изразен чрез притчата за новото вино и старите мехове: “...никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха; инак и новата ще се раздере, и на старата не ще прилича кръпка от новата. И никой не налива ново вино във вехти мяхове; инак новото вино ще спука мяховете, и само ще изтече, и мяховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мяхове; тогава ще се запази и едното, и другото.” (Лука 5:36-38).

Проблемът за съответствие между архитектурния език и културното поле за обогатяване на неговата семантика във времето, за използването на символи, плод на съответното духовно минало, е бивал винаги един от най-трудните в творческите търсения и усилия. Той и днес е централен проблем пред създателите на сакралната архитектура и изкуствата на храма. И само там, където се решава в съответствие с историческия опит, творческите резултати са добри, задачата на изграждащите храма е изпълнена, “Законът за безкрайността на развитието” във вселенски и човешки смисъл не е нарушен.

Изначалното предназначение на сакралната архитектура - да бъде медиатор на каноните на вярата - обуславя промените във формалния език, с който си служи. През всеки отрязък от историческото време е необходимо тя да бъде понятна, да говори на език, който е разбираем и близък на хората от съответната епоха и територия. Въпреки сложността на архитектурната семантика това изискване е изпълнимо, хилядолетният опит на сакралната архитектура го доказва. В образните структури на архитектурата на храма са включени както всечовечните идеи на религията, така и особеностите на културното поле, в чиито рамки се осъществяват материалните й обекти. В този смисъл тя е материализиран образ на духовните движения, пораждащи и ръководещи културния процес, паметен знак за връзката между епохите, за пренасянето на общовалидните ценности, за развитието на духа. И именно изискването за истиност на нейните послания налага тя да съответства на историческото време, което я създава, да запечата във времето и пространството представите на своите създатели за божественото, надличностното, разказани на език, понятен за съвременниците им и поради това разбираем за онези, които ще дойдат след тях.

И както един богослужител през ХХI в. не бива да говори на езика на изчезналите народи и култури, защото ще остане неразбран от слушателите си и божественото слово няма да достигне до тях, така и архитектурата на храмовете, предназначена да внушава, да прави сетивно-ознаваеми посланията на вярата, не може да постигне своето предназначение, ако “говори” на архаичен език, на език, чужд за хората, които ще посещават храма. В известен смисъл архитектът, създаващ един храм, е също така “ловец на души”, каквито са истинските богослужители. Необходимо е той да познава езика на своето време, вкусовете и предпочитанията на своите съвременници, за да може да запази живеца на архитектурното творчество, да вплете своята творба в потока на вечно живото развитие, да осъществи чрез нея част от мисията на религията, която свързва епохи, култури и народи, водейки ги към духовно усъвършенстване. Особено необходимо е това за човешки общности, у които вярата е разклатена, където са нарушени вътрешни психични механизми поради наложена от историческото битие смяна на ценностите, нарушаваща равновесието между съзнателно и подсъзнателно, където индивидуалното съзнание е било потискано от мита за първенствуващата роля на социума, където “колективното несъзнавано”, което е неотменна част от индивидуализацията, е бивало гласно или негласно потъпквано. Хипостазирането на архитектурните форми е също така опасно, както и превръщането на живата мисъл във вкаменени “единствени истини”. Нарушаването на основния закон на живота - неговото развитие, убива творчеството, единственият акт, чрез който човек разкрива божественото начало, вложено в него, и като всяко убийство е пряко отрицание на Законите на божественото.

Историята на сакралната архитектура е ярко доказателство, че успоредно с развитието на човешката душевност са се изменяли и усъвършенствали формите на храмовете19. Стремейки се да създадат най-съвършенното, на което са способни, създателите им са разкривали нови полета на творчество, въплъщавали са озаренията си за бъдещето, стремили са се към идеала на абсолютната красота.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Названията на сградите, предназначени за изпълняване на богослужебни действия, са различни в различните религиозни системи, култури и географски региони. В източните страни съществуват названията: “чайтя”, “ступа”, “пагода”, “пра-чеда”, “пра-пранг”, “мяо”, “фоси”, “даогуан”, “дзендо” и пр. В иудаизма - “синагога” (“бет-кнесет” - евр.); в исляма - “джамия” (тур.), “мечет” (тур.).

Християнските храмове носят названия, които изразяват предимно тяхното предназначение - събирането на хора в името на общата цел, общението с Бога: “...защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.” Матей (18: 20). (Всички цитати от Св. Библия са според изданието на Св. Синод на Българската православна църква от 1995 г.)

Около 200 години сл.Р.Хр. храмове започват да се наричат не само събранията на вярващите, но и местата, сградите, в които се провеждат. В раннохристиянския период те са наричани “дом Господен”, “дом Божи” по подобие на старозаветното название, или “наос” от глагола “нао” (величествено жилище, гр.), съответстващи на евангелския текст: изградено от живи камъни жилище на Бога (I Петър 2:5); (Еф. 2:20-22).

Източното християнство използва “Храм” като сборно понятие, но също и “базилика” от византийското “василики” (от названието “василевс” - император), както и “кириакон” (запазено до днес на Атон и в Гърция за централната манастирска църква). Руската православна църква - “собор” (катедрален храм) и церковь. Българската църква - “църква” от старобългарската форма “церковь”, означаваща събрание на вярващи, и “черква” - диалектна форма със същото значение. Западното християнство е възприело названието “тампл” (”le temple”, фр.) от латинското “темплум” - място, определено от предсказателите “авгури” за получаване на озарения от боговете, и сградата, където тези предсказания са бивали разгадавани. Съборните храмове в католицизма се назовават “Дом” (dome - от свод-небе) или “катедрала” (cathedrale). [обратно]

2. Сакрално (sacramentum, лат.) - свещено тайнство. Профанно - светско (pro-fanus - лат.), държан далеч от храма, отдалечен от храма. Според Псевдо Дионисий Археопагит храмът е свещено здание и се противопоставя на профанния свят. Профанна (светска) е архитектурата, създаваща сгради, предназаначени да обслужват различните битови потребности на социума, неговата организация и управление. [обратно]

3. Метафизичен - свръхестествен. [обратно]

4. Концепция - мисловен обхват на художествената творба (conceptio, conceptionis - лат.). [обратно]

5. “...Може да се каже, че този, който съзерцава красотата, я извлича от собствените си дълбини и я пренася извън себе си, като се намира непрекъснато между състояние на абсолютно вътрешно единство и състояние на самораздвоение.” - Плотин (204-270 г.). Енеади за умопостижимата красота. Цит. по Памятники (1962: 233). [обратно]

6. “...И всеки път, когато някой влиза в този храм, за да се моли, той веднага разбира, че не с човешко могъщество или изкуство, а с божие благословение е осъществено такова дело; неговият разум, устремявайки се към Бога, витае в небесата, убеден, че небесния свят е близо и че той самият се намира там, където сам е избрал” (Кесарийский, Прокопий. О постройках. Цит. по Памятники (1962: 332). Написаното се отнася за "Св. София" в Константинопол. [обратно]

7. В хилядолетната традиция на иудаизма такава институция е бил “Храмът” в Иерусалим. След неговото разрушаване в 70 г. сл.Хр. от Тит, син на император Веспасиан, и принудителното изселване на евреите след 135 г. и разпръсването им по цял свят, ролята на Храма се заема постепенно от Иудейския канон - Танах. [обратно]

8. Прието е да се счита, че Християнската църква води началото си от деня Петдесетница в 33 г. сл.Р.Хр. (Деян. 2:2-3). Основните периоди в развитието й са следните: период на формиране на първите християнски ереси в християнската църква, Вселенски събори (325-787 г.); период на Великия разкол (IХ-ХI в.), разделяне на Източната от Западната църква; период на Реформацията; Контрареформация и съвременно развитие (след 1938 г.). Цит. по: Костов (2000: 230-259). [обратно]

9. Според разбирането за същността на Църквата като общество от вярващи, източното православие се различава от католицизма тъй като:

“За източния християнин Църквата е жив организъм, тяло Христово, чийто невидим глава е Иисус Христос. В управлението на Църквата е спазен съборният принцип, т.е. управлението е Синодално. Константинополският патриарх е “пръв сред равни”, т.е. той само председателста Вселенските събори, които се явяват Висша законодателна власт, тук на земята.”

“За западния християнин Църквата е общество от вярващи, обединени около папата, който е видимата глава на Църквата и наместник на Христос на земята. На него са подчинени всички миряни и духовници. Вярно е, че съществува и Кардиналският съвет, но всички членове, както и целият Съвет, са му подчинени. Съществува определението Папата говори “ex cathedra”, при което думата му става закон.” (Костов 2000: 250). [обратно]

10. “Мистагогия” - символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, съчинение на преподобния Максим Изповедник (580-662 г.), философ и познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговите тълкувания на ритуалите са останали почти непроменени до днес. [обратно]

11. Типик (типикон, гр.) - църковен устав; обреден образец; предварително съгласувани свещенодействия, слова и символи, които следват неотклонно култовите действия и чрез стереотипността си улесняват колективното моление. [обратно]

12. “Култови форми, лишени от естетичност, не могат да бъдат възприети от религията, която има за цел да издигне човека до въплътената Красота - Бога”. Цит. по: Чифлянов (1996: 46-47). [обратно]

13. Канон - сбор от църковни правила установени по предание или постановление на църковни събори. [обратно]

14. По този въпрос виж: Юнг (1995: 189). [обратно]

15. Според схващанията на номиналистите, привърженици на философското учение, възникнало в античността и особено разпространено през ХI-ХII в. в Западна Европа, общите понятия са над сетивно възприеманите неща. Те ги предхождат и създават. [обратно]

16. Основни догмати на източното православие са Триединството и Боговъплъщението. В християнската теология същността на Бога е единна, но е въплътена и се проявява в три ипостаси: Бог-Отец, Безначалното Първоначало; Син-Логос, абсолютният смисъл, въплътен в Иисус Христос; Свети Дух - животворящото начало. Третият ипостас произтича пряко от първия, а трите равностойно участват в сътворението и битието на космоса. Въплъщаващият се в Христа Логос - “цялата пълнота на Божеството”, е в основата на тази представа чрез боговъплъщението, Иисус Христос като син на Бога е самият той част от триединството на Бога. [обратно]

17. По този проблем виж: Костов (1999: 3-5). [обратно]

18. Традиция - предание, лат. Traditio, от гл. trado, traditi, traditum - предавам. Традиционализъм - възглед за непрекъснатата “традиция”, предаване на вяра, език, обичаи, и пр. фолклорни или духовни особености от поколение на поколение. [обратно]

19. В храмовете на Антична Гърция са се родили стиловите форми на дорийския, йонийския и коринтския ордер. В Рим и Византия - големите базиликални и куполни храмове. В средновековните храмове на Грузия и Армения универсалният романски стил, в Европа на готиката, в Новото време стилът-епоха барок, преобразувал пространственото мислене на бъдещето върху огромни територии от света. В храмовете на ХХ век се осъществяват някои от най-смелите опити във формоизграждането на модерна архитектура на епохата. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Костов 1999: Костов, И. Религията. // Религия и култура, 1999, № 1, 2.

Костов 2000: Костов, И. Световни религии. София, 2000.

Памятники 1962: Памятники мировой эстетической мысли. Т. I. Москва, 1962.

Чифлянов 1996: Чифлянов, Бл. Литургика. София, 1996.

Юнг 1995: Юнг, К. Г. ЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност. Плевен, 1995.

 

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2004
Маргарита Коева. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012