Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВМЕСТО ВЪВЕДЕНИЕ
Архитектурната наука като културен феномен

Маргарита Коева

web | Архитектурното наследство...

Архитектурната наука има за обект на познание полифункционалната реалност, назовавана от античните мислители АРХИтектура - висше знание и изкуство на съзиданието, вследствие на което един от главните философски, исторически и социологически проблеми, проблемът за прогреса в човешката история, е неразривно свързан с историческото развитие на архитектурата. Поставяйки акцента върху историческата и социокултурна логика в проявите на многообхватната архитектурна дейност, архитектурната наука на ХХІ век не само се приобщава към съвременните тенденции на научно мислене, но тъй като архитектурното творчество се отличава със своята креативност - способност за съчетаване на идеи, информация и окръжение по необичаен начин, често насочва развитието на творческия процес към нови, непознати области.

Освен като двигател при решаване на някои от най-значимите проблеми, пред които са изправени обществата днес, архитектурната наука винаги е имала и друго много важно, но често подценявано качество - задачата да натрупва, съхранява и предава знания, които да бъдат пренасяни през годините и да обогатяват световната история на културата. Именно това я определя като културен феномен, неразривно свързан със социокултурното усъвършенстване на обществото, и я задължава да бъде в синхрон със съвременните теоретични изследвания на фундаменталните въпроси, засягащи човека, обществото и света, с откритията в областта на съвременните технологии, с тенденциите в развитието на градовете и устройството на териториите.

Поради това, че е предназначена да изгражда средата, в която единствено могат да съществуват и да се развиват човешките общности, архитектурата е едновременно част от духовния свят и от материалната реалност. Самото понятие се използва както за означаване на творческата дейност, така и за материалните обекти, резултат от тази творческа дейност. Дуализмът (дихотомията) на архитектурата се проявява във всички взаимодействия между нея и заобикалящата я действителност, така че в определен смисъл тя е едновременно творение и творец на цивилизацията.

От полифункционалността, заложена в нейния обект на познание, се пораждат и двете основни направления, в които се развива архитектурната наука.

Когато архитектурният феномен (историко-архитектурен процес, материален обект или закони на творчеството) се изучава в неговия абстрактен, тоест идеално усреднен, чист от случайности вид, той става обект на Теория на архитектурата, която може да бъде разработвана, с оглед на целите, на различни равнища.

Когато архитектурният феномен се изучава в неговата конкретна същност, той е обект на История на архитектурата, също разработвана на различни равнища.

И тъй като изследването на творческия процес в настоящето и прогнозирането му в бъдеще се опират върху историческия опит, тези две обособени научни области са взаимно обвързани, въпреки своите собствени задачи, методи и закони, като и в двата клона на архитектурната наука теоретичното познание заема съществено място.

Архитектурната теория представлява система отвзаимосвързанидоказателства и съдържа методи за обяснение и предсказване на архитектурните феномени. Поради своя характер тя се отличава от другите форми на познанието по това, че в нея е възможен преход от едно заключение към друго без непосредствено обръщане към наличния експериментален материал и в това отчасти се крие източникът на прогнозиращата й функция. Както във всички други теоретични изследвания, нейна съществена функция е методологичното ограничение на обхвата на фактите, които ще бъдат изследвани, с оглед да бъдат постигнати основните цели - научна концептуализация, класификация и прогнозиране.

Историята на архитектурата изучава както материалните обекти, така и закономерностите на творческия процес, протекъл в миналото. Доколкото границите между настоящето и миналото са изменчиви, всяко събитие, станало преди настоящия момент, може и трябва да бъде третирано като минало и поради това всяка вече завършена архитектурна творба може да бъде обект на архитектурно-историческо изследване и да бъде разглеждана като част от историческия процес. Определянето на тази граница е винаги условно, тъй като проблемът не е във времевите измерения, а в подхода към разглеждания материал.

И в двата клона на архитектурната наука изборът на подход към фактологическия материал произтича от целите на изследването и от вида на материала. Най-общо той може да бъде определен като: индуктивен и дедуктивен:

  • при индуктивния подход научното изследване се състои основно в събиране на факти, описание и анализ, изработване на обобщаващи понятия и категоризиране на фактите;

  • при дедуктивния - в резултат на вече натрупан опит се построява хипотетична схема (теоретичен модел, конструкт) , която след това се проектира върху фактологичния материал и по такъв начин се проверява обективността на полученото познание и се разкриват общите закономерности.

Целтта и в двата случая обаче е една и съща - достигане до нови познания. Защото само наличността на нови познания, придобити с помощтта на един подход (комбинация от методи), може да докаже както правомерността, така и необходимостта от една новопредлагана парадигма.

Както полифункционалния характер на архитектурната реалност, така и изискването за комплексност, печелещо все повече привърженици всред учените от различни сфери, налага прилагането на философски, лингвистични и други методи към архитектурния материал. Трябва обаче да се подчертае, че въпреки че има за цел да отговори на въпроси, свързани с всестранното опознаване на архитектурния феномен, комплексността в никакъв случай не може да създаде ново философско, лингвистично, социологично или друго познание.

Освен двете исторически утвърдени направления на архитектурната наука: теория и история, съществува и друг неин клон, все още доста неразработен, условно наричан Теория на архитектурната история - клон, който изследва, или по-точно би трябвало да изследва в бъдеще, специфичните закони, методи и методики на архитектурно-историческото познание. Негова същностна характеристика е изискването за комплексност, за съвместяване познания от различни области с цел да се проникне в белите междинни полета на „класическата” наука от миналото и да се отговори не само на въпроса „какво”, а на фундаменталния въпрос на познанието - „защо”.

Работещият в него изследовател на архитектурата не може да бъде вече само кабинетен теоретик или откривател и колекционер на емпирично набран материал, игнориращ въпроса за взаимовръзките между иманентно проучените факти. Той трябва да поеме отговорността да осмисля теоретично взаимозависимостите между обектите, които изучава, и да разкрива същността им чрез съотнасяне към общото, към универсалното в архитектурната реалност. Това променя подхода към архитектурните феномени, които се разглеждат не като статични образувания, а като системи, способни да се развиват и да се видоизменят в течение на времето и утвърждава представата, без да бъде отричано икономическото схващане за историята, за една диалектика на архитектурното развитие, по-богата в разбирането на човешката мотивация, отколкото тази на класическата архитектурна история.

Нещо повече, съвременният изследовател на историята трябва винаги да отчита, че отличителен белег на архитектурата като изкуство е спецификата на нейното въздействие. Както в миналото, така и днес, цивилизованият човек е заставен да прекара своя съзнателен живот в създавана от архитектурата среда. Той е подлаган на непрекъснато архитектурно облъчване и няма право на изборност (или поне това право е много трудно осъществимо). Квази дискретността на това облъчване прави архитектурата мощен канал за психофизическо въздействие, формира битови навици, обществени нагласи, очертава и внушава граничните линии на социалните закономерности.

Колкото и да е труден такъв субстратен подход, той води по-сигурно към разкриване на научната истина за характера на всеобщия архитектурен процес, променя разбирането за архитектурната история като калейдоскоп от сменящи се школи и стилове, и като позволява да се очертаят закономерностите, които са ръководили този процес в миналото, увеличава шансовете за прогнозиране на бъдещето му развитие.

Осмислянето на архитектурното развитие по този начин доказва необходимостта архитектурната наука, наравно с останалите научни области, да бъде включена в държавната културна политика, за да е в състояние да изпълни предназначението си - да бъде част от авангарда на общочовешкото мислене.

 

 

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.09.2012
Маргарита Коева. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012